Джери Смит-Реди
Реквием за Дявола (25)

25

Quem Patronum Rogaturus^[1]

Събудих се късно на следващата сутрин. Според часовника на нощното шкафче беше девет и половина.

След като се изкъпах и облякох, слязох долу. Майката на Джана бе седнала до кухненската маса, пиеше кафе и четеше вестник.

— Добро утро, Лу. Радвам се, че най-накрая някой стана. Започвах да се чудя дали всички не са си тръгнали посред нощ.

— Обикновено не съм такъв поспаланко. Трябва да съм бил много изморен.

— Да, би трябвало — погледна ме право в очите, а игривата й усмивчица ме осведоми, че е наясно с късната визита на Джана в стаята ми. — Радвам се, че имаме шанс да поговорим. Исках да се извиня за появата на Адам вчера.

— Вината не е ваша — налях си чаша кафе.

— Той се мотаеше доста наоколо в последните шест месеца, още след като Джана замина. Двамата с Уолтър гледаха футбол заедно и накрая го канех да остане за вечеря, защото не знаех как да го отпратя. Адам е добър човек, но…

— Не го виня — казах й. — Най-малкото изпитвам съжаление към него. Ако Джана напусне мен, аз бих…

— Ти какво?

Опитах се да измисля нещо, звучащо романтично, а не психопатско. Последното нещо, от което се нуждаеше това семейство, беше още един загубеняк, преследващ дъщеря им.

— Бих бил смазан.

— Лу, ти изглежда си точно това, от което тя се нуждае в момента. Силен си, но не и доминиращ. Очевидно я обожаваш, но не по онзи отчаян, обсебващ начин — тя остави чашата си за кафе на масата и нагласи очилата си. — Разбира се, аз се тревожа за възрастовата разлика и дали… Имам предвид, Джана е на тридесет и пет години… знаеш това, нали?

Кимнах.

— Добре, добре. Така че, разбира се, тревожа се за бъдещето й.

— Чуваш как биологичния й часовник тиктака и си притеснена, че съм твърде млад да направя нещо по въпроса, освен да ударя бутона за спиране на алармата.

— Това харесвам в теб, Лу. Толкова елегантно минаваш към същността на въпроса — след това погледна часовника си. — Не е характерно за Джана да спи до толкова късно. Ще отида да я проверя. Знам, че вие двамата трябва да тръгвате.

— Благодаря.

След като Роса излезе от кухнята, влезе Бобо. Седна до стола ми и настойчиво се загледа в мен. Опитах се да не му обръщам внимание, но той се мотаеше наоколо, така че да остане в полезрението ми. Щом погледнех право към него, опашката му се завърташе леко два или три пъти, после спираше.

— Престани с това — казах му.

Бобо се завъртя в кръг веднъж, после легна напречно на кухненския праг и се втренчи в мен.

— Лоши новини — майката на Джана прескочи кучето и влезе в кухнята. — Джана изглежда е хванала грип.

— Грип? По-добре да я видя.

— Тя не иска да се качваш там, защото казва, че изглеждала грозна. Което е така, но мисля, че трябва да отидеш въпреки това.

Бобо отстъпи настрани като часовой и ме последва нагоре по стълбите до стаята. Почуках на вратата.

— Джана, аз съм.

— Не влизай.

Отворих вратата и влязох. Върху леглото й се издигаше купчина с човешки размери, покрита с чаршаф. Завивките лежаха на купчина върху пода.

— Глух ли си? — попита Джана изпод чаршафа. — Казах ти да не влизаш.

— Защо не?

— Може би защото те помолих.

— О! — седнах на леглото до нея. — Е, така и така съм тук, можеш и да поговориш с мен.

— Нещастна съм.

— Съжалявам.

— Вината не е твоя — каза тя. — Вероятно съм прихванала нещо от Елен. Сега я мразя.

Посегнах към ръба на чаршафа и се опитах да го издърпам.

— Не! — изграчи Джана. — Не ме гледай такава.

— Не можеш вечно да стоиш там — отново леко дръпнах чаршафа. — А в състоянието, в което си в момента, не си готова да се бориш с мен.

— Добре, но не казвай, че не съм те предупредила — тя издърпа чаршафа от лицето си, което беше подпухнало и потно.

— Ооох! — Покрих своето с ръце. — Очите ми! Очите ми!

— Кретен.

— Чакай, всичко е наред. Мога да измисля нещо — посегнах към джоба на ризата си за слънчевите очила и ги сложих. — Ето, така е по-добре.

Джана отново покри лицето си с чаршафа.

— Хей, само се шегувам. Ставаш суетна колкото мен.

— За теб е различно — възрази тя. — Ти си великолепен.

— Истина е, но го приеми по този начин — ти все още имаш вътрешната си красота.

— Когато се почувствам по-добре, ще те ударя в стомаха.

— Дадено. Е, кога мислиш, че ще си готова да тръгваме?

— Лу, дори не мога да се обърна в леглото, без да ми се гади.

— Толкова ли е зле?

— Никога ли не си имал грип досега?

— Всъщност, не.

— Точно така, забравих, че си извънземен. Да хванеш грип е като да те блъска невидимо пламтящо слузесто чудовище.

— Това съм го преживявал, така че мога да те разбера.

— Хубаво. Тогава си върви.

— Джана, не би ли предпочела да страдаш в собственото си легло? Ще те откарам у дома и ще… се погрижа за теб, нали знаеш, ще ти донеса разни неща.

Тя мълча една минута, после каза:

— Искам мама.

— Добре — изправих се, за да изляза.

— Не, чакай — Джана въздъхна и протегна немощната си ръка към мен. — Трябва да се приберем вкъщи. Помогни ми.

Поех дланта й. Беше изгарящо топла и това предизвика внезапна вълна на похот. Обгърнах трескавото й тяло и я изправих на крака. Тя сграбчи ръката ми и застана права, нестабилна за момент, докато премигваше с клепачи. Страстта ми избледня в усещане, което никога преди не бях изпитвал.

— Ооох, чувствам се ужасно, ужасно, ужасно. Накарай го да изчезне.

Обвих ръка около нея и си представих вируса вътре, възнамерявайки да го изгоря. Но той се бе разположил в цялата й глава, гърлото и гръдния й кош. Нямаше начин да го унищожа, без да нараня и нея. Нямах лечителски сили — и до този момент никога не бях пожелавал да имам.

— Трябва да си измия лицето — каза тя.

Помогнах й да стигне до банята, където прибра косата си назад с лента и се погледна в огледалото.

— Исусе Христе, виж ме. Имам предвид, не ме гледай — Джана сложи ръка върху лицето ми. — Махай се.

Нежно целунах горещото й слепоочие.

— Изглеждаш добре — изрекох на отражението й.

— Лъжеш ме.

— Обичам те.

Тя ме гледа в огледалото няколко мига, след това започна да хлипа.

— Ще отида да повикам Марк — казах аз. — Ще тръгнем веднага, щом си готова.

 

 

— Е, Лу, какво мислиш за първата си истинска Коледа? — попита ме Марк в колата.

— Не беше зле. Това, което мога да кажа, е, че Коледа е главно ядене и пиене, и караници.

— Пропузна селия снисъл — изгъгна Джана.

— Колхото пофече гофориш, Джахна — каза Марк, присмивайки се на запушения й нос, — толхова пофече, ше ти се смеем — той размаха ръце. — Помохнете ми, химам нушда от шпрей за нос……

— Млъхвай — тя посочи към мен. — Да не зи позмял да ми се смехш.

Аз се подсмихнах.

— Не се и подзмивай.

Двамата с Марк избухнахме в смях.

— Мразя ви.

 

 

Когато стигнахме до апартамента на Джана, аз й помогнах да се качи по стълбите и да си легне. Докато донеса подаръците от колата, тя бе хвърлила всички чаршафи на пода и лежеше скимтейки на пропитото с пот легло.

— Трябва да си взема душ — съобщи ми Джана. — Помогни ми да стана.

Помогнах й да се дотътри до банята, където затвори вратата, без да продума. След миг водата започна да шурти, а вратата на душа се отвори и затвори.

— Ох! Ооох, мамка му.

Водата спря. Застанах пред вратата на банята.

— Джана, добре ли си?

— Не — изхлипа тя.

Влязох вътре. Тя стоеше под душа, сгушила се в хавлията. От част от косата й се стичаше вода и бе полепнала по лицето й.

— Какво не е наред?

— Боли. Водата от душа наранява кожата ми. Толкова съм зле. Жалка съм, нали?

— Джана… — приближих се, за да й помогна.

— Не, не ме докосвай. Боли ме. От всичко ме боли. Но толкова много искам да се изкъпя, Лу — кървясалите й очи ме умоляваха.

— Защо не се измиеш само с гъба?

Издърпах една кърпа от шкафа за хавлии и й я подадох.

— Ами косата ми? Това е най-лошата част.

— Можеш да я измиеш на мивката… или аз мога да ти я измия.

— Наистина ли би направил това за мен?

— Разбира се. Да. Бих. Бих го направил.

— Леле. Хм, добре. Нека да свърша първо с това.

— Просто излез, когато си готова.

Излязох и затворих вратата. Връхлетя ме непреодолимо желание да избягам от апартамента й и да не се върна никога вече, но после изчезна, сякаш призракът на предишното ми „аз“ беше минал през мен на път към забвението.

Открих пластмасов леген и малка кана под кухненската мивка и ги напълних с гореща вода. Преместих подаръците й от дивана, за да направя място, където да легне. Докато поставях в ъгъла голямата червена пазарска чанта, забелязах ангела, надуващ рог, отпечатан в златисто отстрани на торбата. Подсмихнах се, чудейки се как Майкъл понася тези разводнени образи на себе си и колегите си.

После стомахът ми се сви. Майкъл… Какво бе казал? „Не си мисли, че тя ще има късмета на Доктор Фауст.“ Извърнах глава към скимтящата от болка Джана.

— Копеле… да не си посмял.

Вратата на банята се отвори и тя се появи с кърпа около врата и шише шампоан в ръка.

— Какво правиш? — попита тя.

Прикрих параноята си с усмивка.

— Помислих си, че може да ти е по-удобно просто да легнеш на дивана и да надвесиш главата си над това — посочих към легена, — вместо да стоиш над мивката. Можеш да сложиш възглавница под врата си.

Джана не проговори, само кимна и се настани. Увисналата й черна коса беше сплъстена и мазна. Навлажних я, после втрих шампоан в нея.

— Как е?

— Хубаво, наистина хубаво — гласът й беше дрезгав и пресипнал.

— Кажи ми, нормално ли е да се чувстваш толкова зле от един грип?

— Чух, че тази година вирусът е гаден. Елен се чувстваше ужасно от него. Но не чак толкова зле.

— Значи мислиш, че си го хванала от нея?

— Вероятно. Нощта, когато се видя с брат си, аз й занесох малко пилешка супа и ледени близалки — Джана се намръщи. — Може би трябваше да се пъхна в голям пластмасов балон, за да се предпазя от микробите. Но може да съм го хванала и в метрото или на работа, или на всяко друго място.

— Значи е много заразно.

— Аха. Защо? Страх те е, че ще го хванеш ли?

— Не… имам предвид, да, малко съм разтревожен. Ако съм болен, не бих могъл да се грижа за теб.

— Тогава просто ще се грижим взаимно един за друг.

Започнах да изплаквам косата й. Тя въздъхна.

— Лу, толкова си добър с мен.

Почти изтървах каната върху главата й.

— Какво каза?

Джана отвори блесналите си от треската очи и ме погледна.

— Казах, че си толкова добър с мен.

Отстъпих назад, поразен. Никога преди тази дума не бе свързвана с мен. Бях наричан добър танцьор, добър играч на шах, добър ядрен стратег, естествено, но никога просто… добър.

Тя отново затвори очи.

— Не мисля, че наистина ти повярвах преди, когато ми каза, че ме обичаш. Сега вече ти вярвам.

Изплакнах косата й, изсуших я, после смених чаршафите и я завих, когато я сложих в леглото. Джана прие помощта ми без смущение.

— По-добре ли се чувстваш? — попитах я, когато постави глава на възглавницата.

— Много по-добре. Само да не бях невероятно болна, бих се чувствала страхотно — протегна ръка, за да улови моята. — Благодаря ти.

— Мога ли да ти донеса още нещо?

— Ммхмм. Моля те, донеси ми… — тя се прозя — … всичко.

— Например?

— Лекарство. Нещо толкова силно, че да е почти незаконно да се продава.

— Добре — взех палтото си.

— И малко чай. Лайка. И мед и лимон.

— Ясно.

— И кърпички. Няколко кутии. От меките.

— Разбрах.

— И таблетки за гърло. От тези без захар, така че да мога да ги вземам, след като съм си измила зъбите вечер.

— Искаш ли да ми запишеш това?

— Не, благодаря.

Джана заспа.

Когато пристигнах пред аптеката, Велзевул излизаше от нея.

— И ако това не е самият Дядо Коледа — каза той. — Весела ли беше Коледата ти?

— Беше интересна.

Той ме последва обратно в магазина.

— Ние си прекарахме страхотно във Вегас. Няма да повярваш колко много дечица има там сега, опитват се да го превърнат в място за семейни ваканции. Нищо не може да се сравни с това да си играеш с умовете на малки човешки същества, които още вярват в Торбалан. Но не беше същото без теб.

— Сигурен съм — открих рафтовете с лекарства за настинка.

— Какво правиш тук между другото?

— Вземам нещо за Джана.

— Йоко^[2] сега те е хванала да й изпълняваш поръчките?

— Тя е много болна — казах аз.

— Изглеждаш леко изперкал, брато.

— Изперкал е слабо казано — обърнах се към него. — Виждам я да страда и не мога да направя нищо, абсолютно нищо. Ние не можем да лекуваме, можем само да нараняваме. Не можем да създаваме, а само да рушим. Това някога да те е безпокоило?

— Не. Освен това е само грип.

— Днес е само грип. Но какво ще стане, когато някой ден се окаже рак или конгестивна сърдечна недостатъчност или някой вирус, който още не е открит?

— Тя е млада — отвърна Велзевул.

— Няма вечно да е млада.

— Какво искаш да кажеш? Че ще останеш с нея, докато умре ли?

— Не знам. Защо не? Животът й е колкото половин въздишка в сравнение с моя, едва ли е чак толкова дълго.

— Предполагам — той завъртя торбата около пръста си. — Ей, ако тя има тумор, можеш да го унищожиш.

— Помислих за това. Но ако го направя, междувременно ще унищожа и нея. Няма да й причиня нещо по-различно от химиотерапията или лъчетерапията.

— Не знам, Лу, но смърт и болест звучат като две добри причини да не се забъркваш със смъртни за повече от една нощ.

Един старец се затътри по пътеката между рафтовете. Велзевул се премести няколко стъпки по-далеч от мен. Мъжът потърси лавицата за сироп против кашлица и като вземаше едно след друго шишенцата, прочиташе написаното върху етикета.

— Както и да е, изглежда, че правиш всичко, което можеш за нея. — Велзевул посочи към рафта пред мен.

— Не повече, отколкото всеки друг би могъл. Дори по-малко, всъщност — със замах посочих към лавиците. — Трябва да има триста различни лекарства против настинка тук. Как някой може да знае кое да вземе?

— Аз не знам — Велзевул се почеса по главата, после посочи към синята кутия пред мен. — Това има доста добра реклама.

— Аха — взех го и го разгледах подробно. — Но пише, че не приспива. Тя не трябва ли да спи много?

— Но ти не искаш да се отреже докато правите секс.

Старецът погледна към нас.

— Това не стои на дневен ред — прошепнах на Велзевул. — Толкова зле се чувства.

— Еха. Значи определено ти трябва лекарство, което да я приспи.

Старецът избра сироп за кашлица и като клатеше глава, се отдалечи.

— Мисля, че просто ще взема едно от всеки цвят и ще оставя тя да избере — казах аз. — А ти за какво си тук?

Велзевул вдигна чантата си.

— Кондоми.

— Ти купуваш кондоми? Мисля, че се закле никога да не го правиш.

— Аха, ами хората тези дни настояват. А изнасилването не е толкова забавно, колкото беше преди.

Свалих три от кутиите с лекарства против настинка.

— Виж, трябва да свърша още няколко други поръчки, преди да се върна обратно при Джана, така че ще се видим по-късно, става ли? — запътих се към касата.

— Добре. Ей, какво ще правиш на Нова Година?

— Опитай се да отгатнеш.

— Ясно! — той натъпка торбата в джоба на якето си. — Предполагам, че ще се видим по някое време.

Дори не го погледнах.

— Да, ще се видим.

 

 

Треската изгаряше Джана през нощта и това, че не се нуждаех от сън, ми беше от полза. Два пъти смених влажните й чаршафи и калъфките на възглавницата с нови и прохладни.

В четири сутринта тя се събуди от още един неспокоен петнадесетминутен сън и попита:

— Има ли нещо по телевизията?

— Вече проверих — отговорих й от дивана. — Четири различни отсенки на сняг и реклами на нов торфен мъх.

— Не мога да спя. Имам нужда да се разсея с нещо.

— Искаш ли да правим секс?

— Не. Прочети ми нещо. Какво четеш там?

— Новата автобиография на Роналд Рейгън.

— О, Лу, това е просто рекламна кампания на републиканците. Рейгън дори още не е мъртъв.

— Предполагам, решили са, че вече няма да направи нищо паметно — казах й. — Схвана ли? Паметно^[3]?

— Ти си болен мозък и затова те обичам.

— Сигурна ли си, че не искаш да правим секс? Няма да има нужда да правиш нищо. Много съм самостоятелен.

— Щом си толкова самостоятелен, тогава защо просто не си го лъскаш?

— Не и пред Рейгън.

— О, не ме разсмивай. Боли ме, когато се смея.

— Трябва ли да те разплача?

Джана се изкикоти.

— Разкажи ми приказка.

— Каква приказка?

— Каквато и да е. Но не и смешна, не забравяй.

— Добре! — придърпах един стол до леглото й и седнах. — Беше тъмна и буреносна нощ…

— О, моля те.

— Чакай, сега започва интересното. Виждаш ли, тъмната и буреносна нощ е метафора за, ъъъ, душата на нашия приказен герой. Да, това е.

— Продължавай.

— Била тъмна и буреносна нощ, вътре в душата на нашия приказен герой. Защото той бил чудовище, прокълнат да е сам и нещастен през цялото си съществуване.

— Кой го е проклел? — попита тя.

— Садистичен, всемогъщ магьосник. Без повече прекъсвания, моля.

— Извинявай.

— Никой не знаел защо бил прокълнат. Може би всичко било едно голямо недоразумение, но фактът е, че бил прокълнат. Той живеел сам в невероятно обзаведената си кула, прокълнат и нещастен, нещастен и прокълнат, с нищо друго, освен своето нещастие и проклятие, които да му правят компания — тези двете, както и една говореща игуана, но после тя умряла.

Джана ме удари с немощна ръка.

— Без смешни неща.

— Не е смешно. Той наистина харесвал тази игуана. Както и да е, на нашия герой му липсвали дните преди проклятието, защото той невинаги бил чудовище. Някога бил прекрасен принц, красив както отвън, така и отвътре, но красотата му изчезнала. Обаче някъде било записано, въпреки че чудовището не знаело за това — вероятно защото било като бележка под черта в книгата с проклятия на садистичния магьосник — че единственият начин да се развали проклятието бил, ако красива и интелигентна жена го обикне.

— Това ужасно прилича на „Красавицата и звяра“ — каза тя. — И как така тъпите грозни жени не се броят?

— Ей, в четири сутринта не очаквай оригиналност или политическа коректност. Значи, чудовището срещнало стотици красиви, интелигентни жени и си прекарало великолепно няколко пъти, но никоя от тях не го обикнала, защото той е чудовище, не забравяй, а освен това, те не получавали шанс да го обикнат, защото никога не го срещали отново. Но една нощ той срещнал най-умната, най-красивата жена в целия свят и тя успяла да вникне под чудовищната му същност и да разбере, че под нея се крие принц — докоснах върховете на пръстите й със своите. — А най-възхитителното нещо е, че тя обича и двамата — и принца, и чудовището, така че той станал нещо по средата.

— И те живели щастливо до края на дните си?

— Аха. Поне докато не били премазани от голям жълт парен валяк.