Джери Смит-Реди
Реквием за Дявола (4)

4

Quando Coeli Movendi Sunt et Terra^[1]

Нищо не пропъжда опасните заблуди така, както една нощ на разврат, помислих си аз, докато се приготвях за втората си среща с Джана. Сега, когато се погледнах в огледалото, закопчавайки златните ръкавели, видях мъж, който добре се владееше.

— Ще го кажа само веднъж.

Обърнах се, и съзрях Джана застанала на вратата на офиса ми. Изглеждаше така, сякаш винаги е била там. Черната й кадифена рокля беше силно прилепнала към ръцете, гърдите и талията й, преди да започне да се разширява от бедрата надолу и да се надипли около колената й. Косата й бе прибрана назад, с изключение на малки кичури, галещи челюстта и бузите. Излъчваше фатална елегантност.

— Вероятно вече го знаеш — каза тя. — Не искам да подхранвам егото ти, но ти си най-красивият мъж, който съм виждала някога.

Взирах се в нея, парализиран от сияйната й красота, от самообладанието й. Обзе ме необясним порив да падна на колене в краката й. Тогава осъзнах, че тя очаква да й отговоря. Примигнах.

— Извинявай, какво каза?

Тя сбърчи нос, без да каже и дума.

— Джана, изглеждаш… — направих крачка към нея, после още една. — Изглеждаш…

За първи път не ми достигаха думи.

— Ето, това е за теб.

Взех от бюрото си бялата роза с обагрените в червено венчелистчета и й я подадох.

— Красива е — каза тя. — Никъде не могат да се намерят рози с подобен цвят.

Задържа я до лицето си и вдъхна аромата й, след което се усмихна свенливо:

— Значи ли това, мосю, че чувствата ви към мен в основата си са чисти, само с лека отсянка на страст?

— Нямаха никакви червени рози, поръбени с бяло.

— О! — тя размаха цветето. — Тогава това е негативен образ?

— Може да е на обратно, но няма нищо негативно. Уверявам те.

За момент погледите ни се сляха и почти я целунах, но вместо това й предложих ръката си.

— Ще тръгваме ли?

— Да, нека да тръгваме.

Тя пъхна длан през сгънатата ми ръка. С докосването й, силата, която бе изчезнала щом пристъпи в стаята, се върна с десетократна сила.

По време на пътуването ни с асансьора до гаража почувствах нелепата нужда да говоря за незначителни неща.

— Затрудни ли се да намериш адреса?

— Взех такси.

— О, разбира се.

Не можех да спра да я гледам. Пресегнах се да докосна ръката й, но вратите се отвориха. Джана направи няколко крачки навътре в гаража и ахна.

— Еха, виж това! Това е спортен Ягуар от началото на 60-те — промъкна се близо до колата, за да погледне вътре. — Това е една от най-готините коли в света. Не прекалено крещяща, нали знаеш, истинска класика, но толкова лъскава, че е почти плашеща. И е черна. Боже, бих убила, за да карам нещо подобно!

Алармата на колата се изключи с едно силно „пиу“, когато натисках копчето върху ключодържателя. Джана отскочи назад като подплашена котка. Повдигнах ключовете.

— Кого точно би убила, за да я караш?

Очите й се разшириха.

— Твоя ли е?

Кимнах.

— Избери си жертва тогава — отвърна тя. — Ще се возим до затвора със стил.

Пуснах ключовете в отворената й длан и отидох от страната на пасажера. Тя не помръдна, само стисна ключовете.

Отворих вратата.

— Идваш ли?

— Сигурен ли си, че ми се доверяваш да карам това нещо?

— Разбира се — отговорих аз. — Освен това, ако я разбиеш, мога винаги да я заменя с една от другите две в света, които са точно като тази.

Качих се в колата.

Джана отвори вратата и седна на мястото на шофьора.

— О-о-о! — промълви тя. — Създава усещане за сила. Начинът, по който е оформена седалката, кормилото, скоростният лост — о! Виж това табло.

Ръцете й леко се плъзнаха по апаратурата като водно насекомо по повърхността на езеро. Издърпа ги назад, сякаш се бе изгорила.

— Нека да изясним нещо. Не се впечатлявам заради… впечатлявам от… заради материални придобивки. Леле.

— Има и двигател, който ще измине доста дълъг път, за да ни отведе там, където отиваме.

— Точно така. Точно така. Добре.

Тя запали. Колата изръмжа като оживяла.

— О, мили Боже! Имаш голяма вяра в мен, нали?

— Не вяра — увереност.

— Добре. Да тръгваме.

Даде на заден, после ме погледна.

— Къде отиваме между другото?

— Имаме резервация за вечеря в „Четирите сезона“ за осем и половина, но си мислех първо да се отбием в малкия бар за мартини зад ъгъла.

— „Четирите сезона“? Отново, леле — тя започна да излиза от мястото за паркиране, после спря. — Ами, след като и двамата сме на заплата, мисля, че бихме могли…

— Успокой се — казах аз. — Тази вечер аз черпя.

Опита се да възрази.

— Като отплата за услугите ти като шофьор.

— Договорихме се. Просто се отпуснете и се насладете на пътуването, сър.

— Вече го правя.

 

 

Оставихме Ягуара пред „Четирите сезона“. Джана постави ръка на покрива на колата в мълчаливо сбогуване, преди да дойде при мен на тротоара.

— Това беше невероятно — каза тя. — Напълно лекомислен разход, естествено.

— Естествено.

— Имам предвид, една вноска за това нещо може да подсигури прехраната на четиричленно семейство за два месеца.

— Ако ядат пържоли всяка вечер.

— Така че официално се чувствам покварена и оскърбена.

— Свиквай с това. Аз свикнах.

— Сигурна съм — каза тя.

— По едно мартини?

— Добре.

Хвана ръката ми отново и изминахме разстоянието до съседната пресечка към бара за мартини пеш. Собственичката, чиято коса бе пурпурна, остави цигарата си и ни заведе до една маса до прозореца, който заемаше цялата стена. Всяка масичка беше обточена с неонова лента. Нашата беше червена.

— Еха! — Джана прокара пръст по искрящата линия. — Как мислиш, че са го напъхали там вътре? — погледна към мен. — Това беше наистина глупав въпрос, нали? Трябва да започна да пия колкото се може по-бързо, за да оправдая идиотските си забележки.

Сервитьорката пристигна и Джана даде поръчката си.

— Донесете ми нещо червено, за да си пасне с масата.

— Канелено мартини става ли?

— Идеално! — Джана ме погледна и направи уплашена физиономия.

— За вас, сър?

— Ще опитам синьото.

Сервитьорката се отдалечи. Обърнах се към Джана:

— Е, кога е следващото ти представление?

— След много време, слава Богу, за да дам почивка на този град от подобна абсурдна форма на мъчение. Разбираш ли, другите членове на групата са тримата ми братя, а те живеят извън града. Добре, нека се разберем. Преструвай се, че ти е интересно. Марк, който е най-големият, е на трийсет и осем и е социален работник в Балтимор. Той е единственият от нас с някакъв музикален талант.

— Пианистът.

— Забелязал си. Матю и Люк, които са близнаци, са на тридесет и седем. Управляват приют за животни извън Филаделфия от където, между другото, съм родом. Това е един от онези хуманни приюти, където се грижат за животните до края, нещо като болница. Мат и Люк са малко странни, сякаш споделят общ мозък или нещо подобно. Довършват си изреченията един на друг, например, ожениха се за двойка еднояйчни близначки на двойна сватба преди пет години. Все още нямат деца, защото са отдадени на бизнеса си. И най-накрая, ето ме и мен. На тридесет и пет, също омъжена за кариерата си. Смешното е, че единственият от нас, който иска деца е Маркъс, а той е гей.

— Родителите ви знаят ли?

— Знаят, но се преструват, че не го знаят — каза тя. — Поне престанаха да го питат кога ще се ожени.

— Така че, когато си отказала безбройните предложения за брак от господин Ванилия…

— Нашите бяха… загрижени, най-меко казано, за стопяващите им се шансове да имат внуци. Не разбираха. Не и доскоро.

— Защо? Какво стана наскоро?

Сервитьорката донесе мартинитата ни. Джана отпи и смени темата.

— Ами ти? Какво е семейството ти?

Помислих за Велзевул.

— Имам един брат, по-малък от мен. Това е всичко.

— Родителите ви мъртви ли са?

— Не точно — отговорих аз.

— Какво имаш предвид?

— Никога не съм имал майка — в смисъл, никога не съм я познавал.

— О, съжалявам.

— Няма нищо. Боб — брат ми — и аз бяхме отгледани от баща ни — завъртях маслината по вътрешността на чашата си. — Той ни беше и баща, и майка. Нещата вървяха добре, докато…

Тя се приведе по-близо.

— Докато какво?

— Като подрастващ бях… би могла да кажеш, че бях от бунтовническия тип.

— Мога да си представя — присмехулната усмивка на Джана избледня. — Съжалявам. Продължавай.

— Дойде време, когато аз… когато аз направих нещо, което толкова вбеси баща ми, че ме прогони от дома. Брат ми избра да ме последва. Баща ни не ни е проговорил от тогава.

— Без майтап. Къде е той сега? Имам предвид баща ти.

— Може и да е мъртъв, до колкото знам.

— Колко ужасно — каза тя. — Но какво може да си… Имам предвид, какво направи, за да го ядосаш толкова? Не е нужно да отговаряш на това.

— Всичко е наред — втренчих се през нея в черно-бялата шахматна стена отсреща. — Аз просто… Просто не исках да бъда като него. Или по-скоро, исках да бъда като него, дори исках да бъда него, но вече имаше един — погледнах я. — Схвана ли?

— Мисля, че да — Джана подпря брадичка върху ръката си и присви очи.

— Нека просто кажем, че той не оцени становището ми. Нямаше достатъчно място за двама ни в едно семейство.

— Ами брат ти?

— Боб беше опортюнист. Заложи на този, когото мислеше, че ще надделее накрая. Грешката беше негова, а аз не биваше да му позволявам да я прави. Никога няма да си го простя.

— Не разбирам — каза Джана. — Много бащи не си падат по начина на живот на децата си. Но това не значи, че имат правото да ги пропъждат по този начин. Баща ти ми прилича на тиранин, ако не възразяваш, че го казвам.

— Изобщо не възразявам — усмихнах й се и допих остатъка от мартинито си. — А също така не възразявам, че не живея вече в сянката му. Брат ми и аз успяхме и сами да си подредим живота добре. Той сега работи за мен. Надявам се, че ще го срещнеш някой ден.

— Ще ми бъде приятно.

— Боб е малко стряскащ — казах.

— Като теб?

— Не, повече като теб.

— О! Точно на място! — тя завъртя чашата си върху салфетката. — Липсва ли ти? Баща ти, имам предвид? — погледна лицето ми, после часовника си. — Опа, емоционална мина! Да вървим да ядем.

Много ми харесваше начина, по който Джана държеше чашата за вино между две отпивания — все едно беше нейно продължение. Тънката й китка се извиваше докрай, накланяйки чашата обратно към тялото й, като почти докосваше рамото.

— Може да те изненадам — каза тя, — но работата на обществения защитник е доста неблагодарна. Повечето от хората, които представлявах, изглежда не се интересуваха дали ще отидат в затвора или не. Времето им отвън беше по-скоро ваканция, отколкото начин на живот. След това, естествено, идваше ред и на саркастичната областна прокурорка, тръгнала на кръстоносен поход да изчисти улиците на Филаделфия и от последната отрепка.

— И така ти реши, че да лобираш за бедните пред конгреса на Републиканците би било по-малко разочароващо? — попитах аз.

— Исках да повлияя на всеобщата представа. Беше прекалено болезнено да се работи с отделни индивиди, така че ги изоставих.

— Изоставила си ги? Може би сега помагаш на повече хора с един приет или неприет закон, отколкото през цялата си кариера като адвокат.

— Такава е теорията, между другото.

Джана обра остатъците от чесново масло в чинията с парченце хляб. Убедеността й в моралните ценности се бе превърнала в смирение, затова реших да я накарам да се замисли.

— Не те ли безпокои това да знаеш, че даваш толкова много на обществото, когато другите хора просто се възползват?

— Понякога — каза тя. — Но това означава само, че трябва да правя повече, за да компенсирам за онези, които не могат да помогнат.

— Не говоря за бедните. Говоря за богатите задници като мен, които няма да оставят света по-добър след себе си, отколкото са го намерили, а вероятно ще го направят дори още по-лош. Как се чувстваш като поемаш и нашето бездействие?

Тя преглътна залъка си.

— Това подвеждащ въпрос ли е?

— Не. Просто съм удивен, че хора като теб са готови по принцип да дават безлихвени заеми без дата за погасяване. Никога няма да ви върнем дължимото — или пък на обществото.

Джана ме гледа изучаващо известно време, след това присви рамене.

— Не се тревожа за теб. Просто правя това, което имам нужда да правя, за да мога да спя нощем. Опитвам се да не съдя другите.

Аз повдигнах вежди.

— Добре — продължи тя. — Непрекъснато осъждам хората и порицавам всички вас, богатите задници, че не правите нищо.

— Така е по-добре.

— Поне си честен — каза тя. — Сигурна съм, че в теб няма и капка лицемерие. За разлика от повечето хора, с които работя — тя отпи глътка вода. — За разлика от мен.

— Обзалагам се, че дори и с всичко, което правиш, Джана, пак не можеш да спиш нощем.

Тя се намръщи и погледна встрани.

— О, виж! — възкликна тя. — Трима членове от Комитета „Способи и средства“^[2], а дамата е от Института Брукинг^[3]. Учила съм политология заедно с нея.

Обърнах се, за да видя току-що влизащата група. Забелязаха ни и ни помахаха, преди да седнат на една маса, в другата част на ресторанта.

— Чудя се за какво си говорят — каза Джана.

— В момента вероятно за нас.

— Не! Така ли мислиш? — ахна тя. — Исусе Христе, забравих, че е понеделник. Може да си помислят, че сме на бизнес среща.

— Е, и?

— Моята организация не може да си позволи такива като теб. Предполага се, че ние сме хора от народа. Това ще съсипе общоприетата представа за нас.

— Добре — казах. — Подай ми ръката си.

— Какво?

— Ще им докажа, че това не е бизнес среща. Подай ми ръката си.

— Не! — тя сложи ръцете си под масата извън досега ми.

— Виж, Джана, очевидно за теб е точно толкова важно как изглеждат нещата, колкото и за всеки друг в този град.

— Това не е вярно. Не ме интересува какво си мислят — каза тя. — Сега ако ме извиниш, трябва да си напудря носа.

— Разбира се.

Изправих се. Докато минаваше покрай мен, хванах лакътя й.

— Джана?

Тя се обърна.

— Да?

Без да бързам, я целунах по бузата.

— Нищо. Приятно пудрене.

 

 

След вечерята танцувахме.

Когато се движеше бе дори по-опияняваща от вино. Кръвта нахлу в главата ми, когато се завъртя около мен, и за няколко мига светът закръжи около някаква точка между нас, където гравитацията загуби силата си. Можех да вкуся потта й във въздуха.

После се движехме като едно цяло, с погледи здраво приковани един в друг, така както беше здрава и прегръдката ни, а очите и бедрата ни ръководеха движенията ни. Кичур по кичур косата й падаше и се разпиляваше, докато не се плъзна по лицето й като хиляди черни змии.

Да я държа близо до себе си бе повратната точка. Едно желание се удовлетворяваше, само за да породи друго, още по-силно от него. Ако не можех да я имам тази вечер, последствията за света щяха да са гибелни. Представих си как черешовите дървета до язовирната стена пламват като клечки кибрит в първите часове на стихийна неудовлетвореност.

В два след полунощ ярките светлини на денс клуба ни накараха да излезем в нощта. Вървяхме залитайки до паркинга.

Джана повдигна косата си от тила, за да се разхлади.

— Няма нужда да ти казвам, че това беше прекрасно.

— Няма нужда — отговорих, — но въпреки това го кажи.

Тя се разсмя и остави косата си да падне в очите й.

— Ти си превъзходен танцьор, Луис.

— Ти също.

Държах ключовете за Ягуара.

— Искаш ли отново да караш?

— Не, благодаря. Все още съм прекалено замаяна от пиенето и танците. Вероятно ще ни хвърля в река Потомак.

— Ти не живееш близо до Потомак.

— Но ти да — Джана отвори вратата на колата и ме погледна. — Да вървим да видим малкия ти, шикозен апартамент.

Кимнах и влязох в колата. Гърлото ми се стегна. Това беше реално, това наистина щеше да се случи. Докато нагласях седалката спрямо тялото си, ги сравних с нейните — представях си какво би било усещането изненадващо дългите й крака и ръце да се увият около мен.

— Отиваме или не?

Осъзнах, че за кратко съм застинал във фантазията си. Погледнах я.

— Да.

Включих на скорост и излязох от паркинга с оглушителен грохот. Колата се втурна през затихналите странични улици на Джорджтаун, едва намалявайки скоростта на знаците стоп. С ъгълчето на окото си забелязах как Джана стиска все по-здраво дръжката на вратата.

— Съжалявам — казах. — Обикновено не шофирам така.

— Ясно.

Докато стигнем до овалната площадка пред жилището ми във Фоги Ботъм, вече бях успял няколко пъти да си поема дълбоко въздух, за да обуздая завладяващата ме страст — поне до там, че да мога да помогна на Джана да излезе от колата, без да й изтръгна ръката. Когато влязохме в сградата, портиерът ни кимна.

— Този тип така многозначително те изгледа… — каза Джана, щом влязохме във фоайето.

— Кой тип?

— Портиерът. Изгледа те доста красноречиво.

— Така ли? Не забелязах.

— Вероятно водиш доста жени тук.

— Всъщност не. Вероятно затова Чарлз ме е изгледал така.

Беше истина. Обикновено бе много по-лесно да правя секс с една жена в дома й, а след това да си тръгна, докато тя спеше. Спящите оказваха по-малка съпротива при изтриването на паметта.

Влязохме в асансьора и аз вкарах малък ключ до най-горното копче с надпис „М“ и го натиснах. Джана се опитваше да изглежда незаинтересована.

Дванайсетте етажа сякаш се влачеха, докато напрежението в асансьора нарастваше. Опитах се да не се поклащам на пети, да не потропвам с крак или да въртя ключовете си, да не давам какъвто и да е признак, който можеше да разкрие нетърпението ми — или може би нервността ми.

Най-накрая стигнахме до вратата на апартамента. Пръстите ми летяха по клавишите на алармената система, вкарвайки сложна серия от кодове.

— Като крепост — каза Джана.

— Параноята е един от страничните ефекти от това да си изключително богат — отворих вратата, включих осветлението във фоайето и я оставих да мине пред мен. — Но разбрах, че си заслужава.

Влязохме във вестибюла, който все още бе сумрачен, въпреки светлината. Взех палтата ни и ги закачих във вградения гардероб, след което я поведох към всекидневната. Джана тихо подсвирна от възхищение.

— Погледни този изглед! — тя се понесе към заемащия цялата стена прозорец, който извеждаше към балкон. — Това е невероятно! Сякаш мога да се протегна и да докосна Монумента на Вашингтон, дори след като е на разстояние от колко, една миля?

— Почти.

Застанах до нея пред прозореца и леко поставих ръка върху врата й, там до където падаше косата й. Джана се обърна към мен.

— Виж, не вярвам на богатите — каза тя. — Те или са наследили парите си, което значи, че са разглезени, или са ги спечелили, което значи, че са безскрупулни.

Погледите ни се срещнаха.

— Аз ги спечелих. Повярвай ми.

— Хмм — тя извърна поглед и видя пианото зад нас. — Луис, не ми каза, че можеш да свириш.

— Беше изненада.

— Ще ми изсвириш ли нещо?

— Може би по-късно. — Взех ръката й.

— Какво има там? — посочи Джана към тъмната библиотека.

— Това — поведох я към библиотеката и запалих лампите, — е моят молитвен дом.

Начинът, по който реагира на купчините книги ме изпълни с почти болезнена страст.

— Леле! — тя се откъсна от мен и прокара ръце по лавиците. — Мисля, че току-що умрях и се пренесох в Рая.

— Би могла да кажеш, че знанието е моята религия — погалих износените краища на едно ранно издание на Еврипид. — А това е моят храм.

Джана се завъртя в кръг и повдигна глава нагоре.

— Почти очаквам да видя облаци да покриват горните лавици, които все едно продължават нагоре до безкрай. Изглежда, че си и прочел всички тези книги.

— Разбира се — казах аз. — Защо иначе да ги притежавам?

— За да впечатляваш хората.

— Нямам намерение да впечатлявам никого. Просто ми харесва да съм заобиколен от мисли. Виж, Джана, вярвам, че човешкият разум е вероятно единствената най-могъща сила на света. Трагедията е в това, че толкова много хора оставят умовете си да атрофират. Затъват в посредственост и забравят в какви наистина удивителни същества могат да се превърнат. Но със сигурност мога да кажа, че ти не си като тях.

— Не, не съм.

— И за това не би се омъжила за господин Ванилия, дори и той да можеше да те направи умерено щастлива.

— Няма нищо лошо в това да си умерено щастлив.

— Наистина няма. Достатъчно добро е за обикновените хора.

Джана погледна надолу към масата между нас и видя записките и купчините книги, останали от предишната нощ.

— Над какво работиш тук?

— Малко проучване. Просто мимолетен каприз.

Джана внимателно прегледа заглавията на томовете.

— Много еклектичен сбор от източници, бих казала.

— Темата е сложна. Многопластова. Може никога да не намеря отговорите, които търся, но мисля, че проучването ще си заслужава.

Тя ме погледна, после потрепна.

— Какво има? — попитах.

— Нищо — леко се засмя. — Просто продължавам да забравям колко големи очи имаш.

— Ммм. За да мога по-добре… е, знаеш.

Плъзнах се към нея покрай ръба на масата.

— Разбира се. За да можеш по-лесно да ме съблазниш — обърна се към лавицата зад нея и изправи един роман на Хенри Милър. — Но можете да забравите за това, господине, защото аз съм тази, която ще ви съблазни — когато моментът е подходящ, разбира се.

— Разбирам — седнах на ръба на масата и подпрях единия си крак на стола. — Да, най-лесното съблазняване от всички е това, в което съблазнената вярва, че тя самата е съблазнителката.

Джана се обърна да ме погледне и отвори уста да отговори. Взирахме се мълчаливо един в друг. Усмивките ни избледняха. Играта бе приключила.

Втурнах се към нея. Тя сграбчи косата ми, щом притиснах устните си към нейните. След първата поредица от безразсъдни, задъхани целувки, се свлякохме върху масата, разпилявайки книгите и листовете, от които вече нямах нужда.

Джана започна да впива нокти в дрехите ми. Хванах ръката й, за да я отведа в спалнята, но тя ме издърпа обратно:

— Не — каза тя. — Точно тук. Точно сега.

— Не, аз искам… искам да бъде съвършено.

— Няма да бъде съвършено, ще бъде веднага!

Примигнах веднъж, след което пропълзях върху нея.

Настойчивостта на страстта ни би накарала случаен наблюдател — ако един наблюдател би могъл да бъде наречен случаен — да повярва в заплахата от Армагедон^[4]. Телата ни беснееха заедно, споени от яростна енергия, която бързо нарасна достатъчно, за да ни погълне изцяло.

Рухнах върху нея и положих чело между гърдите й. Дъхът ми се плъзна по коприната на роклята й.

— Бях толкова уморена от неправене на това — каза Джана като погали рамото ми с дългите си пръсти. — Е, какво ще правим сега?

— Сега… — изправих се и й предложих ръката си. — Сега ще се поперчим малко. Дори може да съблечем част от дрехите си.

Тя сграбчи ръката ми, а аз я дръпнах в прегръдките си и я вдигнах на ръце.

— Леле — възкликна тя. — Публично съм длъжна да заявя, че това е покровителствено, унизително и някак си първобитно.

— Ъхъ.

— Но ми харесва.

— Добре.

Пренесох я през всекидневната в неосветената спалня и я положих върху леглото.

— Само за момент.

Запалих свещи от двете страни. Те хвърляха уютно, бледо сияние в мрака.

— Като говорим за първобитност… — Джана потърка ръце.

— Студено ли ти е?

— Сега да — гласът й бе по-несигурен, отколкото го бях чувал досега.

— Ще запаля огъня.

— Имаш камина в спалнята си? — тя седна.

— Всъщност, да.

Коленичих пред камината, отворих направените от стъкло и желязо врати, и я запалих. Когато се обърнах отново тя се бе вторачила в предмета върху бюрото ми.

— Какво е това? — прошепна тя.

— Това ли имаш предвид?

Взех дългото, опърпано черно перо, единственият спомен от тъмното ми ангелско минало, от мястото му и й го подадох. Тя погали краищата с треперещи пръсти.

— Лу, това е великолепно. От каква птица е?

— От рядък екземпляр… кондор, от поречието на Амазонка.

— Трябва да е дълго поне метър и двадесет и виж начина, по който се извива накрая. Никога не съм виждала нещо подобно.

— Птиците стават доста големи в онази част на света.

— Подклажда въображението — каза тя. — Би могло да бъде перо от крилете на Икар, обгорено от слънцето.

— Само че крилете на Икар не са били обгорени. Восъкът, който ги придържал се разтопил, или поне така твърди легендата.

— Във всеки случай изглежда така, като че ли е почти толкова древно — тя ми го подаде обратно. — Ето. Страхувам се, че ще го счупя.

— Доста е старо — поставих перото обратно върху скрина. — Имам го откакто бях… откакто бях много малък.

— Подарък е от баща ти, нали?

Поколебах се за момент, после нагласих перото на мястото му.

— Да, и така може да се каже.

Джана ме погледна със странна смесица от любопитство и разбиране, сякаш на подсъзнателно ниво знаеше точно какво имах предвид.

— Хубав огън — каза тя.

— Благодаря.

Затворих вратата на камината.

— Изглежда имаш естествен талант за това.

— По-скоро много практика.

— Обзалагам се. Особено тук, нали?

Преместих се до нея и притиснах пръсти към устните й.

— Шшт. Без повече сарказъм, Джана. Не подхожда на светлината от свещите.

— Знам, но нищо не мога да напр…

Думите й заглъхнаха в първата ни нежна целувка. Устни, които до преди минути бяха грабили и оставяли белези, сега се галеха с трепетна нежност. Тя въздъхна и аз изпих топлия й дъх.

— Луис, мисля, че трябва да знаеш, че имам проблем с интимността.

— Аз също, но изглежда, че намираме решение — целунах я отново, по-дълбоко.

— Предполагам, че това е по-полезно и от психотерапия.

Ръцете й бяха върху гърлото ми, развързваха вратовръзката. Издърпа я бавно, като я плъзна по врата ми. След като махна и ризата, прокара ръце по голите ми рамене и ахна.

— Кожата ти — промълви Джана. — Толкова е топла… толкова топла — тя допря буза до врата ми.

— Още ли ти е студено?

— Достатъчно студено, за да искам да съм покрита с теб.

Взех я в ръцете си и притиснах тялото й до своето, докато и тя не запламтя така, както горях аз. Изучавахме се взаимно с ръце, устни, езици, докато всичко различно от пълното единение приличаше на мъчение.

От момента, в който започна, знаех, че нещо беше различно. Тялото на Джана притежаваше цялостност, която можеше да бъде почувствана само отвътре. Всеки миг, всяко потрепване, изпращаше вълни от блаженство през цялото ми същество.

Вкопчих се в нея, затворих очи и почувствах, че се издигам до плашещи висоти; висоти, от които досега само бях падал. В главата ми започна да вилнее яростна буря. Джана трябва да бе усетила отчаяната ми нужда, защото пое контрол над ритъма и ме убеди да се откажа от битката. Бавната ми капитулация изтри границите между нас. Нейните усещания и емоции се разпиляха върху моите, докато вече не бях сигурен кой какво изпитва.

Пот и сълзи се смесваха в солени поточета, които се стичаха по лицата и вратовете ни. Залепих устните си към нейните и вдишах стоновете й. Заслепяваща светлина изпълваше ума ми и почти се откъснах от Джана, но вместо това освободих страха си в последен, безумен вик.

Разделихме се и бурята в главата ми затихна, оставайки само като далечен тътен. Вперих поглед в тавана, в точка далеч отвъд него.

— Това беше… отвъд… — каза тя — отвъд… е, просто отвъд — постави ръката си на рамото ми. — Луис, все още ли си тук?

Примигнах, после внезапно се извърнах към нея. Отметнах назад косата, която бе прилепнала по потното й чело и обгърнах лицето й с длани.

— Коя си ти? — изсъсках.

— Това е най-странното нещо, което някой ми е казвал след секс.

— Но коя си ти? — взрях се в очите й. — Откъде идваш и защо си толкова различна?

— Различна?

— Начинът, по който се чувствам с теб, начинът, по който се чувствам сега… никога не съм изпитвал подобно нещо преди.

— Малко ме плашиш, Лу.

— Не и наполовина колкото ти ме плашиш.

Джана въздъхна и дръпна ръката ми от лицето си.

— Тогава трябва да тръгвам.

— Не.

— Добре.

Плъзнах ръка около талията й.

— Искам да останеш и да спиш при мен до сутринта. После ще закусим и ще прекараме заедно деня. Освен ако не вали, в такъв случай ще прекараме деня заедно, може би точно тук.

— Да се молим да вали — тя се сгуши по-близо до мен, с лице притиснато към гърлото ми. — Обаче трябва да отида до офиса следобед.

— Мисля, че идеята е много лоша. Това е национален празник, а ти не се проявяваш като патриотка.

— Лу, не мога да пропилея цял работен ден.

— Напротив, можеш. Ще ти покажа колко е лесно — обърнах се, вдигнах телефона от нощното шкафче и набрах номера на офиса си. — Добро утро, Дафни, тук е Лу. Няма да идвам утре.

Затворих.

— Видя ли? Сега опитай и ти — подадох й телефона. — Обади се на секретарката си и й кажи…

— Нямам секретарка. Имам асистент, който се казва Лио.

— Колко прогресивно. Обади му се.

Тя започна да набира, после спря.

— Той ще разбере от изписания номер, че съм се обадила в четири сутринта и то не от моя апартамент.

— Е, и?

— Хората ще говорят.

— Това би ти харесало.

— Вярно.

Тя набра отново и изчака докато от другата страна се чу сигнал.

— Хей, Лио, тук е Джана. Няма… ъ, няма да дойда на работа утре. Имам едно… нещо, което трябва да направя и аз… Просто няма да дойда, ясно? Ако можеш, презапиши срещата ми в три часа със сенатора и й кажи, че ужасно съжалявам. Благодаря. Ще се видим в сряда — после ми подаде телефона и легна по гръб.

— Отмени среща със сенатор? — възкликнах аз.

— Ей, това е просто работа, нали?

— Бързо схващаш как се прави — пръстите ми се плъзнаха надолу по ръката й и се вплетоха в нейните. — Като си помисля сега, май трябваше да се срещна с някого от Белия дом утре. Е, както и да е — вдигнах ръката й до устните си и целунах вътрешната страна на китката й.

— Е, както и да е — тя се обърна към мен и приплъзна бедрото си до моето. — Аз все още не съм изморена, а ти? Добре.

Почти не можех да понеса отново да бъда в нея, страхувах се от заслепяващите мълнии и ръмжащото кресчендо, които щяха да дойдат без предупреждение, всяко по-силно от предишното. Но копнеех за нея и този копнеж не познаваше страх, и нямаше да избяга изправен пред лицето на подобна малка смърт.