Джери Смит-Реди
Реквием за Дявола (34)

34

Ne Perenni Cremer Igne^[1]

Реших да прекарам вечерта в едно от обичайните си убежища — едно от най-модерните заведения на Капитолийския хълм, любимо свърталище на ревностните служители от конгреса и лобистката опозиция. Бях се присъединил незабелязано към оживена група, където няколко енергични млади професионалисти съпоставяха икономическата теория на Кейнс спрямо неокласическата, когато един от членовете на групата се втурна към масата с кана бира в ръка. Пивото се разплиска по вратовръзката му.

— Момчета, няма да повярвате на това. Вижте новините!

Барманът увеличи звука на телевизора и кръчмата затихна, за да чуе за внезапната кончина на един старши сенатор, повален от мозъчен аневризъм в тоалетната на конгреса.

Когато основното предаване приключи, новинарският екип започна кратка ретроспекция на кариерата на сенатора и спомена, че в бюлетина в десет часа ще излъчат по-обширен разказ за живота му.

— Мамка му — каза поклонникът на Милтън Фридман, стоящ до мен. — Не мога да повярвам, че е мъртъв.

— Да-а, а аз, че не съм си обула обувките за степ — измърмори жената до него и останалите я зяпнаха с отворени уста. — Хайде де, да не бъдем лицемери — отвърна им тя. — Направи доста неща, с които да вгорчи живота ни през последните няколко години. На всички ни е по-добре така, независимо дали ни харесва да си го признаем или не.

— Мисля, че човекът заслужава поне един тост — изрекох аз, — независимо какво изпитваме към него.

Този жест изглежда обедини групата и всички вдигнахме чашите си. Но преди още да бях успял да отпия от питието си, забелязах една фигура на входа на бара. Жената се взираше в мен със студена ярост.

— Извинете ме — станах от масата.

— Ще те видим ли по-късно? — попита тази, която мразеше сенатора.

Не отговорих докато минавах покрай стола й на път към вратата.

— Здрасти — казах на Джана, която не отвърна на подкупващата ми усмивка. — Предполагам, че си чула.

Не ми отговори, но заби очи в моите, докато не извърнах поглед.

— Искаш ли да седнем на някоя маса?

— Мразя те.

— Или бихме могли да се настаним на бара.

— Чу ли ме? — гласът й беше нисък и тътнещ като ръмженето на ротвайлер. — Казах, че те мразя. Ти си зла, ужасна твар и проклинам момента, в който те срещнах. Трябваше да си остана в леглото онзи ден, трябваше да си прережа гърлото, вместо да те допусна в живота си.

— Помислих, че ще си щастлива.

— Не, не си. Знаеше, че ще се ядосам, но искаше да ми докажеш нещо. Доказа какво жалко, гнусно същество си и винаги ще бъдеш — обърна се и излезе от бара. Последвах я.

— Направих го заради теб, Джана. Нали това искаше?

— Не схващаш, нали? Всичко, от което разбираш, е власт и желание. Искаш нещо и просто го взимаш, защото можеш. Но сега един човек е мъртъв и вината е моя.

— Не, не е. Не ти направи това, аз бях. Просто искаше той да изчезне, но не желаеше да ти тежи на съвестта. Нямаше куража да оставиш душата си да приеме падението.

— Кураж?! Кураж да поискам гаджето ми, Дявола, да убие някого заради мен? — тя вдигна ръце нагоре. — За това не се иска кураж. За мен беше по-трудно да ти кажа да не го убиваш.

— Но аз ти дадох каквото искаше, без ти да носиш отговорност за това. Напълно печеливша ситуация.

— Не и за него. Той все пак е мъртъв.

— И?

— „И?“ Как може да мислиш, че един човешки живот е толкова маловажен?

— Чуй ме — обърнах я с лице към себе си. — Ти си жива. Ти си смъртна. Не осъзнаваш колко незначителен е живота, сравнен с това, което е отвъд. Много хора казват, че вярват в задгробния живот, но никой не знае със сигурност дали има нещо, след тъмнината и безмълвието на мъртвото тяло. За вас няма нищо по-лошо от смъртта, защото ви е трудно дори да си представите непоносимата красота на Рая.

— Каквото и да има отвъд, животът все още е ценен — Джана отново завървя.

Останах няколко крачки зад нея. Минахме малко повече от половин километър, преди да забави ход и да се изравни с мен.

— Можеш ли да ми простиш? — попитах аз. Тя не отговори. — Опитвах се да помогна. Освен това, трябваше да ти покажа, че все още съм, който съм, и че не можеш да промениш това. Но се чувствам така, сякаш се превръщам в някой друг. Това ме ужасява. Да бъда зъл е всичко, което някога съм познавал, Джана. С цялата власт, която имам, е толкова лесно просто да кажеш „майната му“ и да направиш каквото искаш. За мен няма последствия — поне до сега.

— Значи аз съм свръх-Азът, който никога не си имал. Това е забавно.

— Джана, нуждая се от теб. Ти може да си единствения ми шанс.

— Шанс за какво? Световно господство?

— Не.

— Тогава какво? — тя спря и се обърна към мен. — Каква друга цел би могъл да имаш?

— Аз… — сведох очи, страхувайки се да произнеса най-съкровената си надежда.

Джана ме изчака да заговоря, после прошепна:

— Ти ми каза, че не мога да те спася. Показа ми, че не можеш да бъдеш спасен. Но наистина ли го вярваш?

— Вече не знам в какво вярвам.

Усетих, че ако я докосна в този момент, щях или да я задържа, или да я загубя завинаги. Върховете на пръстите ми докоснаха нейните. Тя трепна, но не се отдръпна.

— Бих искала да видя това, което си видял ти — промълви Джана. — Може би тогава бих могла да разбера защо си толкова ужасен.

— Не, дори и тогава не би разбрала, а и това вероятно би те подлудило.

— Можеш ли да ми покажеш? Само да надникна?

— Не, не мога да направя това.

— Би убил за мен, но няма да ме пуснеш в съзнанието си?

— Точно така — казах й, — защото видяното може да те нарани.

— Ами бъди внимателен, тогава.

Въздъхнах.

— Ти си истинска Пандора, а?

— Да. Искам да знам. Искам да видя.

— Жаждата ти за знание прилича прекалено много на моята.

— Значи ще го направиш?

Огледах натоварената улица.

— Не тук.

Влязохме във всекидневната ми. Отидох до бара и издърпах бутилка бренди и малка чаша.

— Вероятно първо трябва да пийнеш. Ще ти помогне да се отпуснеш.

Налях й, поколебах се, после й долях още. Тя изпразни чашата си на две глътки.

— Добре, хайде да започваме.

Седнахме на дивана и я хванах за китката, за да почувствам пулса й.

— Сега просто се отпусни и погледни в очите ми, Джана. Кажи ми, ако се чувстваш наистина зле.

Тя кимна и премигна в очакване. Затворих очи. Когато ги отворих отново, те се бяха превърнали в разтворени прозорци към спомените ми.

Зениците й се разширяваха все повече и повече, докато мракът я притегляше към себе си. Оставих я да си проправи път със собствено темпо и скрих само най-отвратителните моменти от съществуването си. Отведох я назад през времето и споделих с нея малобройните си триумфи и безбройните си поражения. Сълзи се стекоха по бузите й, а зъбите й започнаха да тракат.

— Искаш ли да продължиш? — попитах я.

— Д-да. Не спирай.

Вече цялото й тяло трепереше, а челото й бе мокро от ледена пот. С мъка контролирах собствените си емоции, докато отново преживявах първите дни след Падението — отчаянието, яростта, кратките моменти на разкаяние. Самотата.

— Покажи ми… преди — каза Джана.

Стиснах ръката й толкова силно, че се уплаших да не счупя крехките й пръсти в дланта си. При първото мимолетно видение за Рая, моя предишен дом, тя рязко си пое дъх, все едно някой я бе пробол с нож.

— Толкова е… красиво.

В следващия миг зениците й станаха като върховете на топлийки. Джана изкрещя.

Затворих очи и почувствах как тя рухва в ръцете ми. Сърцето й биеше бясно в гърдите. Дишаше учестено, а гръдния й кош се вдигаше и спускаше като на току-що спасена от удавяне жертва.

— Б-беше ли това… беше ли това…?

— Да — казах й. — Беше.

Тя изпусна още една последна въздишка, след което припадна. Положих тялото й обратно върху дивана и галих косата й, докато потъна в дълбок сън без сънища. Извадих купчина одеяла и я покрих с тях. Когато спря да трепери, седнах на стола срещу дивана и я наблюдавах как спи.

Джана не помръдна, докато първите кървавочервени отблясъци на зората не се плъзнаха по стените на стаята. Тя се изкашля веднъж, обърна се по гръб, после се изправи и седна. Аз скочих.

— Добре ли си? — попитах я.

Тя се обърна да ме погледне, след това, без да снема поглед от лицето ми, стана от дивана, дойде при мен и пропълзя в скута ми.

— Направи го пак.

— Какво? Луда ли си?

— Искам отново да видя.

— Джана, първия път сърцето ти на практика спря. Не, не е безопасно. Не трябваше да го правя дори и веднъж.

— О-о, но трябва. Моля тя.

— Казах не.

Тя се свлече на пода в краката ми и ме сграбчи за ризата.

— Да! — сълзите й отново започнаха да се стичат. — Моля те, Лу, трябва да ми покажеш…

— Защо?

— Трябва да Го видя отново!

Удивено се вторачих в нея.

— Него? Трябва да го видиш отново? — махнах ръцете й от себе си и се изправих. — Ще го видиш достатъчно скоро.

Джана покри лицето си с длани и простена.

— Не разбирам — отдръпнах се от нея. — С теб съм всеки ден и всяка нощ, показвам ти, че те боготворя, поставям шибания свят в краката ти, а ти все още обичаш него повече от мен?

— Как мога да не го обичам? — дланите й се отместиха. — Ако те обичах повече от Бог, бих била толкова обречена, колкото си и ти.

— Тогава защо си тук, Джана? Защо просто не избягаш и оставиш Как-Му-Беше-Името да те топли през нощта?

Тя скочи на крака.

— Защо просто не кажеш името Му? Защо не можеш да Го наречеш Бог?

— Защото ми е забранено!

Гневът в погледа й изчезна и Джана остана с отворена уста.

— Да, забранено ми е — казах й. — Забранено ми е да говоря с него, забранено ми е да го призовавам, забранено ми е дори да прошепна глупавото му малко име. Ето колко съм изолиран.

Джана се свлече обратно на стола и наведе глава.

— Не знаех. Извинявай. Винаги съм мислела, че си просто…

— Какво? Че просто съм противен?

Тя кимна.

— Държах се противно — признах аз. — Ние всички се присмиваме на това, което не можем да имаме.

Джана придърпа колене към брадичката си.

— Когато бях… в съзнанието ти снощи, видях… — отново трепереше. — Видях всичко… през което си преминал… и го изживях с теб — взря се в мен. — Как го понасяш? Отхвърлянето, безнадеждността…

— Намерих утеха в злото, в малките действия на незачитане, които можех да извърша и в другарството с приятелите ми бунтовници. Свикнах с отчаянието, защото то бе всичко, което познавах. Докато не те срещнах. Когато за първи път правихме любов — продължих аз, — когато наистина правихме любов, имам предвид — не онзи акт на чиста похот в библиотеката — видях нещо… нещо, до което ми бе невъзможно да се докосна откакто се помнех. Беше повече от спомен, по-скоро като видение. Беше все едно да съм… там, отново — сълзите се гонеха една след друга по лицето ми. — Джана, тази любов помежду ни би могла… би могла да промени всичко.

Коленичих пред нея, обвих ръце около краката й и притиснах буза до коляното й.

— Имам нужда от теб, Джана, но се боя, че ще те унищожа. Боя се, че той ще застане между нас, че ще ме накаже, че съм толкова щастлив. Той е ревнив бог и ако някога си ме обичала повече от него…

— Шшшт — тя вплете пръсти в косата ми и ме целуна по главата. — Луцифер, ако Бог вижда в сърцата на хората, а аз мисля, че Го прави, тогава Той вече знае.

— Знае какво?

— Той вече знае, че те обичам повече от всичко.

Джана притисна бузата си в моята, така че сълзите ни станаха една гладко, мокро петно. После ме целуна, целувка, която гореше с отчаянието, познато само на онези, стоящи на границата на спасението и проклятието. В този миг не бях сигурен кой от чия страна на границата е застанал.

Тя се изправи и взе ръката ми, за да ме поведе към спалнята.

— Сигурна ли си? — попитах аз.

— Да. Само… позволи ми…

Затворих очи и не помръднах, докато ме събличаше и покриваше тялото ми с най-нежните целувки и ласки, откривайки късчетата болка и отчаяние, които все още се криеха във всяка моя клетка.

 

 

Джана прави любов с мен цяла сутрин в меката светлина на зимното слънце.

Не говорихме през останалата част от деня, само останахме близо един до друг, обединени от безмълвно удивление. Някъде вътре в мен зад ребрата, в задната част на гръдния ми кош, неспокойно се разшава една малка, боязлива частица от чувство, което бях чувал хората да наричат надежда.

— Джана, събуди се.

Разтърсих рамото й в тъмното. Тя се раздвижи и се протегна, после отново заспа. Отново я разтърсих.

— Джана, събуди се, трябва да ти кажа нещо.

— Какв…? — претърколи се, за да ме погледне. — Какво има?

— Реших да спра.

— Ъ? Да спреш какво?

— Да спра да бъда Дяволът.

Тя потърка носа си.

— И какво ще правиш вместо това? Ще продаваш застраховки?

— Каквото и да е. Искам да имаме нормален живот.

— Не мога да повярвам, че чувам това.

— Искам просто да бъда Луис Карвало, мъжът, в когото се влюби.

— Но това няма да си истинския ти.

— Мога да започна от начало — казах аз. — Хората го правят през цялото време, нали? Всичко, което правя, е да играя роля, както ти каза, и то все по-старомодна. Вече не мога да я играя. Не и докато ти си в живота ми, което се надявам да е докато си жива.

— Ами след това? — Джана се изправи. — Ами след като умра, тогава какво ще правиш?

— Не съм мислил толкова далеч напред.

— Ами ако не е за толкова дълго?

— Ще бъде — казах й.

— От къде знаеш?

— Сънувах смъртта ти, повече от веднъж — пресегнах се и докоснах брадичката й. — Ти си много стара, в този сън, и все още много красива. Имаше млади хора там, и мисля, че бяха наши деца.

— Сънищата ти пророчески ли са? Винаги ли се сбъдват?

— Невинаги. Но този изглежда истински.

Тя се облегна на горната дъска на леглото. Светлините на града, промъкващи се през прозореца, проблясваха в очите й.

— Значи, прекарваш следващите петдесет години като си играеш на домашар, докато не хвърля топа, а после какво ще правиш до края на вечността?

— Ще скърбя.

— Това няма ли да бъде отегчително?

— Не знам — аз също седнах. — Виж, Джана, не знам какво ще правя до края на вечността. Може да започна пак откъдето съм спрял още на следващия ден след погребението ти. Но засега не искам да се прибирам вкъщи при теб и да не съм в състояние да говоря какво съм правил в офиса. — Докоснах ръката й. — Можеш ли наистина да очакваш да продължиш да ме обичаш, ако знаеш, че всеки ден правя нещо, с което да увелича страданието? Не би ли искала вместо това да върша нещо добро, или дори нещо неутрално поне за малко?

— Само ако това е твоят избор — отвърна тя. — Не искам да пожертваш твърде много заради мен. В противен случай по-късно ще ме намразиш.

— Не мога да те мразя — положих глава в скута й и обвих ръка около ханша й. — Особено след като ще те цедя за пари, докато не пробия в музикалния бизнес, което не би трябвало да отнеме твърде дълго, щом като имам толкова много контакти.

— Би ли ми обещал нещо, Луис?

— Всичко.

— Обещай ми, че след като умра, ще обмислиш да използваш онази врата. Вратата към Рая.

Прегърнах я по-силно.

— Винаги адвокат, дори и посред нощ. Разбира се, обещавам да го обмисля. Какво пък, по дяволите.

— Ще трябва да ми повториш всичко това отново на сутринта, защото все още ми се струва, че сънувам.

— Добре.

— Наистина го мисля — настоя тя. — Ако си промениш решението по някое време, просто не казвай нищо. Ще реша, че е било сън.

— Добре.

На следващата сутрин станах рано, настроих алармата на часовника за Джана, след което на разсъмване тръгнах към офиса. До кафеварката оставих бележка, на която пишеше:

„Трябваше да тръгна рано, за да си разчистя бюрото и да проверя обявите за работа.

С любов, Луис.“