Джери Смит-Реди
Реквием за Дявола (39)

Епилог

По здрач, на тъмна улица в дълбините на Анакостия, малко момче в сив суитчър с качулка се размотаваше пред магазин за алкохол. Синя спортна кола паркира до бордюра на няколко стъпки от него. Пари и шишенца размениха собствениците си.

Нощта стана още по-тъмна. Единствената работеща улична лампа в квартала светеше от другата страна на улицата пред приюта за болни от СПИН. Малко момиче, с коса сплетена на две плитки, приближи момчето.

— Лутър, мама каза да се прибираш за вечеря.

— Отдръпни се, кучко. Не виждаш ли, че работя?

— Ще й кажа, че си ме нарекъл така!

Малкото момиче затича надолу по тротоара, след това спря и се загледа в приближаващата фигура.

По отсрещната страна на улицата вървеше висок, добре облечен бял мъж с черна коса. Той носеше голям, навит на руло лист хартия.

— Това един от клиентите ти ли е, Лутър? — попита момичето.

— Надявам се — момчето започна да се шляе по улицата, после видя мъжа да спира пред приюта. — Не, той е просто лекар или свещеник, или нещо подобно. Мамка му.

Мъжът проучи листа в ръцете си под бледата оранжева улична лампа, след което отново погледна сградата, наклонил глава на една страна. Набута хартията в задния си джоб и пристъпи към тухлената фасада. Без да се оглежда, той съблече дрехите си, докато не остана напълно гол.

— Какво по дяволите прави? — промърмори Лутър под носа си. — Не гледай, Миа.

Малкото момиче се зазяпа по голия мъж и разсеяно дръпна връвта на безпръстите си ръкавици.

Мъжът се поколеба само за миг, преди да протегне ръка към тухлата до вратата на приюта. Вместо да докосне стената, ръката му премина през нея и изведнъж тухлите една по една се превърнаха в светлина, докато не образуваха светещ портал.

— Мамка му!

Лутър се затича към малката си сестра и я придърпа в прегръдките си. Започна да отстъпва от ръба на тротоара, докато гърбът му не се удари в стената на магазина за алкохол.

Мъжът пристъпи през портала от светлина. Веднага щом го направи, тялото му сякаш се разпадна, а после и то се превърна в светлина. Не се чу никакъв звук.

Внезапно порталът изчезна и тухлите отново станаха тухли.

Миа хленчеше в ръцете на Лутър. Той погледна към измокреното й от сълзи лице, после обратно към сградата, после отново към сестра си.

— Да си ходим вкъщи, а? — предложи той.

Лутър се обърна и тръгна надолу по тротоара, а ръцете на Миа все още бяха увити около врата му.

— Мама направи картофени крокети — каза тя.

— Така ли?

— Ъхъ.

— Добре. Обичам картофени крокети.