Джери Смит-Реди
Реквием за Дявола (10)

10

Flammis Acribus Addictis^[1]

В края на седмицата, Джана се върна в дома на родителите си за Деня на благодарността, оставяйки ме сам. Нещо, от което наистина имах нужда. Не бях виждал Велзевул или другите преди празника. Вел беше планирал оргия в стил XVII век, но заради нелепостта на подобна комбинация, идеята му не се осъществи. Така че и нашият празник не беше кой знае колко по-различен от този на останалите американци — пуйка, футбол и спане на дивана под силното въздействие на погълнатата храна.

На следващия ден имахме среща на щаба в офиса ми, за да обсъдим последните проекти. Присъстваха Велзевул, Мефистофел, Молох и Белиал.

— Всички сте виждали онези уебсайтове, които показват нечий апартамент чрез монтиран някъде вътре фотоапарат, който прави нова снимка на всеки тридесет секунди или някъде толкова.

Включих мултимедията. На екрана се появи розово-жълтия фон на началната страница на уебсайт.

— Най-известната и нарцистична до педантичност е CandiCam. Единственият продуцент, режисьор и главен изпълнител е Канди Кейн, чието истинско име най-вероятно е съвсем различно.

Кликнах върху иконката с фотоапарата, за да отворя последната снимка от CandiCam.

— Супер, прави секс с гаджето си — каза Велзевул.

— Виж това — обади се Мефистофел. — В лявата част на екрана. Кучето ги наблюдава.

— Чух, че кучето си имало свой уебсайт — отвърна Белиал.

— Шшт.

Използвах лазерната си показалка, за да посоча обекта в ъгъла на обхвата на камерата.

— Наблюдавайте зеления фотьойл — присвих очи и се концентрирах върху стола за около петнадесет секунди.

— Сър, какво трябва да търсим? — попита Молох.

Презаредих страницата, за да отворя новата снимка.

— Ей, да му се не види — възкликна Мефистофел. — Шибаният стол гори!

Подсмихнах се.

— Да се надяваме, че този път ще подушат дима преди още нещо да се е запалило.

— Този път? — попита Белиал. — Правил си това и преди?

— Разбира се. Трябваше да се упражнявам, преди да ви покажа. Това е третия предмет в апартамента на Канди, който внезапно избухва в пламъци тази седмица. Но след тази демонстрация, вече мога да я оставя на мира.

Отново презаредих страницата. Замръзнала в обектива на камерата, голата Канди насочваше пожарогасител към фотьойла. Обърнах се към другарите си.

— Какво мислите?

— Как го направи? — попита Велзевул. — Знаеш ли къде живее?

— Отговорът и на двата въпроса е, нямам представа — облегнах се назад в стола си. — Просто си мисля за неща, които да се подпалят и пуф! Те го правят.

— Луцифер, с всеки изминал ден все повече заприличваш на бог — каза Белиал.

— Ласкаеш ме, Белиал. Затова те харесвам — изправих се. — Идеята ми хрумна, след като прочетох статия за група лекари, които направили експеримент с анонимни участници, за да докажат лечебната сила на молитвата. Накрая установили, че енергията може да пропътува голямо разстояние, за да помогне на някого, който дори не подозира, че е подложен на подобно въздействие. От хиляди години преобразувам негативна енергия в топлинна, а съм ви и учил на това. Така че си помислих да пробвам да изпратя малко топлина през друго измерение и както можете да видите, получи се.

— Потенциалните приложения на тази сила са безкрайни — каза Молох.

— Можеш да изпратиш полицаите из цялата страна да разследват сигнали за палежи — предложи Велзевул. — Или да провалиш ски ваканциите на хората.

— Или да унищожиш годишната продукция от ваксини — допълни Белиал.

— Или да потопиш цели градове в смрад като подгрееш гробищата им.

— Или докато гледаш живото предаване на новините да превърнеш бюрото на водещия в пепел.

— Или — Велзевул вдигна ръце над главата си, — можеш да изпариш Лихтенщайн както си стоиш във всекидневната!

Той и Белиал плеснаха ръце над масата.

— Да не се разсейваме — казах аз. — Тази сила е ограничена, да не говорим, че е изтощителна. За да се унищожи една цяла нация, дори толкова малка колкото Лихтенщайн, ще са необходимо стотици от нас притежаващи едни и същи способности и най-вероятно месеци след това ще сме като изцедени.

— Можеш ли да ни научиш да правим това? — попита Велзевул.

— Няма нищо за научаване. Или можеш да го правиш, или не — кимнах към екрана. — Защо не опитате? Всички. Да видим дали ще можете да подпалите масичката за кафе на Канди, или поне само листата върху нея.

Четиримата сбърчиха вежди и се наведоха напред докато се концентрираха. Прожекционният екран избухна в пламъци.

— Спрете! — извиках аз, но вече беше твърде късно. Екранът се бе превърнал в купчина пепел. — Всички мислите само в три измерения, а грешката ви току-що ни струва около две хиляди долара.

— Съжалявам — измърмори всеки един от тях.

— Може ли да пробваме отново? — попита Велзевул.

— Не. Не и с моето оборудване.

— Убеден ли си, че вината е на всички ни? — попита Белиал. — Може би един или повече от нас всъщност са успели.

— Да видим, а? — обърнах лаптопа към тях и презаредих уебстраницата. Канди и гаджето й се милваха седнали върху канапето. — Предполагам, че не — веждите ми се сключиха в израз на съжаление, но вътрешно се хилех — превъзходството ми бе потвърдено. — Е, както и да е. Уведомете ме, ако постигнете някакъв успех. Срещата приключи, освен ако някой няма други въпроси за обсъждане.

— Приятен ден, сър — Молох козирува и излезе от стаята.

— Ей, да отидем да тренираме тоя номер в магазина за електроника долу — каза Велзевул. — Така, ако подпалим нещо, няма да трябва да плащаме за него.

— Отлична идея — отвърна Белиал. — Мефисто, ще се присъединиш ли към нас?

Мефистофел, който бе останал мълчалив и замислен след моята демонстрация, поклати глава.

— Не, трябва да поговоря за нещо с Луцифер. Вие вървете.

Другите двама се измъкнаха от конферентната зала. Натиснах копчето на интеркома.

— Дафни, би ли извикала тези от поддръжката да дойдат да оправят бъркотията в залата? Кажи им, че е станало късо съединение.

— Какво стана? — попита тя. — Чух нещо да пращи.

— Няма значение. Моля те, поръчай и нов прожекционен екран.

Изключих компютъра и започнах да опаковам оборудването. Мефистофел се приближи до мен и каза с тих глас:

— Лу, тази твоя способност е изключително подходяща за новия ми план.

— Какъв нов план?

— План за повсеместни бедствия в изумителен мащаб.

— Наистина? — щракнах ключалките на куфарчето на лаптопа. — Звучи като повод за обяд.

 

 

Отидохме до една местна кръчма, достатъчно посредствена, за да не е претъпкана от пазаруващите за Коледа, и седнахме в тъмно сепаре в задната част на таверната.

— Работя по нещо, Лу. Нещо голямо.

— Така ли?

С вниманието му към детайла и острият му стратегически ум, когато Мефистофел кажеше, че работи по нещо, обикновено означаваше, че вече го е планирал от начало до край.

— Разкажи ми за това.

— Да живея като част от малцинството ме научи на много неща. Неща, за които само бях подозирал преди това.

— Какво по-точно?

— Задавал ли си си някога въпроса защо полицията не се интересува, когато един чернокож застреля друг?

— Не — отговорих аз. — Но пък и не знам защо се впечатляват, когато някой застреля някого.

— Не се интересуват, защото знаят — той се наведе към мен, — че ако братлетата някога спрат да се гърмят един друг и решат да обърнат оръжията си към истинския враг…

Ъгълчетата на очите ми се присвиха.

— Какво предлагаш, Мефистофел?

— Нов бунт. Луцифер, градовете във вътрешността на страната са изпълнени с омраза. Това общество няма представа върху какво буре с барут е седнало. Ако можехме да насочим това недоволство, ако насилието можеше да ги обедини, вместо да ги разделя, помисли си за властта, помисли си за възможностите за кръвопролития и хаос.

— За размирици ли става въпрос? Като в Ел Ей?

— Не, не размирици — каза Мефистофел. — По-организирано, с повече стратегия. Мобилизирани части от вбесени чернилки. Маршът на милионите^[2], в който действително ще вземат участие милиони мъже. Без да спираме, за да чупим прозорци или да плячкосваме магазини — само маршируване и убийства. Ще тръгнат от Анакостия, Харлем и Комптън, към предградията и оттам към вътрешността на страната. Междувременно, аз ще съм повредил системите им за комуникация и проследяване, изпращайки ги няколко века назад в технологично отношение.

— Чакай малко. Когато стигнат до вътрешността на страната, ще се натъкнат на онези цивилни милиции. А те имат и тежка артилерия.

— И тогава ще започне истинския купон, братко — той се усмихна с половин уста, докато чакаше реакцията ми.

— Имаш предвид…

— Аха.

— Война! — Насладих се на думата, докато се изнизваше през устните ми.

— Война, Луцифер! Още една американска Гражданска война. Само че този път няма да е толкова цивилизована като предишната. Говорим за картечни пистолети и девет милиметрови, а не за мускети и байонети.

— Мамка му. Нека ти купя още едно питие — махнах към сервитьора.

— Това е нещото, от което белите се страхуват от години — черните да изоставят счупените си лули и да хванат оръжията, за да търсят реванша, който им се полага от векове. Ще направим Селма, Алабама^[3], да заприлича на шибания Удсток.

— Има само един проблем — казах аз.

— Какъв?

— Аз приличам на бял.

— Защо се безпокоиш? Ти си безсмъртен.

— Знам, но все пак боли, когато те застрелят.

— Бъди спокоен — каза Мефистофел. — Ти ще си с протекции. Както и по-голямата част от белите във властта, въпреки че ще има и такива, които ще бъдат убити. Виждаш ли, Лу, последната част от плана е тази, която прави всичко това наистина зловещо. Правителството все още ще има на своя страна полицията, националната гвардия и, когато е необходимо, целия военно-индустриален комплекс. Те ще са тези, които ще потушат този бунт в рамките на дни, най-много седмици, и веднъж, когато насилието бъде спряно, потисничеството ще бъде по-безмилостно от всякога.

Той замълча, докато сервитьорът остави бирите, после продължи:

— Забрави положителните постъпки, забрави за приятелските диалози за расова поносимост. Членовете на Куклуксклан ще се увеличат неимоверно.

— И целия този прикрит расизъм ще изплува отново на повърхността — казах аз. — Хората от всички раси ще почувстват, че омразата им към другите е оправдана. Брилянтно! — вдигнах чашата си към него и той чукна своята в нея.

— Тази страна никога няма да е същата — допълни той.

Внезапно оставих бирата си, без да отпия.

— Осъзнаваш ли, че това дори може да дестабилизира световната икономика — казах аз. — Ако в Америка се обяви военно положение, дори за кратко време, ще бъде нанесен удар на бизнеса в целия свят — сграбчих ръката му. — За да има подобен ефект, твоят бунт трябва да е повсеместен и обмислен до последния детайл.

— Именно. Нуждаем се от водач с отлична стратегическа мисъл, някой с впечатляваща външност и харизма, за да ги накара да спрат с раздорите и да се концентрират върху крайната цел. Някой, който може да накара милиони хора да искат да убиват и да умират за него.

— Ти, например?

— Да имаш някой по-подходящ предвид?

— Не мога да си представя по-съвършен кандидат — отговорих аз. — Как ще се наречеш — Малкълм Уай^[4]?

— Много смешно. Работя по този проект от години. Допий си бирата и ще ти покажа.

 

 

Мефистофел заемаше приземния етаж на едновремешен хотел близо до Удли Парк. Домът му бе серия от лабиринти, всеки от които водеше към отделен етап от живота му. Минахме покрай редица кабинки, наподобяващи гробници за компютърни части, преди да стигнем до широка дървена врата в ъгъла. Той набра дълга серия кодове на клавиатурата. Вратата се отвори с щракване и ние влязохме вътре.

Офисът беше без прозорци, с бели тухлени стени. Мефистофел включи компютъра върху бюрото си. След още една серия от сложни защитни кодове, той обърна монитора към мен.

— Виж това — каза той.

На екрана се показа началото на нещо, което изглеждаше като симулация на военна стратегическа игра. Логото му, червено „М“ с дълга опашка с три заострени края, стоеше в средата.

Сценарият, който ми показа ме накара да потръпна в очакване. Никой не би останал в безопасност, дори и затворените общности, които бяха толкова популярни сред уплашените богаташи.

Мефистофел издърпа стола си от бюрото.

— Би ли искал да поиграеш?

Пръстите ме засърбяха. В следващите два часа изучавах възможностите на плана му и дори направих няколко подобрения. Той ми обясни сложната си система от резервни копия, в случай че с офиса му се случи нещо непредвидено.

— Нуждаеш се от музикална тема — казах аз. — Ще поработя върху това този уикенд. Кога можеш да стартираш този проект?

— Колкото по-рано, толкова по-добре. Църквата започват да дават надежда на градовете във вътрешността на страната, като карат хората да вярват, че Ти-Знаеш-Кой ще ги спаси по някакъв начин.

— Колко жестоко.

— Като говорим за църкви — каза Мефистофел, — там е мястото, където страхотните ти пирокинетични способности ще влязат в действие.

— Какво имаш предвид?

— Мисля си, че ако подпалиш няколко наистина важни за тях храмове — един-два на черните единия ден и още толкова на белите на другия, това би увеличило безумието поне още малко.

— Не знам, Мефистофел. Да подпалвам църкви е все едно открито да Го предизвикам. Не искам да правя нищо глупаво.

— Няма да си навлечеш неприятности. Ще бъдат само няколко тук или там.

Картината ми хареса.

— Добре. Само няколко. — Излязох от програмата и се обърнах към него. — Искам в понеделник сутринта да ми представиш проекта по дни и часове.

— Няма проблем — той се усмихна още по-широко. — Изглеждаш въодушевен.

— Наистина съм. Това е гениално, Мефистофел, безусловно, абсолютно страдание. Ако можех, щях да те повиша, но ако го направя, ще станеш моя милост.

— А ти си единствен.

— Сериозно, обаче… никога не казвай на Велзевул това, но ако нещо се случи с мен, бих искал ти да заемеш мястото ми.

— Никога нищо няма да ти се случи — възрази Мефистофел. — Но благодаря.

— Не… аз ти благодаря.

 

 

По-късно същият ден се върнах у дома и намерих съобщение от Джана на гласовата си поща. Беше оставила номера от дома на родителите си, така че си направих питие, излегнах се на дивана и й се обадих. Тя вдигна още при първото позвъняване.

— О’Кийфи, Къщата на евтиния кич. Мога ли да ви помогна?

— Здрасти, бих искал четиринадесет от онези въртележки с еднорози. Онези, които свирят „Балада за Мак Ножа“^[5].

— По дяволите, бърз си, Лу.

— Как мина денят ти?

— Уф. Майка ми ме мъкна по магазините в петъка след Деня на благодарността. Прекарахме цели два часа в гледане на завеси, проклети завеси! Мъжете трябваше да ходят на футболен мач с татко. Това е най-лошия пример за полова дискриминация, който съм виждала в това семейство, откакто не ми позволиха да нося панталони за първото си причастие.

— Горката ти!

— Но имаше доста добри предложения — чу се звук като че ли някой дъвчеше нещо. — Извинявай. Ще имаме гости тази вечер и режа моркови за вегетарианското плато. Един от тях някак си се озова в устата ми.

Телефонът ми изписука, сигнализирайки за обаждане по другата линия.

— Трябва ли да вдигнеш? — попита тя.

— Не, ще се включи гласовата поща — протегнах краката си върху облегалката на кушетката. — Е, кога се прибираш?

— Тръгвам рано сутринта в неделя, за да изпреваря блъсканицата във влака. Ще се направиш ли на джентълмен като дойдеш да ме вземеш от Юниън Стейшън по обяд?

— Разбира се. Мислех си… — телефонът отново изписука.

— Сигурен ли си, че не искаш да се обадиш?

— Да, сигурен съм — отговорих аз.

— Добре. Е, какво си мислеше? — каза тя с пълна уста.

— Ммм. Мислех си, че ми се иска да съм един от тези моркови.

— О-о-о, леле! — тя понижи глас. — Имам няколко от тях точно пред мен.

— Сама ли си?

— А-ха. О-о-о, ето един наистина голям.

— Така ли?

— Да. Точно сега е в ръката ми.

— Така ли?

— И никога няма да предположиш къде го слагам — каза тя.

Преглътнах.

— Къде?

— Точно под… ножа — чу се силен удар.

— О, Джана! Нямаш представа колко много боли това.

— Май имаш прекалено богато въображение. Извинявай — разкикоти се тя. — Не можах да понеса мисълта, че си толкова неудовлетворен заради мен. Вярвай ми, така е по-добре.

— Не съм съгласен.

— Липсваш ми.

— И ти ми липсваш — чух се да казвам аз.

— По-добре да се приготвям за партито. Ще се видим в неделя.

— До тогава.

Затворих и прослушах двете съобщения. На първото се чуваше ужасения глас на Велзевул.

— Лу, аз съм. Обади ми се на мобилния веднага. Даже още сега!

Седнах. Второто съобщение също беше от него.

— Лу, мамка му, вдигни! Знам, че говориш по другата линия. Спешно е. Обади ми се!

Затворих телефона и той звънна, преди да мога да набера.

— Лу, аз съм — каза Мефистофел. — Нещо става с Белиал.

— Какво е станало?

— Не съм сигурен — отвърна той. — Велзевул току-що ми се обади и каза нещо за мола и подпалване на хора, и Белиал, който се е превърнал в някой друг.

— Какво по дяволите трябва да значи това?

— Казвам ти каквото знам. Вел идва да ме вземе, после ще дойдем при теб — някъде в далечината се чу клаксона на кола. — Това е той. Ще се видим след няколко минути.

Затвори.

Втренчих се в телефона в ръката си и се почувствах така, сякаш току-що съм видял покрай мен да се търкулва първото камъче от задаващото се бедствие.