Джери Смит-Реди
Реквием за Дявола (27)

27

Lacrymosa Dies Illa^[1]

Джана ме гледаше от своята страна на колата както заек гледа наблизо стояща лисица.

— Къде ме водиш?

— Обратно у нас.

Ръката й стисна дръжката на вратата. Увеличих скоростта.

— Сложи си колана. Не спасих живота ти, за да те размаже някой пиян шофьор.

— Той те застреля — тя отново се взираше в гърдите ми. — Видях как те застреля. Как може да си жив?

— Трудно е за обяснение.

— Това има ли нещо общо с това какво направи на Адам?

— По някакъв начин.

— По някакъв начин? По какъв начин?

— Няма да отговарям на още въпроси докато не стигнем до вкъщи. Просто опитай да се успокоиш.

Джана се опита да си поема дълбоко дъх, но едно ридание я задави.

— Не мога да повярвам, че това се случва — покри с длани лицето си. — Не мога да повярвам, че Адам е мъртъв и аз гледах как го убиваш.

— Нямах избор.

— Ще открият тялото му.

— Неизвестни обстоятелства, да, но без доказателства за мръсна игра. Да се надяваме, че ще го приемат за масивен аневризъм. Ако някой те разпитва, последният път, когато си го видяла, е било пред балната зала, разбра ли?

— Това не се случва — тя отново изхълца, после изтри очи и ме погледна. — Ако те ядосам, би ли направил същото и с мен?

— Не! Джана, знаеш, че никога не бих те наранил.

— Като онзи път, когато почти не ме хвърли в Големия каньон.

— Никога не си била в опасност, казах ти това.

— Защо да ти вярвам? — попита ме. — Ти…

— Никога не бих те излъгал…

— … излъга за всичко останало…

— … за нещо важно…

— … като криминалния законопроект, за който така и не ми каза…

— … като чувствата ми към теб.

— … че работиш върху това, пазеше го в тайна…

— Джана…

— … като всички останали тайни, а сега ти…

— Джана…

— … си някой, когото дори не познавам вече, и ти…

— Джана, би ли си сложила шибания колан! — набих спирачки по средата на Конститюшън Авеню. — В този град има някои много лоши шофьора и всички те са там навън на заледения път тази вечер. Не искам да те изгубя, така че няма да мръдна, докато не направиш това, което ти казвам.

Включих аварийните светлини.

Без да сваля очи от мен, Джана посегна през рамо и издърпа колана. Когато езичето щракна на мястото си, включих на скорост и потеглих.

В настъпилото мълчание се опитах да измисля план. Какво щях да правя с Джана, когато останехме сами в апартамента ми? Да й обясня цялата история? Да я убедя, че наистина съм Дяволът, но въпреки това тя трябва да ме обича?

Или да върна часовника в ума й, за да изтрия последния час? Утре щеше да се събуди като моя годеница — щастлива, с лек махмурлук, но чувствайки се уютно в незнанието си.

Хвърлих поглед към треперещата й фигура до мен и се изкуших да надзърна в съзнанието й. Нуждаех се от всяко предимство, което можех да извлека в този момент.

Но тя не беше мой противник, тя беше моята любима! Исках я непокътната и пламенна, неподвластна на моя или нечий друг контрол. Да манипулирам съзнанието или паметта й би я превърнало в мой домашен любимец. Трябваше да има и друг начин.

Не обелихме и дума повече, докато не стигнахме до сградата, където беше апартамента ми. Веднага след като се качихме в асансьора, Джана изрече:

— Каза, че ще ми обясниш по-късно. Чакам.

Изтрих с ръка хлъзгавото си от потта чело.

— Не може ли просто да го забравим?

— Не!

— Не ме карай да те лъжа, Джана.

— Не искам да ме лъжеш. Искам истината.

— Не мога да ти кажа истината.

— Защо не?

— Тя би ни унищожила.

— Отказвам да повярвам в това! — Джана сложи длан върху ръката ми. — Луис, когато там мислех, че си мъртъв, не се интересувах дали ще убие и мен. Обичам те и няма нещо, което да кажеш и което би могло да промени това.

Обърнах се, за да погледна в очите й. Бяха бистри, ясни и напрегнати.

— Наистина ли го мислиш? — попитах аз.

— Да. Кълна се.

Исках да й повярвам, така че й признах:

— Джана… аз… аз съм Дяволът.

Асансьорът иззвъня и вратата се отвори. Джана само се взираше в мен и премигваше.

— Би ли искала да влезеш вътре? — попитах я.

— Лу, всеки друг ден това би било смешно, но не и след това, което се случи току-що.

— Не се шегувам — пресякох коридора и отворих вратата на жилището си. — Влизаш ли или не?

Тя се поколеба за миг, после стисна челюсти и мина покрай мен в апартамента.

— Не вярвам в това.

Последвах я вътре.

— Ще признаеш ли поне, че не съм човек?

— Може би просто си луд. Психопат-шизофреник, чийто халюцинации са толкова силни, че някак си придобил тези необикновени способности.

— Джана, това не е комикс и аз не съм супергерой — посегнах да взема палтото й, но тя го загърна още по-здраво около себе си. — Можеш да повярваш, че съм някакъв издишащ огън мутант, но не и че съм Дяволът?

— Не може да си Дяволът. Дори не си… нали знаеш…

— Какво? Дори не съм какво?

— Не си зъл.

Трепнах и залитнах назад все едно ме бе ударила. Останах с отворена уста, докато възражението ми заседна в гърлото.

— К-какво? Какво имаш предвид, че не съм зъл? Разбира се, че съм зъл!

— Не си. Грижеше се за мен, когато бях болна, заведе ме при Големия каньон, дойде с мен вкъщи за Коледа — Джана насочи пръст към мен. — Аха! Коледа! Не би могъл да направиш това, ако беше Дяволът. Главата ти щеше да експлодира.

— Спомняш ли си как реагираха синусите ми по време на Среднощната литургия?

— Каза, че си алергичен към тамян.

— Това беше лъжа.

— Ти ме обичаш. И това ли е лъжа?

— Разбира се, че не — отговорих аз. — Наистина те обичам.

— Как можеш да ме обичаш и въпреки това да си Дяволът?

— Всеки ден си задавам този въпрос. Виж, и на мен не ми е лесно. Живях десет милиарда години, мислейки, че любовта е извратена шега, измислена от садистичния ми баща, после един ден открих, че самия аз бях обект на същата тази шега.

— Твоят баща…

— Моят баща, Твоят баща, Нашият баща, който е в Небесата или поне така твърдят.

— Всички онези неща, които каза за него, за твоя бунт и че той се отрекъл от теб… — тя отстъпи назад. — Ти наистина мислиш, че си Дяволът, нали?

— Аз съм Дяволът!

— Престани да го повтаряш! Плашиш ме.

— Не искам да те плаша, Джана.

Посегнах, за да докосна лицето й. Тя се отдръпна ужасена и едва тогава осъзнах, че ръцете ми все още бяха окървавени.

— Извинявай — посочих към хола. — Да влезем навътре, за да мога да се почистя, а?

Джана се промъкна във всекидневната и се огледа, сякаш беше там за първи път.

— Нека да ти донеса питие — предложих й аз.

— Сама ще си взема.

Отидох в банята и затворих вратата. Когато погледнах в огледалото, видях, че новата ми риза бе изцапана с кръв. Съблякох я и търках кожата си, докато не се изчисти.

Когато се върнах във всекидневната, Джана бе седнала на ръба на креслото. Обърна глава, за да ме погледне, след което скочи при вида на голите ми гърди.

— Какво не е наред? — попитах аз.

— Тялото ти… толкова е съвършено — прошепна тя. — Затова ли е такова?

— Заради кое?

— И драскотините, които оставих на гърба ти онази нощ… — ужасната истина най-накрая бе стигнала до съзнанието й. Джана бавно се изправи. — Докажи го.

— Да докажа какво?

— Докажи ми, че си Дяволът.

— Да не би да мислиш, че имам разрешително, висящо на стената? Сертификат за демон? Тук няма нищо, което да докаже кой съм. Не може да има. Ако трябва да оставя всичко и да се преместя по някаква причина, никой не би и заподозрял. Това е начинът, по който трябва да живеем.

— Ние?

Опа!

— Кои ние? — попита тя.

— Ние… моите… моите сътрудници и аз.

— Кои?

— Не е важно.

— Брат ти? И Боб ли участва в тази халюцинация?

— Моля те, не ме карай да продължавам.

Джана не помръдна. Аз потънах в кушетката и си поех дълбоко дъх:

— Щом трябва да знаеш… Боб всъщност е Велзевул, Малкълм е Мефистофел, а Бил е Белиал. Ние всички сме това, което можеш да наречеш… ангелите на Ада — звучеше толкова глупаво.

За секунда тя се взря в мен, след което захвърли чашата си в камината. Стъклото се разби и парчетата се разпръснаха по пода.

— Не! — ръцете й се свиха в юмруци. — Майтапиш ли се с мен? Шибан майтап ли си правиш с мен?

— Не, аз…

— Не ме лъжи, Луис! — Джана се приближи, а сълзи на ярост се стичаха по бузите й. — Кажи ми кой си наистина и не ми разправяй, че си Сатаната!

Изправих се в цял ръст и я погледнах заплашително.

— Името ми е Луцифер — казах с нисък, треперещ от напрежение глас. — Никога не ме наричай с другото. То е име на позор… Сатана — думата изсвистя през стиснатите ми зъби.

— Ти си луд, знаеш ли? — тя ме блъсна в гърдите. — Ти си шибан маниак!

Сграбчих я за раменете.

— Погледни ме, Джана! Погледни ме в очите и ми кажи, че съм побъркан, че не съм този, когото твърдя, че съм.

Джана ме загледа втренчено няколко секунди.

— Не мога. Не виждам нищо в очите ти. Те са празни.

Тя се измъкна от хватката ми и разтреперана застана с гръб към мен.

— Винаги съм знаела, че има нещо в теб, което не е както трябва. Един глас вътре в мен не спираше да ми повтаря това, дори през онази първа нощ в спалнята ти. Винаги имаше нещо странно… — повдигна глава и се извърна, за да ме погледне. — Онова перо…

Аз скочих на крака.

— Перото! Да! — втурнах се към спалнята, взех перото и й го подадох. — От крилата ми. Опърли се по време на падението от Рая.

Тя го взе с треперещи ръце и го протегна напред.

— Не разбирам — прошепна ми.

— Не разбираш… какво?

Джана продължително се вгледа в перото.

— Защо това ме кара да ти вярвам?

Сърцето лудо биеше в гърдите ми.

— То кара ли те… да ми вярваш?

Тя вдигна поглед и кимна.

— Сега какво? — прошепнах.

— Не знам.

Започнах да се приближавам към нея.

— Джана…

Тя отскочи няколко крачки назад и изпусна перото.

— Моля те, не се страхувай от мен.

— Не се страхувам — но погледна към вратата.

— Можеш да си тръгнеш, ако искаш. Няма да те спирам.

Не осъзнавах, че беше лъжа, докато не излезе от устата ми.

— Кога планираше да ми кажеш?

— Никога.

— Никога? Щеше да живееш с тази лъжа през остатъка от живота ни?

— Имаш предвид остатъка от твоя живот. Джана, няма нищо за живота ми с теб, което да е лъжа. Аз съм, който съм в работата си и с другите. Но с теб, аз съм просто човек.

— Човек, който покварява и осквернява всичко, до което се докосне — тя се задъха и сложи ръце върху гърдите си. — Включително и мен…

— Не… Аз никога…

— Какво си ми сторил? — Джана хукна към коридора.

Преди да успее да стигне до вратата, застанах пред нея.

— Не си отивай.

— Ти каза, че мога да си тръгна, ако…

— Просто ме изслушай…

— Лу, моля те, пусни ме.

— Не.

Тя пристъпи към мен.

— Не ме е страх от теб.

— Знам, че е така. Затова аз…

— Не го казвай.

— Аз…

— Недей. Ти обичаш само себе си. Това е факт.

— Беше факт, докато не те срещнах.

— Знам как действаш. Изричаш лъжи и съблазняваш слабите за собствено удоволствие и за да направиш напук на Бог.

— Да, но ти…

— Аз съм изключение, разбира се. Вероятно това казваш на всичките си жертви.

— Джана, изслушай ме!

— Не, няма да те слушам. Думите ти не значат нищо.

— Тогава гледай.

Паднах на колене пред нея. Тялото ми нададе вой от неестествената за мен поза, но се насилих да остана така, с очи забити в стъпалата й.

— Никога, през цялото си съществуване — а аз съм много, много стар — не съм коленичил пред никого, дори пред Създателя си.

Пулсът биеше в ушите ми, докато я чаках да заговори.

— Лу, защо правиш това? Какво искаш от мен?

— Нищо — поклатих глава. — Всичко.

— Не! — тя се задъха. — Ти прекара Коледа с мен. Въпреки че… това те разболя, нали?

— Можеш да кажеш, че съм алергичен към всички свещени неща. Обикновено прекарвам Коледа във Вегас.

— Но защо си причини това? Дори ми подари този кръст. Не разбирам. Защо би направил всичко това за мен?

— Знаеш защо, Джана — взех ръката й, придърпах я към устните си и вдигнах очи към нейните.

— Не прави това — промълви тя.

— Да правя какво?

— Не се унижавай. Не ти е присъщо.

— Тогава по-добре ела тук долу — отвърнах й, — защото аз няма да стана — дръпнах нежно ръката й. — Каза, че не се страхуваш.

— Не и от теб.

— Тогава ела тук.

Отново подръпнах ръката й, докато не коленичи срещу мен. Джана докосна лицето ми, косата ми, неуверено, внимателно, както би го направил слепец. Ръцете й бяха студени и се поколебаха, когато стигнаха до голите ми рамене.

Бавно доближих лице към нейното. Тя се отдръпна назад, очите й бяха пълни със страх и интерес. Лявата ми ръка докосна бузата й и това изглежда я успокои. Плъзнах другата към гърба й и я придърпах, за да я целуна.

Джана се поддаде на страстта ми за момент, после почувствах как потръпва. Изплака и се отскубна от мен.

— Не! — Отстъпи назад, докато не се блъсна в стената. — Не мога. Не мога да направя това.

Допълзях до нея.

— Джана, все още съм същия мъж, който бях преди три часа. Не съм се променил. Само начинът, по който гледаш на мен, чувствата ти към мен, това се е променило.

— Но чувствата ми не са се променили, в това е проблемът! — нови сълзи започнаха да се стичат по бузите й. — Все още те обичам. Знам кой си и все още те обичам. В какво ме превръща това?

Посегнах към нея, но тя скочи на крака и се отправи към вратата. Последвах я.

— Джана… — поставих длан върху ръката й. — Страх ме е, че ако излезеш през тази врата, никога няма да се върнеш.

— Ще се върна.

— Не ме лъжи.

— Да лъжа?! — изтръгна ръката си от моята. — Искаш да си говорим за лъжи? Ти би ме оставил да се омъжа за теб. Би ме оставил да родя децата ти, без да знам какви са те. С радост би ме оставил да изживея тази лъжа, би ме оставил да бъда също толкова прокълната, колкото си и ти. Нали?

— Можеш ли да ме виниш, че се правя на такъв, какъвто не съм, когато това, което съм, е най-лошото нещо на света?

Очите й се изпълниха със студено отчаяние.

— Прекарах живота си, опитвайки се да следвам Божията воля. Знам, че не съм била съвършена, но опитах да бъда добра. Сега всичко е било напразно, благодарение на теб.

Джана отвори вратата и я затръшна след себе си. Когато чух асансьора да се отваря и след това затваря, се обърнах.

Снегът навън преминаваше в дъжд. Тихото му шляпане по широкия прозорец се превърна в мек речитатив. Не се чуваше друг звук. В далечината градът проблясваше срещу мокрото небе.

Отидох до плъзгащата се врата на балкона и притиснах дясното си слепоочие и буза към студения, гладък прозорец. Дланта ми се плъзна по стъклото, оставяйки мокра следа в по замъглената повърхност.

— Джана…

Името й се изплъзна от устните ми пряко волята. Кръвта ми се сгорещи. Докоснах с пръст стъклото и наблюдавах как водата се изпарява с цвъртене.

Как смееше да постъпва така? Бях спасил живота й, а тя бе избягала от мен ужасена, сякаш аз бях чудовището.

Аз съм чудовище. Но преди тази вечер, никога не бях виждал уродливостта си, отразена в очите й.

Стомахът ми се сви. Възможността Джана никога да не се върне, никога повече да не усетя очите й, ръцете й върху себе си, ме порази толкова силно, че се свлякох на пода, изричайки несвързано проклятие. Как бях паднал толкова ниско, че едно обикновено човешко създание можеше да ме нарани толкова?

Изпитвах неистово желание да си възвърна контрола. Допълзях до пианото. Под пръстите ми то изригна с гръмовен шум, който разтърси пода под краката ми.

Може би след около час и половина маниакално музикално буйство, спрях. Последните ноти отскочиха от тавана и стените и отшумяха, докато стоях и дишах тежко. Свих треперещите си ръце в юмруци, вдигнах ги над главата си и ударих клавишите за последен път. Някаква струна се скъса. Звукът й потрепери във въздуха, издавайки една-единствена сподавена нота.

Нямаше начин да се освободя от това мъчение. Имах нужда да забравя кой съм.

Отидох до бара и грабнах първата бутилка, която можех да достигна. За по-малко от минута я изпразних. Още една бутилка бледокафява течност се изля надолу в гърлото ми. Дъждът заудря още по-силно по прозореца. Бандеролът на третата бутилка беше непокътнат. Взех я с мен на дивана и я стиснах между коленете си, докато почти скованите ми пръсти се бореха с капачката.

Най-накрая разбих гърлото на бутилката в масата за кафе. Стъкло и уиски се разсипаха по пода, преди да вдигна счупеното гърло към устата си, за да отпия. Почти не усещах как стъклото реже устните и езика ми, но усетих вкуса на кръв, примесен със скоч, докато се вливаха в мен.

Когато спрях, за да си поема дъх, огледах апартамента и изпитах непреодолим копнеж да подпаля всичко.

За щастие, точно тогава припаднах.