Джери Смит-Реди
Реквием за Дявола (11)

11

Confutatis Maledictis^[1]

Десет минути по-късно входната врата се отвори с трясък. Мефистофел въведе разтреперания Велзевул във всекидневната.

— Какво се е случило? — попитах аз.

Велзевул кръстосваше нагоре-надолу из стаята и клатеше глава.

— О, мамка му, човече, не знам. Така както си се забавлявахме с хората облечени в костюми, приличащи на храна, и в следващия момент той започна да крещи и да обяснява, че е демон от Ада и подобни глупости… — стисна косата в юмруците си. — Това е лудост, това е толкова невероятно, върховно преебано.

— Ето — подадох му чаша уиски, която изгълта на един дъх, след което я остави да падне на пода. Тя отскочи от ориенталския килим, преди да се търкулне под дивана.

— Седни и ми разкажи какво се случи — казах му.

— Не мога. Не мога да седна, аз… Аз мисля, че ще повърна — той се втурна към банята.

— Бих изпил едно — Мефистофел се насочи към барчето.

— Той обясни ли ти нещо?

— Не, държа се по същия начин докато пътувахме насам. Не можах да чуя и дума от целия този вой. Просто продължи да дрънка за пазаруване и убиване, и за истината.

— Истината? Какво имаш предвид под „истината“?

Велзевул се прокашля зад нас. Облегна се на стената до вратата. Лицето му беше посивяло.

— Белиал им каза истината.

— За какво говориш? — попитах аз. — Ето, седни и започни от самото начало.

Велзевул се подчини. За миг остана мълчалив, седнал върху възглавничката в средата на канапето, след това сви колене към гърдите си. Двамата с Мефистофел бяхме застанали от двете страни на канапето зад него в очакване да започне.

— Бяхме в универсалния магазин, в секцията за електроника, опитвайки се да направим онзи номер, който ни показа — Велзевул сграбчи върховете на маратонките си. — Гледахме местните новини. Предаваха на живо от един от другите молове и предполагам, разказваха за коледното пазаруване. Знаехме откъде предават, така че решихме, че можем да ги заковем много лесно.

Спря за момент и загриза палеца си, после продължи:

— Първо той опита… опита да подпали една кукла зад репортера. Не се получи, но мисля, че пропусна за малко, защото някъде отзад се включи противопожарна аларма. Така че реших и аз да се пробвам — той затвори очи. — Взривих телевизора.

Мефистофел цъкна с език и поклати глава.

— Леле, Вел…

Аз вдигнах ръка, за да го накарам да замълчи.

— Продължавай — казах на Велзевул.

— Излязохме от магазина и отидохме до отделението за храна. Бях доста бесен, че не можах да се справя, а и вбесен, че той се справи по-добре от мен. Така че се заоглеждах за неща, които да подпаля.

— В мола? — прекъсна го Мефистофел. — Докато сте там?

— Просто исках да видя нещо да гори, разбираш ли? Както и да е, не съм чак толкова тъп, измислих начин да изглежда като инцидент.

— Как?

— Имаше едно място за сандвичи с пържола или сирене, и мъж, който пържеше нещо в голям тиган. Реших да подпаля горкото копеле като го направя да изглежда все едно мазнината се е подпалила. Казах на Белиал какво съм намислил и той се изсмя. Но след това той… той… — Велзевул се сгърчи и уви ръце около коленете си.

Заобиколих дивана и седнах до него.

— Той какво, Вел? Какво направи той?

— Спря да се смее. Спря да се смее и лицето му изведнъж се отпусна и той ми каза да не го правя. Присмях му се, защото мислех, че се шегува. Но той повтори: „Не го прави, Вел“, и после аз казах: „Майната ти. Не приемам заповеди от теб“ и го направих. Беше… толкова страхотно. Пламъците просто изхвръкнаха от грила направо към лицето на мъжа. Косата му се подпали и той започна да крещи. След това Белиал също започна да крещи. Смъкна якето си, нали знаеш, онова жестокото кожено яке, и чуй това — прескочи през тезгяха и грабна мъжа, който тичаше наоколо като побъркан. Хвърли го на земята и изгаси огъня с якето си.

— Чакай малко — намеси се Мефистофел. — Да не казваш, че Белиал е спасил живота на онзи човек?

Велзевул бавно кимна, без да ни поглежда.

— Дори се обади за линейка. Имаше една жена там, която беше парамедик и даде първа помощ на мъжа. Всички се струпаха около Белиал, тупаха го по гърба задето е направил такова… такова… добро дело.

И тримата наведохме глави при тези думи.

Отидох до барчето.

— Това е странно.

— Стана дори по-лошо — отвърна Велзевул.

Спрях и се обърнах към него.

— По-лошо?

— Много по-лошо — Велзевул си пое дълбоко дъх. — Някой спомена на Белиал колко бързо е реагирал, сякаш е знаел какво ще се случи. И Белиал отговори: „Наистина знаех какво ще се случи“. В този момент се приготвих да избягам. Но той каза: „Знаех, защото аз го направих“.

— О, мамка му — промълви Мефистофел.

— А-ха. И изведнъж стана наистина тихо. Всичко, което се чуваше бе тъпата музика, носеща се от тонколоните. Спомням си тази част, защото беше скапана версия на песен, която харесвах през седемдесетте.

— Както и да е…

— Както и да е, той изкрещя: „Името ми е Белиал, херцог от Ада, и бих могъл да изпепеля всички ви, ако поискам“. Няколко души се позасмяха, но всички наистина се притесниха. После продължи: „Но вече не. Преди няколко мига видях нова светлина и тя озари моите… моите…“ Престъпления? Не, не използва тази дума. „Тя озари моите…“

— Грехове?

— Не, не беше това.

— Прегрешения? — каза Мефистофел.

— Не, и това не беше. „Тя озари моите…“ Мамка му, каква беше думата? Звучеше наистина добре.

— Злодеяния? — казах аз.

— Това е! „Тя озари моите злодеяния“ — Велзевул се изправи и ни погледна. — След това се качи на тезгяха, размаха пръст към мен и каза: „Отричам се от теб, и от всеки един от вас“. Естествено, всички мислеха, че е луд, така че просто реших да се преструвам и затова се огледах наоколо, все едно казвах: „На кого говори този?“ После той погледна тълпата и изрече… изрече… — Велзевул погледна към мен и извърна лице настрани.

— Какво? — сграбчих го за раменете. — Какво каза той?

— Аз… Не мога да го повторя.

— Кажи ми, мамка му! — разтърсих Велзевул и го принудих да ме погледне. — Кажи ми какво е изрекъл!

— Той каза… — Велзевул се втренчи в лицето ми, после сведе очи. — Той каза: „Отричам се от Сатаната и от всичките му деяния“.

Пръстите ми се вкочаниха.

— Нарекъл ме е… с това име? — пуснах раменете на Велзевул и се извърнах настрани.

— Да. Съжалявам. И после той каза…

— Не искам да го чувам.

— Той каза: „По този начин се разкайвам и се оставям на милостта на…“ Е, знаеш на кого.

— На милостта на…

— Наистина ли каза името Му? — попита Мефистофел.

— А-ха — отвърна Велзевул с глас, в който се долавяше нещо като възхищение. — Наистина го каза.

— И какво се случи?

— Нищо. Имам предвид нищо от това, което бихте очаквали. Всички започнаха да се отдръпват много бавно. Някой трябва да се е обадил на охраната, защото трите ченгета от мола дойдоха тичешком и го свлякоха от тезгяха. Той дори не оказа съпротива. Отведоха го в офиса и заключиха вратата, заключиха го вътре, докато се обадят на полицията. Тогава аз… аз се измъкнах от там — Велзевул се свлече на стола и прокара пръсти през косата си. — Знам, че трябваше да остана. Но се паникьосах. Не исках да бъда въвлечен в това. А Белиал винаги е можел да се измъква с приказки от всякакви ситуации. Помислих, че ще се оправи.

— Това трябва да е шега — каза Мефистофел.

— Прав си — отвърнах аз. — Като онзи път, когато стана свещеник и извърши всички екзорсистки прочиствания, само за да опровергае евангелието.

— А-ха, или когато достави цялата онази храна на жертвите от глада и се оказа, че е гранясала.

— Казвам ви, момчета — повтори Велзевул, — това не беше шега. Трябваше да видите лицето му. Изглеждаше като един от онези, как ги наричат, новопокръстени християни. Изглеждаше… изглеждаше щастлив.

Телефонът иззвъня. Вдигнах слушалката.

— Ало?

— Здравейте, може ли да говоря с Луис Карвало?

— На телефона.

— Добър ден, господин Карвало. Тук е сержант Ръсерт от Десети участък. Съжалявам, че ви безпокоя, но тук има някой, който казва, че работи за вас. Шофьорската му книжка го идентифицира като Уилям Хърст, но той казва, че е… как каза, че се казваш?

— Белиал! — изрече един глас в далечината. — Херцог и губернатор на южния квадрант на Ада. Ще ти го напиша, ако искаш.

— Да, ъ-ъ, както и да е — каза Ръсерт, — ще го заведем в местната болница за спешен психиатричен преглед. Не е направил нищо нередно — точно обратното, спаси живот — той снижи глас. — Но говори несвързано като маниак и честно казано, се страхуваме, че ще се самонарани или нещо подобно.

— Колко ужасно — отвърнах аз. — Наистина работеше за мен доскоро.

— Нека да говоря с него! — извика Белиал.

— Съгласен ли сте да му дам слушалката? — попита ме Ръсерт. — Няма нужда да говорите с него, ако не желаете.

— Дайте ми го.

Направих знак на Велзевул и Мефистофел.

— Поздравления, Луцифер! Ти си гордият получател на единственото ми телефонно обаждане.

— Ъ-ъ… Бил, това ти ли си?

— Не, тук е Белиал! Да не би вече да си забравил един от любимите си ангели от ада?

— Бил, какво става?

— Имах Божие просветление — каза той. — Ей, там ли е Велзевул?

— Ъ-ъ, Боб е тук, ако това имаш предвид. Както и Малкълм.

— Както и да е. Пусни ме на високоговорител, така че всички да чувате.

Неохотно натиснах бутона и върнах слушалката върху вилката.

— Добре, давай.

— Спомняте ли си как Савел от Тарс^[2] е имал разговор по пътя към Дамаск? И аз имах, само че моят беше пред будката за пържоли. Не мога да го обясня. Дори не мога да намеря думи, за да го опиша — гласът му загуби характерното си спокойствие. — Лу, съжалявам. Но вече не мога да ти служа. Не мога да понеса убийствата, измамите и лъжите. Особено лъжите. Затова трябва да кажа на всички кой съм наистина и кои сте вие всъщност. Може би тогава Бог ще ми прости.

— Ти си луд — прошепнах аз.

— Така ми казват и те. Затова не бих се тревожил, ако бях на твое място. Вече никой не вярва в нас. Докато никой не вярва, ти си в безопасност.

— Не си причинявай това — казах му. — Ще те затворят в психиатрична клиника.

— Всичко е наред. Бил съм в плен на гордостта си десет милиарда години. Тънките стени на една лудница са нищо в сравнение с това.

— Кажи им, че се шегуваш.

— Не се шегувам, Луцифер. Вече не мога да лъжа.

— Направи го!

— Не си прави труда да ми нареждаш. Напускам! — той затвори.

Стаята потъна в тишина, с изключение на сигнала свободно, идващ от телефона. Заставайки пред телефона, бях обърнал гръб на Велзевул и Мефистофел. Сега можех да усетя как са впили погледи в мен, докато чакат реакцията ми. Изглежда бъдещето ни зависеше от силата на самообладанието ми.

Натиснах копчето, за да изключа говорителя, поех си дълбоко дъх и се обърнах към тях.

— По-добре да започваме — казах им.

— Да започваме с какво? — попита Велзевул.

— Почистването. Трябва да се откажем от него, преди да ни е завлякъл със себе си. Мефистофел, промени медицинските досиета на Уилям Хърст, така че да показват продължителна семейна история на шизофрения. Можеш да използваш терминала в библиотеката ми.

— Точно така. Добра идея — Мефистофел се втурна към съседната стая.

— Велзевул, трябва да вербуваш заместник на Белиал.

— Заместник?

— Нуждаем се от някого, който да оглави маркетинга и връзките с обществеността. Може би някой от екипа на Белиал, някой, който се е учил от него. Може да е и човек, не ме интересува. PR-ите не са хора, страдащи от морални скрупули. Дотогава, аз ще се погрижа за медиите — спрях да крача. — Медиите. Почти бях забравил за тях. — Грабнах дистанционното и включих телевизора. — Малкото му изпълнение може да е влязло във вечерните новини.

Мефистофел се появи на вратата на библиотеката.

— Ей, Лу, ами здравните застраховки на Белиал? Ще ги поддържаме ли, или ще ги отрежем?

Замислих се. Без здравна застраховка Белиал щеше да бъде затворен в неприветлива обществена психиатрична клиника, вместо в луксозна частна болница за душевноболни. Трябваше да направя избор между това дали да изпратя Белиал в затвор или на почивка.

— Отрежи ги.

— Както кажеш, Лу.

— Имам предвид всичко. Изтрий всичките му сметки, всичките му авоари. Той вече не съществува за нас.

Братята ми ме зяпнаха.

— Направи го — казах аз.

Мефистофел мълчаливо кимна и се обърна, за да се върне в библиотеката.

— И искам пълно медийно наблюдение през следващите две седмици. Вестниците, интернет, уебсайтовете, всичко, в което се споменава инцидента. Ако някой на тази планета говори, пише или дори мисли за него, искам да знам.

— Добре, шефе — отвърна Мефистофел.

Програмата на местните новини започна. Музиката прогърмя над панорамната картина от мола Потомак.

— Опа-а — каза Велзевул. — Там беше сцената с куклите.

— Сезонът на коледното пазаруване имаше пламтящ старт днес в два местни мола — занарежда гласът зад кадър. — Добър вечер, аз съм Мариан Уилкинсън.

— А аз съм Роб Чандлър. Добре дошли във вечерните новини на Канал 11.

— В рамките на няколко минути, един след друг, на територията на столицата днес се възпламениха два странни пожара. Първо ще се пренесем в мола Потомак, където в три часá избухнаха първите пламъци. Всичко е започнало в този магазин — „Старият магазин за коледни играчки“. Нашият кореспондент Мики Сийвър сега е с управителя. Мики?

— Благодаря, Мариан. Тук съм с Том Уилсън, управителят на „Старият магазин за коледни играчки“. Том, можеш ли да ни кажеш какво се случи?

Управителят, нисък, набит мъж в прекалено тясно тъмносиньо поло, погледна към камерата.

— Да, бях в склада и се опитвах да изровя още от онези говорещи коледни елхи — голям хит са тази година и ги предлагаме на наистина разумна цена — когато внезапно чух звук като „Пшш“! — той размаха ръце над главата си. — Влязох в магазина и голямата ни сцена с Рождество Христово беше в пламъци, ей така, все едно някой беше я полял с бензин и бе й драснал кибрита.

— Колко съвършено — каза Велзевул.

Последният кадър показа опушените, овъглени останки от голяма керамична сцена, изобразяваща Рождество.

— Осъзнаваш ли колко висока е била температурата, за да подпали керамика? — каза Мефистофел. — Белиал е идиот да обърне гръб на подобна способност.

— Пожарникарите пристигнаха след минути — продължи кореспондентът. — Няма трайни щети за магазина и собствениците се надяват да го отворят отново в неделя, с нова и дори по-голяма сцена на Рождество. Междувременно, полицейското управление на област Монтгомъри е изпратила екипа си по палежите, за да проучат доказателствата по този странен случай. Аз съм Мики Сийвър от Потомак.

— Благодаря, Мики — Роб Чандлър се обърна към камерата. — А ние ще ви държим в течение на разследването. Както изглежда, без да има връзка с тази история, в бюфета за пържоли в мола Лафайет в центъра на града горещата мазнина избухна в почти смъртоносни пламъци.

Новинарската програма описа инцидента и героичното дело на Белиал по сходен начин с този на Велзевул, но без цялото му хленчене. Кореспондентът опита да вмъкне някаква идиотска шега как коледния дух е завладял този „ангел“, без да изтъква очевидната психоза, но водещите не можаха да устоят на изкушението да направят една-две остроумни забележки за сметка на Белиал.

— Няма нищо по-хубаво началото на коледното пазаруване да изкара на повърхността филантропията в един свестен демон, а, Роб?

— Точно така. Тези от ниски по-ниски цени ще накарат всеки да се замисли дали да бъде лош.

Хвърлих поглед към Велзевул и Мефистофел, после посочих водещите.

— Убийте ги.