Джери Смит-Реди
Реквием за Дявола (29)

29

Benedictus Qui Venit in Nomine Domini^[1]

Седмица по-късно седях в офиса си, все още очаквайки я. Първите няколко дни от новата година преминаха в местене на куповете документи от единия край на бюрото ми в другия, отмяната на предварително уговорени срещи и взиране през прозореца. Нощите ми се състояха от местене на мебели от единия край на всекидневната в другия, отмяна на социални ангажименти и взиране през прозореца.

Точно тази сутрин подреждах колекцията си от химикалки по азбучен ред според наименованието на цвета им на шведски, когато някой почука на вратата.

— Само секунда — смачках наполовина изпушената си цигара и скрих пепелника в чекмеджето на бюрото, след което прокарах гребен през косата си. — Влез.

Беше Велзевул.

— О!

— Отново съм само аз.

— Среща ли имахме? — зарових лице в календара, за да не го гледам.

— Минаха повече от две седмици, откакто се видяхме. Поне в офиса ти — той седна на стола срещу бюрото ми и протегна кафява хартиена торба. — Геврек?

— Не съм гладен — извадих пепелника и запалих още една цигара. — Казвай. Какво имаш за мен?

Велзевул отвори куфарчето си и ми подаде купчина статии, хванати с кламер.

— Изглежда играта в Средния изток доста е загрубяла — започна той без никакъв ентусиазъм. — Само трябваше да си повдигнем пръста, за да се хванат за гърлата.

Докато говореше, прокарах поглед по ръцете, косата и накрая по лицето му.

— Забрави за споразумението в Осло, забрави всякакви мирни преговори за последни… какво гледаш, Лу?

Примигнах бавно, после въздъхнах, сведох очи и се вгледах в документите пред себе си, опитвайки се да видя през тях.

— Знам, че винаги си обичал да изпадаш в мрачно настроение. Но не съм те виждал толкова депресиран от битката при Ватерло — той затвори куфарчето си. — Тя ще се върне. Сигурен съм, че ти си най-добрата свалка, която някога е имала.

— Хората не се интересуват само от секс, Велзевул.

— Разбира се. Интересуват се и от пари. И след като имаш и двете, не бих се тревожил — той извади геврек от хартиения плик. — Както и да е. И ако това ти е нужно, за да функционираш отново, тогава се надявам тя да се върне. Започваш да ме депресираш, а това не става лесно.

— Знам — оставих настрани документите. — Виж, Вел, съжалявам за онази нощ. Това, което ти казах…

— Ей, всичко е наред — отвърна ми, въпреки че леко се извърна от мен. — Беше много пиян и в лошо настроение. Вече го забравих. Знам, че не го мислеше.

Исках да му кажа, че наистина го мислех, че наистина го обичах, и че единственото по-страшно от това да обичаш някого, е да обичаш двама, защото би могло да започне така и до къде бих стигнал?

— Сутринта на Коледа ни сънувах — теб и мен.

— Така ли, какво стана?

— Чукахме се.

— Аха, често го сънувам — Велзевул обра сусамовото семе от геврека и го пъхна в устата си. — Всичко вече е само насън, след като ти…

— Като демони, Вел. Чукахме се като демони.

Той замръзна. Кичур коса падна на челото му.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Имаш предвид… пълно телесно проникване и всичко останало?

Преглътнах.

— А-ха.

— Леле! — Велзевул се облегна назад на стола си. — Колко време мина, откакто правихме това?

— Може би сто години.

— Аз мисля, че може би са деветдесет и осем години, два месеца и три дни.

— И поне два пъти по-дълго време от онзи път преди него.

— Когато случайно подпалихме онзи град.

— Лондон.

— Точно така.

Взирахме се един в друг мълчаливо.

— Кога каза, че си го сънувал? — попита той.

— На Коледа. Преди две седмици.

Велзевул се заби поглед в тавана, все едно изчисляваше нещо на ум. Внезапно очите му се разшириха.

— Какво има? — попитах го.

— Нищо. По-добре да тръгвам — той пъхна недокоснатия геврек в плика и се изправи.

— Сънувал си същото нещо по същото време, нали?

Велзевул тръгна към вратата.

— Това е някаква странна глупост, Лу.

— Сънувал си го, нали?

— Не че не харесвам странните глупости — той сложи ръка върху дръжката. — Но просто е твърде… Не знам какво да правя с всичко това. До скоро.

Когато Велзевул си тръгна, отново бях покрит с пот.

 

 

По-късно този ден седях на пейката до Огледалното езеро, където за първи път видях Джана да чете вестник. И за първи път, откакто ме бе напуснала, се осмелявах да отида на друго място, различно от офиса ми.

Взирах се в полузамръзналата вода през плътната завеса от пара и дим, които излизаха от устата ми. Увеличаваща се купчина цигарени фасове лежеше в краката ми. Свалих ръкавиците си, за да отворя нов пакет.

От нищото вляво от мен се появи мъж, който ходеше извърнат на една страна. Той се спъна в протегнатите ми крака и падна на паважа, крещейки:

— Паднал съм и не мога да стана! — обърна се към мен: — Бързо, на кого ти приличам? Много бавно загряваш. Аз съм ти! Схвана ли? Паднал съм… и не мога да стана!

— Забрави си кората от банан и гуменото пате, Рафаил^[2].

— Ей, мислех, че си отказал пушенето — Рафаил се изправи и се разсмя. — Но все пак, ти никога не си се отказвал от дима и пламъците, нали? — той докосна коляното ми и издаде цвърчащ звук.

— Какво искаш?

— Нищо не искам. Въпреки че бих могъл да хапна един чийзбургер — седна до мен на пейката. — Помислих си, че може да имаш нужда от приятел.

Погледнах меките бузи на ангела и кръглите му кафяви очи.

— Твоето е едно от малкото наистина приятелски лица, които някога съм познавал. Хубаво е да те видя — стиснахме си ръцете. — Е, как е животът в Рая?

— О, той е… нали знаеш… — Рафаил кимна.

— Не можеш да кажеш, разбира се.

— Разбира се.

— Той мъртъв ли е вече?

— Сега ти си смешникът. Не, последният път, когато я проверих, вселената все още си тананикаше, горда до немай-къде от себе си.

— Кой те изпраща?

— Никой — отвърна ми. — Това е неофициално посещение. Те дори не знаят, че съм тук. Е, сигурен съм, че Създателят знае, щом като е всезнаещ и така нататък. Затова технически погледнато, предполагам, Бог иска да бъда тук, иначе вероятно щях да бъда засмукан от черна дупка или нещо подобно. Мразя, когато стане така. Отнема цяла вечност, буквално, за да се намеря пак.

Той обви ръка около раменете ми. Докосването му беше хладно и нежно като пролетен бриз.

— Искаш ли да си вземем обяд?

— Не съм ял от седмица.

— Късметлия. Не съм ял от тридесет години. — Рафаил посегна към джоба на дрипавото си кафяво палто и извади четвърт долар и буца мъх. — Колко струва един бургер тези дни?

— Аз черпя — казах му. — При едно условие.

— При теб винаги има условия. Няма да получиш душата ми.

— Смекчи малко ангелската си аура. Небесната ти същност ми причинява адско главоболие.

— Няма проблем. Бих те помолил да направиш същото със злината си, но вече си го сторил.

— Не, не съм.

— Да, бе — отвърна Рафаил.

— Значи Исус си виси на кръста и шепне: „Петреее“ и Петър пристъпя напред и пита: „Какво има, рави?“, а Исус казва: „Ела по-близо.“ Така че Петър се приближава още малко и казва: „Говори, учителю.“ И Исус казва: „Петре… ела по-близо“. Петър отива точно под кръста и Исус казва: „Петре…“, а Петър отвръща: „Тук съм, какво искаш да ми кажеш?“, а Исус казва: „Петре… мога да видя къщата ти от тук.“

Ангелът се изкикоти и намаза чийзбургера си с хрянов сос.

— Това не е никак смешно, Рафаил — казах му. — Е, какво правиш тук?

— Искам да ти помогна.

— Не, не искаш.

— Добре, не съвсем. Но съм любопитен.

— Любопитен за какво?

— Чух за жената — обясни той. — За тази, в която си влюбен.

— Бих искал всички вие да спрете да ме шпионирате. Освен това, четеш вчерашните вестници. Тя ме напусна. Започвам да мисля, че няма да се върне.

— Тогава какво правиш тук?

— Чакам.

— Чакаш. Ъхъ — Рафаил избърса брадичката си с книжна салфетка. — Човече, в Рая не правят чийзбургери като този. Материята си има своите предимства, както сам знаеш — той остави бургера си. — Разбира се, има и недостатъци. Извини ме.

Изправи се и се запъти към мъжката тоалетна.

Погледнах през прозореца на закусвалнята, отвъд призрачното си отражение в стъклото.

Джана бе някъде там, сред многолюдната тълпа. Можех да я намеря, ако исках, да хвана следата й и да тръгна по нея като полицейско куче след престъпник. Това можеше да се случи по лесния или по трудния начин, в зависимост от чувствата й към мен и енергията, която излъчваше.

— Виждал ли си тези автоматични кранчета? — попита Рафаил, когато седна отново. — Разбира се, че си. Ти живееш тук. И изсушителите за ръце. Нямам търпение да направят машина, която да пикае вместо теб. Представи си само увеличението на производителността.

— Знаеш ли, че Майкъл ме посети миналия месец?

— Разказа ми. Не престана да повтаря, че му се наложило да се стерилизира няколко пъти, след като толкова много мръсотия била залепнала за него.

— На мен ми изглеждаше достатъчно стерилен.

— Знам. Напълно присъщ педантизъм от страна на Майкъл, като се има предвид какъв религиозен фанатик е — Рафаил облиза кетчупа от палеца си. — Няма нужда да се страхуваш от него, обаче. Не може дори да те докосне. Никой от нас не може.

— Какво имаш предвид?

— Под защита си. Имаме стриктна заповед никога да не вредим лично на теб. Нещо като белега на Каин.

— Защо?

— Не знам. Предполагам, че Той те пази за нещо наистина гадно, иска да има удоволствието да те накаже лично. Научих се да не задавам въпроси.

— Защо ми казваш това?

— Защото те харесвам.

— Благодаря.

— Не се вълнувай. Аз харесвам всички — той отпи от студения си чай. — Обаче това, което казах преди, се отнася само до теб. Всички около теб, всички, за които те е грижа, това е честна игра.

— Честна игра за какво?

— Видя какво стана с Белиал.

— Белиал? — хвърлих вилицата си на масата. — Знаех си. Вие сте били. Вие сте го измамили.

— Не е измама. Беше призован.

— Тогава защо сега седи в лудницата, вместо да репетира с небесния хор?

Рафаил се заигра със сламката в ръцете си.

— Все още нямаме заповед какво да правим с него.

— Значи просто ще го оставите да гние там дотогава?

— Виж, знам, че не е най-доброто решение — отвърна той. — Но е извън моите възможности. Както казах, научих се да не…

— Да не задаваш въпроси, разбира се — подадох му менюто с десерти, изпълнено със снимки на сочни сладкиши. — Знаеш ли, ако дойдеш да работиш за мен, можеш да участваш в управлението.

Той се разсмя.

— Никога не се променяш, нали?

— Опитвам се да не го правя. Хайде, Раф. Ще ти купя парче холандски ябълков пай a la mode.

— Както винаги, предложението ти е изкушаващо, но, не, благодаря — Рафаил ми върна менюто и стана сериозен. — Обаче, наистина мислех това, което казах преди. Трябва да внимаваш.

— Започваш да звучиш като Майкъл.

Ангелът вдигна ръце.

— Ей, това не е заплаха. Повече прилича на предупреждение. Както казах, харесвам те и не искам никой да бъде наранен.

— Като например кой?

— Трябва да вървя — той смачка салфетката и я пусна в празната си чиния. — Вече казах повече, отколкото трябваше.

— Просто така? Без намеци? Без съвети? Каква полза има тогава, да идваш тук и да ми позволяваш да ти купувам обяд, така че да можеш да се ебаваш с мен?

— Искаш ли един съвет? — Рафаил се огледа, после леко плъзна благите си кафяви очи по лицето ми. — Ще ти кажа една тайна — присви пръст към мен и аз се наведох по-близо. — Ако следваш любовта, не можеш да сгрешиш, дори да те отведе към гибел. Довери й се.

Той се измъкна от сепарето и се изправи.

— Ще си имам големи неприятности заради това, но какво биха могли да ми направят? Да ме уволнят? Аз съм на постоянен договор — докосна ме по рамото. — Благодаря за обяда. Пак ще се видим.

Рафаил грабна няколко клечки за зъби и вдъхна аромата на мента, докато вървеше към изхода на закусвалнята. Когато погледнах към него през прозореца, той стоеше на бордюра и наблюдаваше пешеходците. Помогна на един старец с проходилка да се качи в автобуса. Щом краката на човека се оказаха пред него, Рафаил завъртя ръцете си зад рахитичните колене. Знаех, че изцелението щеше да настъпи постепенно през следващите няколко месеца — забележително от медицинска гледна точка, но не точно чудотворно. Рафаил никога не е бил от парадиращите.

Помаха на благодарния господин, после погледна право към мен. С небрежен поздрав, Рафаил се обърна и тръгна безцелно надолу по улицата.