Джери Смит-Реди
Реквием за Дявола (20)

20

Salva Me, Fons Pietatis^[1]

— Луис, изглеждаш така все едно си излязъл от ада.

— Колко подходящо.

Леко целунах Джана по бузата докато влизах в апартамента й.

— Какво се е случило? — попита тя.

— Нищо, просто… — хванах дясната страна на главата си с ръка и потръпнах. — Лош ден в офиса.

— Главоболие?

— Все едно съм в менгеме. В горящо менгеме.

— Чувството ми е познато. Ето, седни.

Джана отиде в кухнята и се върна с пакет лед и кърпа. Седна на края на дивана и постави възглавница в скута си.

— Лягай.

Подчиних й се. Тя уви леда в кърпата, постави я на челото ми и задържа ръцете си отгоре.

— Искаш ли да ми разкажеш?

— Не — отвърнах й. — По-скоро просто да забравя.

— Още по-добре.

Джана плъзна пръстите си под врата ми и ги задържа върху тила. Бяха хладни и успокояващи. Вълни на облекчение се разнесоха по главата и раменете ми.

— Докато си там, имаш ли нещо против да ми инжектираш спринцовка с морфин в мозъка?

— О-о-о, едно от онези главоболия! Главата ти все едно е в пламъци. Опитай да се отпуснеш.

Горещината от подутите ми капиляри постепенно изчезна под пръстите й.

— Не го приемай погрешно — казах аз, — но би била отлична монахиня.

— Благодаря, но се съмнявам. Не бих могла да се справя с обета за безбрачие. Или с мълчанието.

Отворих очи и се взрях в лицето й.

— Но любовта ти е толкова осезаема, толкова целебна, че не бива да съм единственият, който се възползва от нея.

— Това значи ли, че мога да се срещам с други мъже?

— Имам мигрена. Не приемай насериозно нищо, което казвам.

— Мамка му.

Тя охлади пръстите си в пакета с лед и бавно ги плъзна по скалпа ми. Въздъхнах. Сред това спокойствие, си припомних заплахата на Майкъл и начинът, по който устната му се присви, докато я произнасяше.

— Но сериозно, Джана, не те заслужавам.

— Заслужаваш ме, че и нещо по-лошо.

— Не се шегувам. Не искам да те проваля.

— Защо би… Лу, думите ти нямат смисъл.

— Страхувам се, че ще станеш като мен. Толкова си добра, би било трагична загуба.

— Благодаря за загрижеността за душата ми — каза тя. — Но не се тревожи за мен. Тревожи се за собствената си душа.

— Не е останало много от нея, за да се тревожа.

— Имаш мигрена. Не вземам на сериозно нищо, което казваш, спомняш ли си?

— Джана, опитвам се да те предупредя…

— Млъкни и заспивай.

Тя покри очите ми с ръце. Замлъкнах, приспан от сладката й, хладна тъмнина и след минути се пренесох в неспокойна дрямка.

 

 

— Задник!

Отворих очи.

— Моля?

— Извинявай. Не исках да те будя — Джана посочи към телевизора, чийто звук почти не се чуваше. — Този няма да се махне и до Коледа.

— Кой?

— Сенатор Скрудж.

— Имаш предвид…

— Не споменавай името му под моя покрив. Дори когато си е вкъщи използва всяка възможност, за да се изяви. Виж, разрушават обществен културен център, за да построят нов затвор.

Обърнах се на една страна с гръб към телевизора и обгърнах крака й с ръка. Туптенето в главата ми бе преминало в слабо пулсиране. Имах чувството, че някой беше забил водопроводен кран в тялото ми, отвъртял го бе и оставяше силите ми да изтекат на пода.

Рекламите започнаха и Джана изключи звука. След няколко секунди каза:

— Лошо ли е да пожелая някой да умре, за да стане света едно по-добро място?

— Мен ли питаш?!

— Няма значение — тя приглади косата ми назад. — Заспивай.

 

 

Събудих се по-късно от миризмата на китайска храна. Джана се бе навела над мен и държеше чайник.

— По-добре ли се чувстваш?

Кимнах уморено.

— Хапни нещо и пийни малко чай. Ще си като нов.

Плъзнах се на пода до масичката за кафе, където Джана беше сервирала вечерята. Почти вдървените ми пръсти опитаха да се увият около пръчиците за хранене.

— Искаш ли вилица? — попита Джана.

— Не, ще се справя. Ще ми е необходима само минутка.

— От месеци не съм имала мигрена — тя почука по дървения крак на масата. — Помня как се чувствах след като преминеше, все едно съм преживяла буря и съм оцеляла. Беше победоносно, почти героично чувство, не толкова, че съм спечелила, а че съм издържала.

— Ъхъ.

— Какво усещане, да си освободен от болката след такава битка. На практика, постижение само по себе си, въпреки че не бих го пожелала на никого.

— Дори и на сенатора?

— Моля те, храня се. Нека да говорим за нещо приятно.

Оставих пръчиците и вдигнах чашата си с чай.

— Имаш предвид като това какво е усещането, когато имаш главоболие? Толкова ли приятно?

— Ей, извинявай. Нали каза, че се чувстваш по-добре.

— Много съм уморен — опитах да й се усмихна. — Благодаря, че се погрижи за мен. Не съм свикнал с това.

— Тогава свиквай.

— Да, мадам.

Взех отново пръчиците и преместих пилето кунг пао в чинията си, опитвайки се да събудя апетита си.

— Нали си спомняш, че утре вечер няма да се видим? Боб и аз ще излизаме, ще скрепяваме братската връзка, предполагам.

— Звучи забавно — каза тя.

— Той го очаква с нетърпение.

— А ти — не?

— Не знам. Предполагам.

— Мислех си — започна Джана, — Боб е „би“, нали?

Подсмихнах се.

— Боб не е бисексуален, той е… хиперсексуален. Ако можеше да прави секс със себе си, никога нямаше да напуска апартамента си, освен за да си купи още бира. Той е маниак.

— Тогава това определено е най-лошата идея, която съм имала.

— Каква е тя?

— Мислех си дали да не го запознаем с Марк.

— Какво?!

Една от пръчиците ми се изплъзна и се удари в стената.

— Не. Не. Не. Не. Не. В никакъв случай.

— Защо?

— Защото брат ми е много, много лош човек.

— Стига — каза тя. — Не може да е по-лош от теб.

— Повярвай ми, той е.

Взех обратно непокорната си пръчица.

— Добре, добре! Забрави, че съм го споменала. И без това вероятно нямаше да излезе нищо. Въпреки онова, което каза онази вечер, Марк търси нова връзка, а брат ти би се оказал твърде несериозен.

— Не, не би бил, и в това е проблемът. Боб може да нагоди поведението и характера си, за да се хареса на този, когото съблазнява. Той знае точно от какво се нуждаят хората в конкретния момент и как да им го предостави — отворих една курабийка с късметче. — Той е невероятен.

— Тогава е хубаво, че сте братя, нали?

Извърнах поглед от късметчето, което гласеше: „ТИ СИ ЧЕСТЕН ВЪВ ВСИЧКИТЕ СИ ДЕЛА“.

— Извинявай, какво?

— Казах, че е добре, че ти е брат.

Посегнах към чашата си с чай.

— Точно така.