Джери Смит-Реди
Реквием за Дявола (35)

35

Mors Stupebit et Natura^[1]

— Искал си да ме видиш.

Велзевул стоеше на прага на офиса ми с ръце, кръстосани пред гърдите.

Изправих се и посегнах към палтото си.

— Да се поразходим.

Купихме си по чаша кафе от магазина на Конститюшън авеню, след това закрачихме надолу по улицата. Слабото януарско слънце не можеше да смекчи остротата на вятъра. Бяхме единствените на тротоара, които не бързаха да се скрият някъде, подгонени от студа.

— Мислих си за това, което каза, Вел. За това, че ти и другите не се нуждаете вече от мен.

— Лу, не го мислех, знаеш това. Просто бях вбесен.

— Имаше право. Имаше право да се вбесиш, имаше право и за начина, по който вършех работата си. Не съм ви от полза в това състояние, така че реших да си взема сабатикал.

— Сабатикал?

— Няколко години почивка, в които да преследвам други интереси.

— Знам какво е сабатикал — отвърна той. — Колко години?

— Само около четиридесет или петдесет.

Велзевул спря.

— Четиридесет или петдесет?! Да не си се побъркал?

— Не е нищо, което да не съм правил и преди. Спомняш ли си как преди няколко века, след като Как-Му-Беше-Името замлъкна завинаги, си взех почивка заради музиката си? Ще го направя отново. Музиката ми страда, когато съм заобиколен само от зло, когато не изживявам пълния спектър на…

— Не е заради музиката ти, нали? — попита ме. — Четиридесет или петдесет години — колкото й остава на Джана да живее?

— Точно така.

Той хвърли наполовина пълната си чаша кафе на тротоара. То се разплиска по обувките ми и по ствола на едно малко дърво.

— Не вярвам на това, мамка му! Не стига, че вече не те виждаме, не стига, че отиде да празнуваш Коледа с нея и провали плановете ни за глобален терор! Сега напускаш, за да бъдеш с нея?

— Не напускам. Това е само временно. За нас двамата петдесет години са нищо.

— А когато се върнеш, всичко ще си е по старо му, така ли?

— Аз…

— Няма да бъде! — Велзевул размаха пръст към мен. — Не ме лъжи и не ми казвай, че ще се върнеш обратно и ще поемеш управлението на машината на злото все едно си бил само в кратка почивка!

— Вел…

— Избра много лош момент, знаеш ли? Говорих с Молох и знам, че сме в навечерието на поредната конфронтация с Рая.

— Още една причина да се оттегля. Те искат мен, не теб. Може би нещата ще се успокоят малко, ако ме няма.

— О, значи сега трябва да повярвам, че правиш всичко това от загриженост към нас? Толкова е мило, че чак ми се къса…

— Не е необходимо да харесваш това, което правя — казах му. — Просто трябва да го приемеш.

— Мислиш, че можеш да промениш същността си само като го изречеш?

— Да. Това е Америка.

— Луцифер, кога ще осъзнаеш, че да си това, което си, не е обикновена професия? Не можеш просто да се измъкнеш от съдбата си и да я закачиш в гардероба като униформа.

— Няма такова нещо като съдба.

— Но определено има такова нещо като природа, а това, което правиш, е против природата ти.

Той сграбчи ръкава на палтото ми.

— Тя се опитва да те превърне в нещо, което не си.

— Не! — отблъснах ръката му. — Ти си този, който прави това, Велзевул. Ти се опитваш да ме вкараш в собствената си представа за мен, в образа на чистото зло. Но аз не съм чистото зло, а ако се освободиш от страха си за момент, би осъзнал, че и ти не си.

Хванах юмрука му точно преди да достигне челюстта ми. Погледите ни се сблъскаха в яростен двубой.

— Не искаше да кажеш това — изръмжа той.

— Искаш да го повторя ли? Или да ти го напиша, за да не го забравиш?

— Не.

Велзевул издърпа юмрука си от ръката ми и отстъпи назад. Оправи палтото си.

— Е, това един от онези „все още можем да бъдем приятели“ моменти ли е?

— Все още бих искал да се виждам с теб.

— Аха, ще дойда за коледната вечеря — той се изплю на тротоара. — После ще изпием няколко бири, ще гледаме мач, ще отдадем почит на Исус. Ще бъде забавно.

Приближих се към него.

— Вел…

— Не — той отстъпи встрани и вдигна ръка на нивото на кръста си. — Ей, всичко е наред, ясно? — после хвърли поглед към часовника си. — Виж, имам среща в Световната банка след половин час. Ще се видим, преди да си тръгнеш. Имаме да обсъждаме бизнеса, ти и аз и Мефистофел, да се разберем кой чии проекти взима, такива неща. Може би дори ще ти организираме прощално парти.

— Имаш предвид парти „ще се видим по-късно“ — отвърнах аз.

— Точно така — бледосините очи на Велзевул срещнаха моите, после той извърна поглед. — До скоро.

 

 

Когато се върнах в офиса, се обадих на Джана.

— Ей — каза тя, — като говорим за Дявола…

— Само чакаше да използваш това, нали? Какво ще правиш тази вечер?

— Има един концерт, на който наистина искам да отида. Ще свирят Реквием от Верди в „Св. Матю“.

— Искаш ли придружител?

— Ще бъде в църква, Лу.

— Обичам Верди. Може би това ще потисне алергията ми.

— Сигурен ли си?

— Ако главата ми започне да експлодира, ще изляза и ще се срещнем след това, както направих на Бъдни вечер.

— Добре тогава. Вземи ме в шест.

 

 

Никога няма да забравя тази нощ.

От печалните, натрапчиви напеви на Requiem/Kyrie, до ужасяващите, опъващи нервите пулсации на Dies Irae, Реквиемът на Верди събуди в мен желание да ридая от ярост, страх и скръб. Джана стискаше ръката ми през цялото деветдесетминутно изпълнение. Изпълненият й с копнеж екстаз от Бъдни вечер бледнееше пред неприкритата страст, която бе изписана върху лицето й сега.

След като свърши, останахме безмълвни на скамейката. Най-накрая тя се обърна към мен и попита:

— Как се чувстваш?

— Чувствам всичко.

— Не, имам предвид твоите… алергии.

— Това е странното. Няма и следа от тях. Дори не съм мислил за тях откакто започна музиката.

— Беше невероятно изпълнение — отвърна Джана. — Никога досега не съм го чувала изпято на живо. Мисля, че в действителност вдигнах температура по време на Dies Irae.

— То ми хареса най-много.

— Естествено. Това е гадната част с целия онзи огън.

— Не, просто харесвам барабаните. Страхотни са.

Тя взе палтото си.

— Готов ли си да тръгваме?

— Да. Сега носът ми започна да се запушва, след като това място отново се превърна в църква.

Излязохме навън в мразовитата вечер. Джана провря ръка в моята, докато вървяхме надолу по тротоара.

— Обмислях няколко неща.

— Например?

— Кандидатурата ми. Реших първо да се кандидатирам за Градския съвет. Може би след няколко години ще се преместя в Мериленд и ще се пробвам за Конгреса, освен ако до тогава не са назначили подходящ представител на щата.

— Позволи ми да съм мениджър на кампанията ти — казах й. — Не можеш да изгубиш. Искаш ли да си президент? И това мога да ти осигуря.

— Не, аз…

— Няма да си първата.

— Защо ли това не ме изненадва? Никсън, нали?

— Не, шегувам се, разбира се. Специалитет винаги са ми били диктаторите от Третия свят. По-голям акцент върху оръжията, по-малък върху масовата хипноза. Е, за какво друго си мислеше?

— О, другото нещо — натискът й върху ръката ми се увеличи за секунда. — Мислех си, че… бих искала да се омъжа за теб.

Краката ми сами спряха и почти се подкосиха.

— Какв…?

— Ще се ожениш ли за мен, Луис?

Останах с отворена уста. Студеният въздух нахлу и я изсуши твърде много, за да мога да изрека дори и една дума.

— Пръстенът все още е у мен — тя порови в джоба си и го измъкна. — Луис, кажи нещо.

Не можех. Сграбчих пръстена, изпуснах го, запълзях по тротоара и накрая го намерих точно преди да падне в канала. Джана се разсмя и коленичи до мен на бетонната настилка. Плъзнах го на пръста й и я целунах така, сякаш това беше първата и последна целувка на земята.

Гласът ми все още беше изчезнал, така че просто беззвучно изрекох думите, които идваха от душата ми.

— И аз те обичам, Луис — тя се изправи и ме издърпа със себе си. — Знаеш ли какво? Това е новият ми най-любим момент, точно този.

— „Защото платата, що дава грехът, е смърт — изрече един глас близо зад нас, — а дарът Божий е живот вечен в Христа Иисуса, нашия Господ“^[2].

Погледнах над рамото й и видях висок, луничав мъж да посяга навътре в якето си.

— Джана…

Тя започна да обръща глава, точно когато дулото на пистолета се опря в нея. После небето се разцепи и някой изкрещя.

За един миг, очите на Джана срещнаха моите, после угаснаха. Улових безжизненото й тяло и паднах на колене. Сякаш от някакъв друг свят се носеха далечни викове, но в ръцете ми беше нетърпимата, задушаваща тишина на мигновената смърт. Вкопчих се в гърба на Джана и се взрях в тъмнината — тъмнината, в която никога не бих могъл да я последвам.

Тя си беше отишла. Отишла завинаги, без трогателната сцена на смъртното си ложе, без продължителни сбогувания, без трепетни последни целувки.

Беше си отишла.

От дъното на тишината, която ни заобикаляше, се откъсна вик на страдание, събрал в себе си скръбта на десет милиарда години самота. Виковете на всички мои безценни прокълнати души, обединени в хора на отчаянието, звучаха като обикновено скимтене пред звука, който се надигна от гърлото ми. Ако този вик не успееше да взриви портите на Рая и не събудеше дебелия, спящ гигант, живеещ зад тях, никога нищо не би могло.

Хората, които започваха да се събират около нас, се отдръпнаха и покриха ушите си с ръце. Някои залегнаха зад колите си, сякаш куршумите все още свистяха наоколо.

Мъжът, който уби Джана, мъжът, който щеше да се изправи пред най-великото от всички велики съдилища, вече се намираше на следващия ъгъл, тичаше към другата алея. Оставих го да избяга.

От кръвта на Джана се издигаше струйка пара в студения въздух. Зарових лице в косата й, опърлена от изстрела и вдишах последните останки живот.

Заобиколиха ме червени светлини и сирени. Някакъв парамедик ми крещеше да я пусна.

— Твърде късно е — казах аз.

— Трябва да опитаме — той ме дръпна за ръкава. — Моля ви, сър, пуснете я.

Откъснах ръце от тялото на Джана. Там нямаше нищо останало от нея, само студената, красива обвивка, която някога бе обитавала. Сега вече беше… някъде другаде, не можех точно да усетя къде, само че… ме чакаше?

Видях лицето й — без белези, удивено.

— Тя е мъртва — казах им. — Беше 22 милиметров, от упор.

Парамедиците ме избутаха встрани и започнаха да опитват да я съживят.

— Не ми я вземайте — помолих ги.

С крайчеца на окото си видях някакъв бездомник, който се подпираше на близката сграда, наблюдавайки случващото се. След това вече не виждах нищо, защото очите ми се заледиха от сълзите. Свлякох се в краката й.

После, като че ли часове по-късно, някой разтърси рамото ми.

— Сър, можете ли да отстъпите от тялото, моля?

Не се помръднах и не проговорих.

— Сър, аз съм детектив Франк Брънър от отдел Убийства. Трябва да ви задам няколко въпроса за стрелбата, ако може. Трябва да оградим мястото на престъплението, така че ако дойдете с мен за момент…

Сграбчих кафявата й кожена бота. Обзе ме безумният импулс да я отнеса със себе си.

— Сър, моля елате с мен.

С усилие на волята разтворих пръсти — един по един — и я пуснах, след което, без да я поглеждам, се извърнах и последвах ченгето в патрулната кола. Той ми наля малко гъсто кафе от термоса си и изрече:

— Вижте, знам, че това е тежко за вас, но колкото по-бързо получим някаква лична информация, толкова по-голяма е вероятността да хванем убиеца на приятелката ви. Успяхте ли добре да огледате стрелеца?

— Годеница.

Гласът ми беше пресипнал.

— Моля?

— Годеница. Сгодихме се. Само преди няколко минути.

Погледнах през прозореца на колата. Парамедиците влизаха в линейката, оставяйки Джана на тротоара. Униформен полицай увиваше полицейска лента около уличната лампа.

— Съжалявам, сър — той свали шапката си и разгледа козирката й. — Това наистина е голяма трагедия.

Имах усещането, че започвам да се вкочанявам.

— Какво казвахте? — попитах го.

— Попитах дали сте огледали добре стрелеца.

Вперих поглед в тъмното кафе. Да, добре бях разгледал съзнанието му. Нямаше да позволя на никого, включително на полицията, да ми отнеме справедливостта, която заслужавах.

— Не си го спомням — отговорих аз.

— Не си спомняте как изглежда?

— Съжалявам. Точно сега не мога да мисля. Може би на сутринта ще съм ви от по-голяма полза. Сега, аз просто съм… аз съм…

— Все още сте в шок, разбирам, но колкото по-бързо получим подробна информация, толкова по-голям е шанса да заловим този мъж.

Не казах нищо. Брънър въздъхна.

— Е, имаме някакво описание от другите свидетели. Ще се опитаме да получим поне няколко снимки, които да погледнете утре сутрин, ако не можем да направим очна ставка.

— Добре.

— Можете ли да ми разкажете за жертвата, сър? Името й, някой от семейството й, на когото да се обадим?

— Казваше се Джана О’Кийфи — гласът ми ми изневери, докато произнасях името й. — Тя… тя има брат Марк, който живее в Балтимор. Ако бях на ваше място, бих се обадил първо на него.

Блуждаещият ми поглед се върна на бездомника, който все още се мотаеше около местопрестъплението.

— Имате ли някаква представа кой би искал да я убие? Имаше ли врагове?

Поклатих глава и не казах нищо. Детективът отново въздъхна.

— Господин Карвало, къде бих могъл да ви намеря утре сутрин?

Дадох му визитката си и излязох на студа, отклонявайки предложението му да ме закара до вкъщи. Колата на съдебния лекар спря до бордюра и медицинският следовател излезе, за да говори с партньора на детектива. Приближих се толкова близо, колкото можах. Тялото на Джана вече беше покрито. Стомахът ми се сви на топка. Извърнах се и с препъване тръгнах към дома си, за да изчакам неизбежното обаждане на Марк.

Пред църквата някой сграбчи ръкава ми. Беше бездомникът.

— Не ме докосвай, мамка му! — Издърпах ръката си от неговата. След това видях лицето му. — Не…

Не тук. Не сега. Под плетеното кепе проблясваха кристално сиви очи. Майкъл отново посегна към мен.

— Луцифер…

— Какво правиш тук? Защо сега, защо… — погледнах към мястото на убийството, после пак към Майкъл. — „Защото платата, що дава грехът, е смърт“. Ти си направил това. Ти си поръчал да я убият.

— Не, аз…

Хвърлих се към гърлото му. Майкъл използва собствената ми ярост и подходящия момент, за да ме просне на земята почти без да ме докосва. Главата ми се удари в ръба на най-долното стъпало от мраморното стълбище на църквата.

— Луцифер, опомни се.

— Върни я обратно!

— Не мога да сторя това.

— Можеш да правиш чудеса. Той ще ти даде тази власт. Върни я обратно.

— Нищо не мога да направя.

— Нищо? — присмях му се и опитах да се изправя, но главата ми все още бе замаяна от удара. — Разбира се, че нищо! Всеки ден не правиш нищо. Само си стоиш там и наблюдаваш! — насочих треперещ пръст към него. — Страданието на хората е като зрелищен спортен спектакъл за теб. За теб и шибаният ти баща!

Майкъл поклати глава.

— Нашият Баща чува дори когато падне и едно врабче^[3].

Огнени искри се посипаха от устата ми.

— Сериозно? Е, Джана не беше врабче. Тя беше личност, с повече кураж и красота, отколкото всички вие, глуповато усмихващи се ангели, имате взети заедно, а сега нея я няма! — извърнах очи към вратата на църквата. — Все едно отново съм прокуден.

— Знам.

— Не! — изправих се и застанах срещу него със свити в юмруци длани. — Не знаеш. И представа си нямаш какво е никога да не си имал надежда, а след това да се появи за няколко мига, само за да ти бъде отнета отново. Ти не я познаваше и не я обичаше.

Направих крачка назад, преди да мога да се поддам на желанието да го удуша, да изтрия съжалението от съвършеното му лице.

— Прекалено дълго си бил в този свят, Луцифер — каза той. — Сега се гневиш на смъртта като смъртен, скърбиш и се страхуваш от мимолетността на живота, а знаеш, че отвъд има много повече.

— Не се страхувам от собствената си смърт, ако подобно нещо съществува. — В мен проблесна надежда. — Чакай, за това ли си тук, да унищожиш и мен?

— Не, аз…

— Би ли го сторил?

— Да сторя какво?

— Моля те… — хванах го за реверите на балтона. — Ако има поне капчица състрадание в тази твоя непоносима душа…

— Махни си ръцете от мен.

— … ще ме убиеш сега.

— Знаеш, че аз…

— Хайде, Майкъл, това е шанса на живота ти.

— … не мога да те убия.

— Просто опитай!

— Не!

— Моля те, Майкъл…

— Не мога! — той отскубна ръцете ми от себе си и ме отблъсна.

— Направи го!!! — Разкъсах ризата си. — Какво чакаш, а? Страх те е, че не си толкова могъщ? Страх те е, че Татенцето може да се ядоса? Убий ме сега или ще те пратя обратно в Рая в пепелник!

— Спри.

— Не е номер, Майкъл, просто искам да умра — неповикани, сълзите ми сами потекоха. — Моля те… не ме карай да те умолявам…

Той стоеше безмълвно, скръстил ръце върху гърдите си. Отпуснах се тежко върху стъпалата на църквата и зарових лице в дланите си.

— Толкова много те мразя. Знам, че и ти ме мразиш. Не можеш ли просто да сложиш край на всичко това на момента? Сигурен съм, че той ще разбере.

— Не те мразя, Луцифер.

— Ти си отвратителен лъжец.

— Не съм тук, за да те нараня. Тук съм, за да ти дам право на избор.

Вдигнах поглед.

— Право на избор?

— Да. Ще те оставя да решиш вечната съдба на Джана. Тя може да дойде с мен или…

— Или какво?

— Можеш да я вземеш със себе си у дома.

Бавно се изправих на крака.

— У дома?

— Да, у дома. И нямам предвид твоя луксозен апартамент на „Фоги Ботъм“.

Студеният нощен въздух изпълни гърдите ми. Загърнах се плътно с палтото и се извърнах.

— О! Този дом.

Джана О’Кийфи, Кралица на Ада. Можехме да управляваме заедно, да царуваме двамата сред демони и скърби. И това най-тъмно от всички царства щеше да бъде окъпано от светлина, подхранвана не от отчаянието, а от нещо по-възвишено. С нея до себе си, можех да го превърна в рай, който да съперничи дори на Небесата. Съвършеният баланс на вселената би се нарушил.

И винаги с мен… лицето й, косата й… Джана. Спомних си нощите, в които, страстно притиснати, лежахме заедно и в гърлото ми се надигна копнеж, толкова силен, че почти се задавих.

Обърнах се към Майкъл.

— Какво иска тя?

— Тя е отвъд всички желания, Луцифер. Сега съдбата й е в твоите ръце.

Моето решение. Представих си кръстопътя пред нея, едната пътека — път на великолепие, другата — на окови. Възможностите запрепускаха напред-назад в съзнанието ми подобно на повредената лента от кинопреглед, докато вече не бях сигурен кое беше Рая и кое Ада.

— Не прави това — изрекох аз. — Не ме изкушавай с подобен избор — беше ми трудно да дишам, затова се подпрях на железния парапет на стълбището. — Джана… — сграбчих студената стомана и полуизвърнат, погледнах към Майкъл. — Няма да използвам душата й като залог в тази твоя игра. Няма да избирам.

— Тогава не мога да ти обещая какво ще стане с нея. Тя е междинен случай — грижила се е за бедните, но е била изпълнена с ярост и похот.

— Не мога да повярвам, че чувам това. Джана е междинен случай?!

— Заради любовта си към теб ще бъде или прокълната, или спасена, но не мога да кажа какво ще бъде Неговото крайно решение. Зависи.

— Зависи? — пристъпих към него. — От какво? От това дали е в настроение а ла Стария завет или а ла Новия завет?

— Искаш ли я или не? — попита Майкъл.

— Не знам! — обърнах се отново към църквата и вперих поглед в стъклените витражи на прозорците, които в момента бяха тъмни. — Трябва ми време да помисля.

— Нямаш време. Сега тя е в преддверието. Скоро ще осъзнае, че е мъртва и ще започне да се чувства сама и изплашена. Един от нас трябва да е там за нея.

Затворих очи. Как бих могъл да съществувам след това решение, без значение какво ще избера?

— Вземи я — казах му. — Ще е по-добре с теб. Имам предвид, ти си… който си, а аз съм… който съм.

— Сигурен ли си? Никога не ще можеш да си я върнеш, дори и за кратко.

— Знам и не, не съм сигурен. Така че, върви сега и я вземи, преди да съм си променил решението.

— Както искаш — чух, че Майкъл направи няколко крачки, после спря. — Постъпи правилно, Луцифер. Изненадан съм. Може и да има все още надежда за теб.

— Какво? — бавно вдигнах глава и се обърнах с лице към него. — Наистина ли го мислиш?

Той ме изгледа продължително и изрече:

— Не.

След това изчезна.

Вперих поглед в мястото, където бе стоял Майкъл. Последната му дума отекваше в ушите ми. Дълбоко в гърдите ми се зароди далечен тътен. Дим изпълни съзнанието ми и се процеди през порите.

Достатъчно!

Изкачих стълбите с един скок. Разбих вратите на църквата и закрачих по пътеката към олтара.

— Събуди се, Боже, това съм аз — Сатаната! На теб говоря! Без повече лакеи, без повече пратеници — само ти и аз.

Подскочих и се приземих пред олтара.

— Ще ме изслушаш, убиецо нещастен! Не ти натисна спусъка, но ти я остави да умре. Тя вярваше в теб, доверяваше ти се. Обичаше те, а ти я предаде! Искам да дойдеш тук долу и да ми го обясниш. СЕГА!

Изтръгнах дървеното разпятие от стената и го запратих на пода. Кръстът се разцепи през средата и отделилата се от тялото глава на Исус се затъркаля към ъгъла.

Скочих обратно долу.

— Обичаш човешките жертвоприношения, нали? — разбих шкафа до стената и издърпах чиния с нафора за причастие. — Преосъществяване: не просто добра идея, тя е закон! — от парчетата топла човешка плът в чинията започна да капе кръв. Тръснах я върху олтара. — И да не забравяме напитките.

Издърпах гарафата с вино и я разбих в ложата на хористите. Стените на църквата започнаха да кървят — първоначално по тях се стичаха само капки кръв, после заприличаха на прерязани червени пулсиращи артерии.

— Ти ядеш, пиеш и сереш нещастие, а после хората винят за всичко мен! — заизкачвах стълбите към амвона, ботушите ми жвакаха в потоци кръв. — Добре, Татенце, за теб е време да се запознаеш с чудовището, което създаде.

Под стъпалата ми изригнаха пламъци и се изстреляха едновременно във всички посоки. Ослушах се, напрегнах се да доловя някакъв отговор, някакъв гняв, насочен към мен.

Нищо.

— Чуй ме! Чуй ме, мамка му! Продължавай да ме игнорираш и целият свят ще изглежда така. Безценните ти човеци ще се издавят в кръв и огън. И ти няма да направиш нищо! Ще стоиш там на голямото си Божие канапе с бира в едната ръка и дистанционно в другата, и когато риданията им те отегчат, ще се прозинеш и ще смениш канала. Или може би ще ме размажеш, преди да оставиш малцина от тях живи. А те ще възхваляват милостта ти, ще се чувстват щастливи, че са избраните и никога не биха посмели да се усъмнят в мъдростта ти — в твоето безкрайно, неизразимо велико безумие!

Все още нямаше никакъв отговор под или над рева на пламъците и пороя от кръв. Представих си лицето на Джана, вече безизразно и спокойно, пълно със светлина и изпразнено от живот. Сега дори нямаше да ме помни.

Изтръгнах портата на олтара и я разбих в амвона. Порой от искри заваля около мен.

— Копеле такова, би могъл да имаш всеки, всеки друг, защо трябваше да е тя?

Свлякох се на пода. Пръстите ми раздраха горящия, пропит с кръв килим.

— Защо Джана? Защо сега? Защо?!

Все още нямаше отговор. Парчета от пламтящия таван падаха около мен. Опитах се да изрека една последна молба, но димът и виковете бяха изгорили гърлото ми. Когато чух сирената на пожарната да вие отвън, се измъкнах от църквата и се скрих в сенките.

 

 

Стоях на балкона си и подпалвах — катедрали, синагоги и джамии свършваха пленени в прегръдката на пламъците. Оранжевото сияние на отмъщението ми обагряше нощното небе. От всякъде виеха сирени, докато претоварената пожарна команда се опитваше напразно да се състезава с мен. Скоро пожарни коли от Мериленд и Вирджиния щяха да се притекат на помощ — точно на време за подпалването на собствените им черкви, останали без защита.

Дори да отнемеше месеци, щях да ги унищожа всичките по целия свят или да бъда унищожен, докато го правя. До този момент бях превърнал в отломки всички божии домове в Северозападните и Югозападните части на областта. Колкото по-отдалечени ставаха, толкова повече трябваше да се концентрирам и едва чух как телефона звънна няколко пъти.

След два часа и деветдесет и осем църкви, краката не ме държаха, а крайниците ми започнаха да се охлаждат. Свлякох се на колене на пода на балкона, стиснах решетките и си припомних лицето на Джана в последния миг от живота й. В далечината едновременно избухнаха три черкви.

С мъка си поех дъх и продължих. Зъбите ми тракаха толкова силно, че си прехапах езика и вкусих собствената си кръв. Само ако беше моята кръв по тротоара, вместо нейната…

Още четири църкви се изпариха.

— Лу!

Велзевул стоеше до мен. Втренчих се в него с невиждащи очи.

— Лу, видях по новините за църквите и разбрах, че е твое дело. Какво по дяволите правиш?

— Те я убиха, Вел.

— Какво? Кой са убили?

— Те убиха Джана — изхълцах аз. Преглътнах сълзите си и изпепелих една духовна семинария.

— Помогни ми, Велзевул. Искам да ги изгоря всичките. Помогни ми.

— Мерникът ми не е толкова добър, не помниш ли?

— Не ме интересува! — сграбчих го за ризата. — Изгори всичко. Моля те, толкова съм уморен. Просто изгори всичко.

Той кимна. Веднага щом Велзевул вдигна очи към пурпурния хоризонт, аз се свлякох до него и изпаднах в безсъзнание.