Джери Смит-Реди
Реквием за Дявола (32)

32

Ingemisco Tanquam Reus^[1]

Върнах се обратно в офиса, твърдо решен да се заема с по-сериозни дела, за да докажа на останалите, че не съм се превърнал в мекушав, некадърен плужек, че в мен не само бе останало достатъчно зло, но и знаех в каква посока да го насоча.

Картата ме безпокоеше. Между телефонните обаждания и консултациите я разгръщах и внимателно разглеждах червената звезда и местоположението й, опитвайки се да разбера значението, криещо се зад очевидната абсурдност. Прелистих тефтера с адресите и колекцията от визитни картички, в търсене на някого, на когото бих могъл да се доверя. Някой, който би могъл да разгадае част от пъзела.

Джана.

Да, тази карта водеше към истина, която тя вече бе проумяла, истина, която дори не бях направил опит да разбера. Обадих се в офиса й.

— Джана, аз съм.

— Какво искаш?

— Нуждая се от съвет — казах й.

— Правен съвет? Мислех, че имаш свой екип от акули.

— Не, не е това. Нуждая се от… духовен съвет… или нещо подобно.

— Това номер ли е?

— Не. Джана, нуждая се от отговори, а ти си единствената, която може да ми помогне. Има нещо, което искам да ти покажа.

Телефонът замлъкна за няколко секунди.

— Добре. По-късно ще се отбия.

 

 

— Дано да си струва.

Отстъпих встрани, за да може Джана да влезе в апартамента ми.

— Би ли искала едно питие?

— Какво искаше да ми покажеш?

— До тук бяха любезностите — поведох я към всекидневната, където картата лежеше разгъната върху масичката за кафе.

Седнахме на дивана и Джана я разгледа. Посочи червената звезда.

— Какво е това?

— Това е задна врата, портал. Към Рая.

Тя се намръщи и започна да се изправя.

— Не дойдох тук, за да можеш да си играеш с мен, Лу.

— Не се шегувам — отговорих аз. — Повярвай ми, иска ми се да беше така. Ако лъжех, мислиш ли, че щях да я поставя точно на подобно място?

— Разбира се, защо не? Звучи правдоподобно.

Почти паднах от дивана.

— Така ли?

— Ако е това, което казваш, че е.

— Обясни ми го. Защо там? Очаквах да е в пещера, намираща се в планина висока поне три хиляди метра или може би в дъждовните гори на Амазонка.

— Не — Джана седна и посочи към звездата. — Това място е за хората. За страданието и състраданието. За смъртта. Изглежда ми подходящо.

— Но не е ли малко… скромно? Малко мизерно?

— Не можеш да си купиш билет за Рая — изрече тя. — Спомняш ли си? „Тъй ще бъдат последните първи, и първите — последни“.

— Как бих могъл да го забравя?

— Това, което искам да знам, е, как е възможно въобще да съществува?

— Физиката не е най-силната ми страна — отвърнах аз. — Но най-добрият начин да се обясни, е, че има нещо, хората го наричат чужда материя, притежаващо отрицателна енергийна плътност, а следователно има негативна маса и дори негативна гравитация. Всъщност чуждата материя отблъсква материалното и създава нещо като дупка. Ако дупката е достатъчно голяма, за да мине през нея човешко тяло, би предизвикала разкъсване в материята пространство-време и тогава буквално Адът би се отприщил. Но всичко, чието съществуване е духовно, като човешката душа или ангелите, може да влиза и излиза през тези портали — ако вибрират с точните честоти.

— Какви са точните честоти?

— Зависи кой си. Нуждаеш се от различна квантова парола, така да се каже, за да влезеш в Ада или Рая. Те не могат да посещават нас, ние не можем да посещаваме тях. Не можем даже да засечем порталите си.

— Но ти си открил един от техните — промълви Джана. — Лу, ами ако тази врата е предназначена за теб?

— Имаш предвид като капан? Помислих си за това.

— Не, не като капан. Като покана.

— Това е невъзможно.

— Защо да е невъзможно?

— Неопростен означава неопростен. Завинаги. Дори да беше възможно, не бих отишъл.

— Защо не?

— Защото ти щеше да си тук.

— Ами ако това е единственият ти шанс? Ами ако не приемеш това предложение и то стане невалидно?

— Не ме интересува. Искам да бъда с теб.

— Лу…

Тя наведе. Кичур коса падна върху лицето й. Отместих го назад и поставих длан на бузата й.

— Обичам те, Джана. Бих се отказал от всичко, за да бъда с теб, така че, моля те, позволи ми го.

Целунах я нежно и почувствах как се отпуска под устните ми. Тя постави ръката си върху моята. Трепереше като ранена птица.

— Омъжи се за мен, Джана.

Тя се отдръпна назад, преглътна конвулсивно, после започна да се смее.

— Кое е толкова смешно? — попитах я.

— Да се омъжа за теб? Майтапиш се, нали?

— Не, не се майтапя. Преди не мислеше, че е смешно, в навечерието на Нова Година.

— Но тогава ти не беше… имам предвид, не знаех кой си бил.

— А сега?

— Хайде, Лу, не можеш да очакваш…

— Не мога да очаквам какво? — скочих от дивана. — Веднъж вече каза да. Знам, че нещата са различни сега, но ти призна, че все още ме обичаш.

— Обичам те, но…

— Тогава се омъжи за мен, Джана.

— Защо? — тя се изправи и застана срещу мен. — Защо би искал да се ожениш? Това е свето тайнство.

— Защото искам да имам нормален живот с теб, в очите на обществото, в очите на семейството ти. Защото искам да имам деца от теб.

Джана се отдръпна.

— Деца? Искаш от мен да родя децата ти?

— Никога не съм имал. Противно на легендата, не ходя наоколо да забременявам всяка жена, която видя. Мислиш ли, че харесвам идеята за банда свои копия, дебнещи по света? Не бих могъл да издържа на конкуренцията — пристъпих към нея. — Но с теб, мисля, че бих могъл да създам нещо красиво.

— Не! Няма да донеса още зло на този свят.

— Джана, чуй ме…

— Не! — тя протегна ръка, за да ме задържи настрана. — Бих се омъжила за Луис Карвало на секундата. Но ще умра, преди да дам живот на потомството на Сатаната!

Думата спря дъха ми. Оголих зъби.

— Казах ти НИКОГА да не ме наричаш така! — грабнах снежния глобус от масата до себе си и го хвърлих на пода в краката й.

Пристъпих върху счупеното стъкло към нея. Мирисът на бебешко олио и боя изпълниха въздуха помежду ни.

Лицето й се сгърчи от ярост.

— Не ме е страх от теб!

— А трябва! — улових брадичката й с една ръка, а погледът й ме изпепели. — Аз със сигурност се страхувам, по дяволите.

— Тогава ме пусни, преди да си направил нещо, заради което и двамата ще те намразим.

— Сякаш вече не е така — отдръпнах ръката си.

Джана потисна едно ридание.

— Какво направих? Трябваше да остана с Адам. Той беше истински ангел.

— Престани да изговаряш на глас всяка мисъл, която ти мине през ума. Без да искаш може да стане ясно колко е глупаво.

Тя ме зашлеви. Дори не трепнах. Удари ме още веднъж. И още веднъж. Накрая хванах ръцете й.

— Престани!

Джана ме изрита в пищяла.

— Ох! — пуснах я и се превих от болка.

— Никога повече не ме наричай глупава.

— Не казах, че си глупава. Обаче това, което изрече беше глупаво.

— Наистина го мисля.

— Не, не е така. Не съжаляваш за нищо. Ако съжаляваше, не би била тук сега.

Тя не каза и дума.

— Уморих се да идваш и да си отиваш от мен, Джана — седнах на пода и разтрих крака си. — Мислиш ли, че не можеш да ме нараниш? Ако е така, тогава си глупава и жестока. Така че остани или си тръгни, но каквото и да сториш, трябва да е завинаги. Ако се опиташ да си тръгнеш…

Джана отстъпи крачка назад.

— Ако се опиташ да си тръгнеш — продължих аз, — ще те пусна. Без повече спорове. Време е съдебните заседатели да се оттеглят и да вземат решение — изправих се на крака. — Като говорим за оттегляне, сега отивам да си легна. Когато се събудя, ако изобщо заспя, ти или ще лежиш до мен, или ще си си отишла завинаги. Изборът е твой. Изборът винаги е бил твой — изкуцуках до вратата на спалнята и се обърнах да я погледна. — Обичам те, Джана, но ти не можеш да ме спасиш. Ако останеш, трябва да е заради теб, не заради мен. Помисли за живота си и реши дали аз имам място в него.

Оставих я да стои в центъра на всекидневната ми. Щом се пъхнах под завивките, в тишината на стаята успях да чуя риданията й. Взирах се в дръжката на вратата с часове, но тя така и не помръдна.

Трябва да съм заспал, защото когато отново отворих очи, беше вече светло. Страхувайки се да разбера, че съм сам, протегнах ръка назад. Студени чаршафи срещнаха пръстите ми. Затворих очи и се замислих дали не бих могъл да спя още век, докато болката отмине.

От всекидневната долетя някакъв звук. Скочих от леглото и отворих вратата. Джана лежеше на дивана.

— Съжалявам — каза тя. Очите й бяха червени и подути. — Съдебните заседатели все още се съвещават. Прости ми.