Джери Смит-Реди
Реквием за Дявола (26)

26

„Dies Irae“^[1]

През следващите няколко дни грипът на Джана отшумя и до Нова Година тя вече можеше да ходи, без да залита. За да се подготвим за новогодишното празненство в най-хубавия хотел във Вашингтон, се върнахме в моя апартамент.

Докато минавахме през всекидневната, хвърлих бърз поглед към килима пред камината — нямаше никакви следи от изгорено.

— Имам идея. — Започнах да разкопчавам блузата й. — За да спестим време, нека си вземем душ заедно.

— Ще спестим време, така ли? — избута ръцете ми тя. — И без това закъсняваме.

— Джана, мина почти седмица.

— Тогава още няколко часа въздържание няма да ни убият. Не искам да се изморя преди вечерта ни дори да е започнала. Бих искала да съм в съзнание поне до края на годината — тя окачи роклята, която й подарих, на вратата на спалнята. — Като говорим за това, какви цели си постави за през новата година?

— Ще си купя нов смокинг — извиках от дрешника.

— Това не е много амбициозно.

— Не искам да се претоварвам.

— Аз пък ще се кандидатирам за министерски пост.

Показах се иззад гората от дрехи.

— Какво?

— Казах, че ще се кандидатирам за министър. Уморих се да целувам задниците на политиците, да се оставям на милостта им и да чакам да направят някакви промени. Те не са по-добри или по-умни от мен, така че защо да не заема мястото им?

— Джана, това е фантастично — прегърнах я. — Какво те накара да вземеш това решение?

— Ти.

— Аз?

— Косвено, да — отвърна тя. — Луис, откакто те срещнах, започнах да се интересувам повече от живота и това, в което вярвам, отколкото преди, без значение, че с теб не вярваме в едни и същи неща.

— Вярвам в теб.

— Именно. Това връща нещата обратно към мен — какво мога да направя, промените, които мога да извърша.

— Можеш и ще го направиш — стиснах ръката й. — Джана, ти си много по-силна, отколкото сама осъзнаваш. Силата ти е изключително голяма, огромна е. Не ме питай как го знам и не ме питай от къде ми хрумна, защото не мога да ти отговоря. Но знам, че ако я използваш на поста си, по начина, по който ми въздействаш, светът би паднал в краката ти, също като мен.

— Леле! Не го казваш само, за да ме съблазниш, нали?

— Ако беше така, би ли имало ефект?

— Вероятно — каза тя.

— Тогава не — целунах я по челото. — Иди да си вземеш душ.

Докато се приготвяхме, мислено чертаех стратегия как да я направя президент след петнадесет, най-много двадесет години. Реших да не я плаша като й разкрия намеренията си веднага.

Пристигнахме на новогодишната забава точно когато сервираха вечерята и затова решихме да внесем чантите в хотелската си стая след полунощ.

Докато чакахме на опашката за гардеробната, Джана каза:

— Тази вечер няма да пия, освен може би шампанско в полунощ. Трябваше да взема антихистамин, преди да тръгнем. Последното нещо, от което се нуждая, е, да се държа като пияна глупачка пред известните и могъщите.

— Някой ден ти самата ще си известна и могъща, тогава ще можеш да пиеш колкото си искаш. Като мен.

— Не искам да бъда…

— Джана? Ти ли си това?

Обърнахме се и видяхме Адам Крофорд да стои на опашката точно след нас. До него бе застанала дребна чернокожа жена с живи очи и широка усмивка.

— Адам — Джана изскърца със зъби. — Какво правиш тук?

— Не си единствената, която има приятели по високите места. — Той обви ръка около придружителката си. — Лорейн Морисън, спомняш си Джана О’Кийфи, а това е нейния… — Адам прочисти гърлото си. — Това е Луис Карвало.

Лорейн стисна ръката ми и широко се усмихна.

— Разбира се, от Консултантска група Карвало. Доста добро име сте си създали в Капитолия. Работя за депутат Ливингстън, един от членовете на комитета към Съдебната палата.

Сега си спомних, че това бе жената, която говореше с Джана и Адам пред административната сграда на конгреса „Рейбърн“ в деня, когато Джана бе давала показания.

Адам взе ръката на Лорейн.

— Най-добре е вече да се отправяме към ресторанта. Беше ми приятно да ви видя двамата отново.

— Е, това бе по-безболезнено от почистването на зъбен канал — каза Джана, когато си тръгнаха. — Поне е продължил напред.

— Не видя как те гледаше. Обзалагам се, че това не е последния път, в който ще го видим тази вечер.

Вечерята беше разточителна и продуктивна. Аз се сдобих с няколко нови клиенти от Канцеларията по управление на бюджета, а Джана успя да си уреди среща с главния асистент на председателя на комитета към Сената.

— Ти си единственият човек, когото познавам — казах й, докато я водех към дансинга, — който може да ридае за тежкото състояние на гладуващите, докато яде тройно шоколадов терин.

Тя не ми отговори. Забелязах, че гледа танцуващите Адам и Лорейн.

— Ревнуваш ли? — попитах я.

— Хм? О, не. Съвсем не.

— Дамата изглежда свястна.

— Да, такава е. Просто е странно, че преди по-малко от седмица ме молеше да се омъжа за него.

— Той ти е предложил на Коледа? Тази част не я чухме.

— Подслушвали сте?

— Да, Марк и аз.

Тя поклати глава и въздъхна.

— Брат ми ти влияе лошо.

— Може би трябва да отида там и да защитя честта си. Каква наглост, да предлага на гаджето ми, докато съм в съседната стая. Ще си взема ръкавицата за дуели. Пистолети на разсъмване, оръженосецо!

Джана се разсмя. Музиката се смени с по-бавна. Тя уви ръце около врата ми и започна да се полюшва в такт с мен. Затворих очи и я придърпах по-близо, за да вдишам парфюма й.

Някой ме потупа по рамото. Беше Адам.

— Нещо против да ви прекъсна?

— Всъщност…

— Къде е Лорейн? — попита го Джана.

— Отиде до дамската тоалетна. Е, какво ще кажеш? Половин танц, заради старите времена? — той направи нестабилно полузавъртане, за да демонстрира.

— Не мисля така, Адам — отвърна Джана. — Не и зад гърба й.

— Тя няма да има нищо против. Не страда от предразсъдъци.

— Добре ли си? Не изглеждаш на себе си тази вечер.

Адам спря да се люлее.

— Добре съм. Просто съм пиян, това е всичко. Нова Година е.

Той се обърна и се отправи към бара.

— Странно — с Джана отново започнахме да танцуваме. — Чудя се дали е знаел, че ще бъда тук.

— Как може да е узнал?

— Вероятно от родителите ми, но не си спомням да съм им казвала къде ще съм, а дори и да е така, съмнявам се, че са го запомнили.

Над рамото й наблюдавах как Адам да изпразва още една чаша. Лорейн се присъедини към него на бара, но той почти не й обърна внимание на път към мъжката тоалетна.

— Извини ме — казах на Джана. — Веднага се връщам.

Платих на служителя, отговарящ за тоалетните, да се поразходи за пет минути, след което изчаках Адам да излезе от една от кабинките. Когато се появи, кожата му беше бледа и потна. Без да ме забележи, отиде до мивката и напръска лицето си със студена вода. Подадох му кърпа. Той се изсуши, сложи отново очилата си и се обърна да ми благодари. Когато ме видя, замръзна.

— Не се чувстваш добре тази вечер, а, Адам?

— Какво искаш? — гласът му беше груб.

— Радвам се, че попита — наведох се към него. — Искам да я оставиш на мира. Не само за тази вечер, а завинаги. Мислиш ли, че ще го запомниш или трябва да ти го татуирам на обратната страна на клепачите?

— Защо да те слушам?

Продължих да говоря тихо и любезно:

— Защото мога да направя живота ти много болезнен. Нямам предвид дразнещата болка, която може да мине от аспирин и малко сън. Имам предвид болка, която те кара да очакваш собствената си смърт с нетърпението, с което децата очакват Дядо Коледа, обикновения бачкатор — ежегодната почивка на море, а наркозависимия — поредната доза. С радост ще посрещнеш края си.

Лицето на Адам се изкриви по начин, който изобщо не издаваше страх.

— Как смееш да ме заплашваш! — погледна ме невъзмутимо, с твърдост, която преди не бях виждал в очите му. — Ти не си подходящ за нея, Луис. Аз го знам, тя го знае, а дълбоко в себе си, и ти го знаеш.

Той остави десетдоларова банкнота в кошничката за бакшиши и излезе.

Открих Джана да говори с няколко души от персонала на конгреса.

— Ето те — каза тя. — Започнах да се тревожа. Остават пет минути до полунощ.

— Да намерим по-уединено място, а?

Изведох я във вестибюла, спирайки се, за да взема две чаши шампанско.

— Защо дойдохме тук?

— Защото не искам да те целуна пред бившето ти гадже. Не и по начина, по който възнамерявам да го направя.

— О-о-о. Нека да седнем тогава, в случай че коленете ми омекнат — настанихме се на малък червен диван в един тих ъгъл. — Надявам се Адам да не реши да ни последва.

— Имаш ли нещо против да не споменаваш името му до края на годината?

— Извинявай — тя погледна в огледалото зад мен и докосна косата си.

— Изглеждаш съвършено — казах аз. — Както винаги.

— Не изглеждам съвършено.

— Изглеждаш достатъчно добре.

— Достатъчно добре за какво? — попита ме.

— Ще разбереш.

— Какво? Кога? Ще разбера какво кога?

— Двадесет секунди до полунощ, Джана.

Тълпата в балната зала започна обратното броене.

— Не искам да чакам. Целуни ме сега.

Целувката ни продължи, докато броенето стигна до седем.

— Трябва да те попитам нещо — отместих косата от очите й. — Нека само те погледам.

Посегнах към джоба си и докато тълпата около нас тропаше и крещеше, отворих малката кадифена кутийка, от която се показа диамантен пръстен. Лицето на Джана застина. Ръката й трепереше, докато посягаше да докосне бижуто.

— Това каквото си мисля ли е?

Издърпах пръстена от кутийката и го плъзнах на пръста й.

— Джана, ще се…

— Да! — обви ръце около врата ми, след което се вцепени. — Исусе Христе, мамка му, не мога да повярвам, че току-що казах това — тя се отдръпна. — Давай, Лу. Питай отново.

— Добре… Джана, ще се… би ли… станала моя жена?

Джана постави ръка върху шията си.

— Мисля, че ще припадна — наклони се към облегалката на дивана. — Това е лудост, Лу, лудост. Няма и два месеца откакто се познаваме.

— Значи ще имаме дълъг годеж, ако искаш. Каквото поискаш. Каквото и да е — поех ръката й. — Искам да ти подаря света, Джана.

— Изглежда, че можеш да си го позволиш, след като голяма част от него вече ти принадлежи.

— Ще го поставя целия в краката ти.

— Не го искам целя. Не искам света.

— Тогава приеми само мен. Ако искаш.

Когато повдигна глава, за да ме погледне, очите й бяха пълни със сълзи.

— Искам те — тя целуна ръката ми. — Заради теб, бих станала съпруга и на богаташ.

— Наистина ли?

— Да.

— Да! — изкрещях към тавана.

Радостта ми проехтя по целия коридора. Целунах я.

— Направи ме най-щастливият мъж, който някога е живял на земята.

Джана повдигна ръка, за да разгледа пръстена. Отстрани на двата капковидни диаманта беше сложен по един малък гранит.

— Харесва ли ти? — попитах аз.

— Обожавам го. Съвършен е. Изискан, но не показен. Знам, че можеше да ми купиш камък, по-голяма от носа ми, но това тук показва, че ме разбираш.

— Опитвам се. Освен това исках да спестя парите си за ледените скулптури.

— За кое?

— Ледените скулптури. За сватбения прием — плъзнах ръка по бедрото й. — Представи си ги. Скулптура на теб и мен в момент на изключителна страст, направена изкусно от лед. Ще бъде хит, гарантирам.

Джана се засмя.

— О, да, особено за баба.

— Дори си я представям как отчупва парче от задника ми, за да разхлади своето Блъди Мери.

Зарових лице в шията на Джана и почувствах вибрациите на смеха й. Тя обви ръце около мен.

— Кажи ми, че ме обичаш — промълви тихо.

— Обичам те, Джана. Никога не съм обичал някого преди, но знам, че не мога да живея без това отново.

Целунах я дълбоко и придърпах бедрото й към своето.

— Лека нощ, хора.

Отново беше Адам, този път с придружителката си. Изгледах го гневно, но той не ми обърна внимание.

— Ъ-ъ, лека нощ — отвърна Джана. — Беше хубаво да те видя отново, Лорийн.

Точно когато се обръщаха, за да си тръгнат, Адам забеляза кутийката на масичката за кафе до нас и погледна към лявата ръка на Джана.

— Ти си се сгодила? — почти шепнешком каза той.

— О, това е толкова романтично — Лорейн се наклони и разгледа пръстена. — Великолепен е! Поздравления и на двама ви.

— Не мога да повярвам, че си се сгодила! — Адам се втренчи в стената зад нас, сякаш се взираше в някакво друго време, после кимна веднъж с глава. — Дано ви е приятно заедно.

Той се затътри към асансьора на хотела. Лорейн го последва.

— Ще бъде — Джана се обърна отново към мен. — Ще ни бъде приятно.

— Може би „приятно“ е твърде слаба дума. Но ще бъде интересно — вдигнах чашите ни за шампанско. — Е, как искаш да празнуваш? С тълпата? Или гола и потна с мен?

— Може ли и двете?

— Не и по едно и също време.

— Репутацията ти, разбира се — тя се изправи. — Бих искала да довърша тази чаша шампанско и да получа още един танц, моля. После ще проверим това с голотата.

Докато танцувахме, Джана притисна буза към рамото ми.

— Не мога да повярвам, че ще се женим. Никога не се бях замисляла за това, но още щом видях пръстена, знаех, че искам да прекарам живота си с теб.

— Може би просто си искала да прекараш живота си с пръстена.

Тя леко ме плесна по гърдите.

— Знаеш, че не е така.

— Да, знам — целунах я по слепоочието. — И искам да те опозная дори по-добре.

— Ще ти споделя всичките си тайни, ако ти ми кажеш своите.

Ако не танцувахме, не би усетила как внезапно се напрегнах.

— Какво има? — попита ме тя.

— Нищо — очакваше ни цял живот изпълнен с лъжи. — Може ли вече да се качим горе?

Сбогувахме се и се отправихме към паркинга, за да вземем чантите си от колата. Гаражът бе добре осветен, но напълно празен. Мерцедесът ми беше паркиран в отдалечения край на редицата, зад голяма бетонна колона.

Джана се притисна още по плътно до мен.

— Паркингите ме плашат.

— Твърде много филми си гледала.

— Вероятно си прав. Дори сънищата ми са кинематографични.

— Моите обикновено са порнографски. Това брои ли се?

Когато завихме зад колоната, от сенките се появи някакъв мъж.

— Честита Нова Година, Джана.

Това, разбира се, беше Адам. Търпението ми се изчерпа. Тръгнах към него.

— Виж, задник такъв, ако не я оставиш на мира, аз ще…

Той издърпа пистолет иззад гърба си и го насочи към мен.

— Ти какво? — Адам весело се засмя. — Кой е задникът сега, а?

— Адам, не!

— Джана, залегни! — изкрещях аз. — Скрий се зад колата!

— Не мърдай! — каза й той, с оръжие все още насочено към мен. — Искам да е там, където ще ме вижда.

В мен се бореха два инстинкта: да опазя идентичността си или да опазя живота й. Ако обърнеше оръжието към нея, изборът би бил лесен, но за момента, исках да намеря прост начин да се измъкна от това опасно положение.

— Не се тревожи, Джана — каза Адам, — това не е за него или теб. Сякаш имам куража да убия някого. Това е за мен — той насочи оръжието към собствената си глава. — Искам ти да си последното нещо, което ще видя.

Джана започна да го умолява:

— Адам, не го прави. Пиян си. Не мислиш трезво.

— Никога преди не съм мислил по-трезво.

— Не искаш да го направиш.

Да, искаше. Въпреки че бих приветствал смъртта му, за доброто на Джана опитвах всеки трик, който знаех, за да манипулирам съзнанието му и да го накарам да пусне оръжието. Но волята му беше прекалено силна. Той искаше да умре и искаше тя да гледа.

— Ти мразиш оръжията — каза Джана. — От къде взе това?

— От жабката в колата на Лорейн — отдръпна пистолета от главата си и го разгледа отблизо. — Определено това е 38 милиметров Специален. Страхува се да не я отвлекат докато шофира. Предполагам, защото брат й е умрял при подобни обстоятелства.

— Къде е Лорейн?

— Горе, спи. Ние не… Имам предвид, аз не можех… Продължавах да мисля за теб.

— Не мислиш ли, че тя би искала ти да…

— Колко пъти те молих да се омъжиш за мен?

— Аз… аз не…

— Колко пъти, Джана? Отговори ми!!!

— Не знам!

— Ще ти подскажа — просто число е.

— Не си спомням. Седем?

— Загубила си бройката, предполагам. Но аз помня. Веднъж на всяка година, в която бяхме заедно.

— Всъщност девет не е просто число — казах аз.

— Млъквай! — той насочи оръжието към мен за момент, после го върна обратно до слепоочието си. — Знаеш ли какво ми казваше тя всеки път, след като й предложех?

Поклатих глава.

— Не, тя не казваше „не“. Тя казваше — знаеш ли какво казваше? „Още не“. Първо беше „Още не, твърде млади сме“, после „Още не, уча в колеж“, после „Още не, следвам право“, после „Още не, нямаме пари“ и накрая се отказа от добрите извинения и просто каза „Още не, Адам, скъпи, не съм готова“. След това един ден… един ден „Още не“ се превърна в никога — облегна се на бетонната колона и започна да плаче.

— Адам, толкова съжалявам, че съм те наранила.

Той изтри лицето си.

— А ето ви двамата, и сега тя е готова. А аз пропилях почти десет години от живота си в чакане. Тя ме остави да чакам за нищо.

Усетих опасна промяна в ума му. Адам снижи оръжието до тялото си.

— Промених решението си, Джана.

— Благодаря ти, Боже.

— Искам да разбереш какво е да си сам.

Той насочи пистолета към мен и стреля. Видях дулото да проблясва, миг преди болката да експлодира в гърдите ми. Джана изкрещя. Адам стреля още два пъти и стомахът ми като че ли избухна в пламъци. Паднах на колене. Горещата кръв се просмука в ризата ми и опари кожата.

Джана се хвърли към Адам и опита да сграбчи оръжието, но той отстъпи назад и го насочи към нея. Това беше всичко, което се нуждаех да видя. Стрелях.

Температурата в черепа на Адам рязко се повиши. Той изтърва пистолета и хвана главата си, преди да се свлече на земята.

— Не… — бе всичко, което каза, преди конвулсиите да започнат.

Замята се и запляска като риба на сухо. Джана стоеше замръзнала до тресящото се тяло.

Беше прекалено. Нямах намерение да…

Изправих се на крака и се приближих към нея. Адам помръдна още няколко пъти, после спря, очите му бяха широко отворени и безцветни. Отвратителна миризма изпълни въздуха, като че ли сурова пържола бе оставена на слънце.

Джана покри устата и носа си и заскимтя. Отстъпи назад и се блъсна в мен, изкрещя и се обърна.

— О, Боже мой… Луис… — видя кръвта, покрила гърдите и стомаха ми. — Трябва да повикаме помощ.

— Не, не трябва.

— Не бива да стоиш. Ще загубиш още кръв.

— Добре съм.

— Ще повикам линейка.

Тя издърпа телефона от чантата си. Пръстите й трепереха, докато се опитваше да набере номера. Грабнах апарата.

— Джана, чуй ме! Казах, че съм добре. Нямам време да обяснявам, така че просто погледни.

Разкъсах сакото, разтворих ризата си и избърсах кръвта от изчезващите рани. Дупката в гръдния ми кош се затвори пред очите й. Тя рязко си пое дъх.

— Как го…? — Джана посегна да ме докосне, после отдръпна ръката си като от огън.

— Мога да обясня всичко по-късно, но трябва да се махаме от тук.

Тя отстъпи назад, взирайки се в гърдите ми и клатейки глава.

— Джана, моля те. Ако някой ни види така, ще трябва да… може да стане лудница.

Тя премигна към мен, след това се обърна към Адам.

— Какво стана с него?

Поклатих глава.

— Съжалявам, Джана.

— Какво искаш да кажеш?

— Исках само да го спра, но болката…

— За какво говориш? — гласът й започна да трепери. — Какво направи?

— Спасих ти живота.

— Ти ли… направи това? — посочи към неподвижното тяло на Адам.

— Ако не го бях убил, той щеше да се самоубие.

— Не разбирам. Как го…

— Ще разбереш по-късно. Сега трябва да тръгваме.

Взех пистолета, отворих багажника на колата си и го хвърлих вътре. Свалих кървавата си риза и сако, после издърпах чиста риза от брезентовата ми походна раница. Джана все още стоеше над тялото на Адам и плачеше. Преместих се до вратата на шофьора, закопчавайки ризата.

— Влез в колата, Джана.

— Не! Не и докато не ми кажеш как направи това.

Ако й кажех част от истината, помислих си, тогава може би щеше да е достатъчно доволна, за да млъкне и да дойде с мен.

— Аз… имам определени сили.

— Какво имаш предвид със сили?

— Аз съм… да кажем, че съм пирокинетик.

Тя се втренчи в мен.

— Ти си какво?

— Мога да подпалвам неща с…

— Знам какво означава пирокинетик, но не е реално. Това е някакъв трик.

— Адам е мъртъв. Това не е трик.

— Но защо?

Стиснах ръба на вратата.

— Джана, моля те ела сега с мен. Ако някой ни намери…

— Не, не мога просто да…

— Ако някой ни намери, ще трябва да убия и тях.

Челюстта й увисна и тя направи стъпка назад.

— За да ни защитя — казах й. — За да защитя теб.

Тя погледна към изхода на гаража и започна да трепери.

— Довери ми се, Джана. Моля те, просто ми се довери и този път.

За няколко мига се чуваше само звукът на неравното й дишане. Тя погледна Адам за последен път, после се втурна към колата.