Джери Смит-Реди
Реквием за Дявола (18)

18

Inter Oves Locum Praesta^[1]

Залязващото слънце оцветяваше в розово офис сградите в центъра на Балтимор. Скоро същите тези сгради оформиха стени от стъкло и стомана около нас, докато карахме на изток по улиците на града. Благодарение на доста голямата еврейска общност, коледната украса на Чаровния град^[2] не беше чак толкова пищна, колкото на други места. Ето град, където очите ми можеха да си починат.

Паркирах Ягуара в една тясна странична уличка на Фелс Пойнт близо до ресторанта за омари Халоран’с. Преди да завием зад ъгъла, Джана погледна към колата.

— Не се ли страхуваш да оставиш нещо толкова ценно на улицата просто така? — попита тя.

— Има добра алармена система.

Опашката пред Халоран’с се бе извила по тротоара. Няколко минути по-късно, точно преди да минем през вратата, един мъж профуча надолу по улицата, като крещеше и стискаше овъглената си, сгърчена ръка.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Джана.

Свих рамене.

— Трябва да се е опитал да открадне Ягуара.

Тя се разсмя, потвърждавайки подозрението ми, че понякога най-добрият начин да излъжеш, е да кажеш истината.

Вътре в ресторанта, апетитната миризма на мъртви раци и подправка Олд Бей подразни ноздрите ми. Устата ми се напълни със слюнка при мисълта как разтварям непокорните им малки телца и загребвам с шепи сладката, хлъзгава плът. За съжаление, наредбите на здравното министерство изискваха раците да бъдат добре сварени. Когато ставаше дума за ядене на животни, дори и тези с щипци, ги предпочитах сурови и мърдащи.

— Господи, умирам от глад — Джана поглади корема си и потръпна. — Ако Марк и Рик не се появят навреме, нека да започнем без тях — тя ме хвана за ръка. — Нервен ли си преди първата ти среща със семейството ми?

— Не. Трябва ли да бъда?

— Марк е страхотен. Ще го харесаш. Затова исках първо да се запознаеш с него — за да имаш още един съюзник по време на Коледа.

— Защо ще се нуждая от съю…?

— Ето го — тя помаха през стъклената врата на тъмнокос мъж с бейзболна шапка на Ориолс, който бавно вървеше по улицата. — Предполагам, че Рик ще ни чака вътре — прехапа устната си. — И дано да е така.

Марк се пребори с един силен порив на вятъра, докато отваряше вратата. Джана се отдели от опашката и го прегърна още на входа. Когато се обърнаха, за да се присъединят към мен, физическата им прилика почти ме шокира. Брат й беше по-висок, с по-къса коса, но имаше същите живи кафяви очи и изпъкнали скули.

— Маркъс, това е Луис Карвало. Лу, Марк.

Стиснахме си ръцете и аз измърморих някакъв неопределен поздрав, без да успея да спра да местя поглед от единия към другия.

— Ти си този, който единствен ни аплодира онази нощ в „Пещерата“ — изрече Марк. — Исках да ти благодаря.

— Уверявам те, аплодисментите ми бяха искрени. Имате голям талант.

— Забележи, че гледа само теб, когато казва това — каза Джана на Марк. — Е, предполагам, че Рик ни чака тук?

— Не — възрази брат й.

— Защо?

— Имахме малък спор.

— Отново?

— И аз му казах да отиде да си го начука. Вместо това, той излезе и изчука някакъв тип.

— О, Марк, съжалявам — промълви Джана.

— Едно е да разбираш нещата буквално, но да не ги разбираш правилно е повече, отколкото мога да понеса — Марк обви ръка около раменете на Джана. — Не се тревожи, сестричке, така ще си единствената, която води ново гадже в къщи за Коледа.

— Толкова ли сериозно беше? — попита го Джана.

— Може би. Беше точно от типа, който се харесва на родителите. Свястна работа. Ниско подстриган. Почти никакви татуировки. Дори беше практикуващ католик. Можеш ли да си го представиш това?

— Мамка му. Ей, в офиса има един мъж, който може да…

— Дори не си го и помисляй, Джана — Марк свали бейзболната си шапка и я залюля на пръста си. — Както и да е, да ходиш по срещи е твърде изтощително. Мисля, че ще се върна към висенето по спирките и игрищата.

— О’Кийфи, маса за четирима? — провикна се салонната управителка.

Настаниха ни на маса до прозореца, която беше белязана от неуспешните удари на чукчетата по ракообразните им мишени. Седнах срещу Джана, която се разположи до брат си.

— Поразително е колко много си приличате двамата — отбелязах аз.

— Благодаря, че не спомена, че той изглежда по-млад от мен — отвърна Джана. Обърна се към Марк:

— Трябва да видиш братът на Лу — Боб. Те изобщо не си приличат.

— Колко неприятно за Боб.

Маркъс леко повдигна вежди, когато ме погледна. Приех комплимента с усмивка.

След като някаква сервитьорка с огромна коса бе дошла и взела поръчката ни, попитах Марк с какво се занимава.

— Работя в местната агенция за борба с домашното насилие — обясни той. — Главно консултирам побойници. Опитвам се да ги науча как да се справят с яростта си.

— Помага ли?

— Почти никога — отвърна Марк. — Процентът на поправилите се насилници е много малък. Дори и да успеят да спрат да бият, обикновено продължават с емоционалния тормоз.

Каната ни с бира пристигна и той напълни чашите.

— Професионалното ми мнение е, че за обществото ще е по-добре тези копелета да бъдат затваряни подобно на злите кучета, преди да са убили някого.

— Доста депресираща професия — казах аз.

— Невинаги. Заслужава си заради малкото, които се променят. Повечето от побойниците са виждали как собствените им бащи бият майките им. Така че, когато някой излезе от този порочен кръг, чувствам, че съм спасил повече от един живот, защото щом децата им пораснат, те ще са различни — по лицето му премина сардонична усмивка. — Почти компенсира усещането, когато включа новините и видя някой от клиентите си арестуван за това, че е пребил приятелката си със стик за голф.

— Знаеш, че вината не е твоя — Джана постави длан върху ръката му.

— Ако не мога да се виня за провалите — каза Марк, — как мога да си припиша заслугите за успехите?

— Можеш да си по-скромен и просто да приемеш, че Бог работи чрез теб, за да помогне на тези хора.

— Значи мислиш, че Бог ме използва, за да позволи на тези мъже да убиват жените, които ги обичат?

— Не, разбира се, че не…

— Тогава кой, Джана?

Тя ме погледна.

— Мисля, че с Луис водихме подобен разговор при Големия каньон.

— И как го разрешихте?

— Като правихме секс — казах аз.

Марк се разсмя.

— Виждаш ли, затова Тома Аквински и останалите монаси са стигнали до толкова много заключения. Ти никога няма да напишеш нито един трактат, докато тя е наблизо.

— Кой е по-мъдър — попита тя, — философът или курвата на философа?

— И кой кой е от нас? — поинтересувах се аз.

— Знаеш ли — каза ми Джана, — понякога си толкова сладък, колкото антифриза — тя се изправи. — Трябва да отида да пишкам, преди да донесат раците. Веднага се връщам.

Наблюдавах я докато се отдалечава, след което се обърнах към Марк:

— Е, ти се явяваш пробно кръгче преди голямото изпитание.

— Ще се справиш добре — каза той. — Семейството ни не бива да предизвиква страх. Шок и тревога, може би, но не и страх.

— Мисля, че мога да се справя с това.

— Извинявай, че се държах толкова противно, когато се запознахме. Направих го нарочно, за да съм сигурен, че ще ме приемеш такъв, какъвто съм.

— Издържах ли теста?

— Шест плюс — потвърди той. — Дори не трепна, когато флиртувах с теб.

— Много малко неща ме карат да трепвам.

— Както и да е, за Джана е важно да харесам мъжете, с които излиза. Особено след последния й приятел.

— Имаш предвид Адам?

— Адам, деветгодишният вирус. Бяхме добри приятели, докато Джана не му каза, че съм гей. След това той никога вече не ме погледна в очите. Скъпо струващата ми научна степен по психология ми подсказа, че това е негов проблем, не мой, и въпреки това реших да го намразя. Измъчвах горкото копеле почти до припадък — умение, придобито от това да си най-голямото от четири деца.

— Той й звъни на домашния телефон — казах аз.

— Въздиша през носа?

— Именно.

Марк надникна над рамото си към женската тоалетна, след това отново се обърна към мен.

— Джана ще ме убие, ако разбере, че съм ти казал, но въпреки това, моля те, внимавай с този човек. Тя мисли, че преувеличавам, но ситуацията е по-сериозна, отколкото осъзнава. Знаеше ли, че той й изпраща цветя?

— Не, не го знаех.

— Цветя, картички, малки подаръци. Поне го правеше до преди месец. Може да е спрял, или може би тя просто е престанала да ми казва, за да не се тревожа.

— Никога не ми е споменавала.

— Представя го така, като че ли не е нещо сериозно, но вече се превръща в класически случай на преследване. Доколкото знам, той не е бил заплашителен, а просто жалък, но това може да се промени.

— Ето я и нея.

— Просто исках да си наясно.

— Благодаря.

Джана стигна до масата заедно със сервитьорката, която остави пред нас голяма табла с вдигащи пара раци. Нахвърлихме им се, а аз си представях главата на Адам, която се пропуква под удара на чукчето ми със същата приятна лекота, подобно черупката на мъртвия рак.