Джери Смит-Реди
Реквием за Дявола (24)

24

Mihi Quoque Spem Didisti^[1]

— По-добре ли се чувстваш днес?

Погледнах Джана над димящата си чаша кафе. Ръцете ми трепереха.

— Май да — отвърнах. — До известна степен.

— Мисля, че Дядо Коледа е дошъл, докато си спал.

Той не е единственият, помислих си, после отново се върнах към кафето си.

— Наистина ли? Какво те кара да мислиш така?

— Погледни под елхата.

Последвах я във всекидневната.

— Мамка му — измърморих аз.

Подаръците бяха подредени не просто под елхата, а се разпростираха четири стъпки около нея и на височина стигаха до кръста на Джана.

— Всяка година баща ми казва: „Предупреждавам ви, деца, това ще е една скромна Коледа“ и всяка година става по-зле. Все повече неща. Част от крайността на тази показност се дължи на факта, че майка ми опакова всяка една част от подаръците поотделно, номерирайки ги по важност в низходящ ред, така че може да отнеме цяла сутрин да разбереш какво по дяволите са ти подарили. Но това е част от забавлението. Ще видиш.

За да се изброят подробно всички подаръци, щеше да е необходима триизмерна карта с цветово кодиране, мигащи стрелки и професионален коментатор на живо. Джана ми подари изискано тъмнокафяво кожено яке (каза, че била любопитна да ме види в нещо различно от черно) и снимка на двама ни при Големия каньон в рамка. На фотографията, която ни направи преминаващия турист, се взирахме в очите на другия, а гладният гарван, леко извън фокус, се виждаше на заден план. Семейството охкаше и ахкаше над подаръците, които й подарих, особено над синята рокля, купена от бутика с любопитната, услужлива дама на опашката зад мен.

Накрая й подадох малка, плоска кутийка.

— Това не е толкова впечатляващо като останалите подаръци, но мисля, че ще ти хареса.

Тя махна панделката, отвори кутията и се разплака.

— Джана, какво е? — Роса се наклони напред.

— Покажи ни, покажи ни — изчуруликаха Дона и Дара.

— Никой от подаръците ми досега не те е разплаквал — каза Марк.

— Не е вярно, Марк — смъмри го Люк. — Помниш ли, когато на четвъртия й рожден ден ти й подари опакована жива хлебарка?

Джана повдигна сребърния кръст от кутията и ме погледна така, като че ли бяхме само двамата в стаята.

— Знам колко много означава това — каза ми, — когато идва от теб.

— Не, Джана, и представа си нямаш.

Тя пусна кутията на пода и ме прегърна.

— Толкова много те обичам.

Бавно я обгърнах с ръце. Другите останаха безмълвни цели пет секунди.

— Някой ще пусне ли финалните надписи сега, за да можем да ядем? — попита Марк.

Сред всеобщия смях, раздаването на подаръците приключи, за да отстъпи място на подготовката за обяда, което беше, разбира се, самия тържествен Коледен обяд. Всеки от нас грабна по една кутия и насипа многобройните компоненти на подаръците си вътре, за да бъдат подредени и сглобени по-късно, вероятно през юни.

Непоканени към отбора по приготовленията на обяда, Джана и аз седнахме на канапето във всекидневната, докато Марк и Уолтър гледаха емисия за предстоящ футболен мач. Тя закопча медальона около врата си и го загледа с възхищение.

— Никога няма да го сваля. Ще бъда като онези наистина твърди ирландски момчета католици, които се молят на Светата Майка преди боксовите си мачове. Те винаги носят тези малки кръстове, а ти просто знаеш, че са с тях и под душа, и в леглото…

— Шегуваш се, нали? — попитах аз.

— За себе си, да. Вероятно ще се удуша ако спя с него, а това ще е трагедия откъдето и да го погледнеш.

На входната врата се иззвъня.

— Отвори вратата, Джана — каза Марк.

— Ти я отвори. Ти си по-близо.

Марк стана от пода и хукна към противоположната страна на стаята.

— Вече не.

— О, за Бога — възкликна бащата на Джана. — Отново се превръщате в малки нехранимайковци. Никакви играчки за вас догодина — той избута Бобо, който скачаше към вратата и ръмжеше. — Тихо, Бобо, глупаво псе. За какво е… — После отвори. — О! Е-е-е… Весела Коледа, Адам.

— Някой да ме застреля — измърмори Джана под носа си.

Марк се надвеси над рамото й.

— Ако искаш, заради малката ми сестричка, бих могъл да му счупя краката, а?

— Не е необходимо — отвърна тя.

— Сериозно, ще го помоля да си тръгне, ако искаш.

— Не, трябва да се справя сама.

Тя стисна ръката ми.

— Съжалявам, Луис. Само ме остави да приключа с това.

Всички се изправихме, а Джана се запъти към Адам, който влизаше във всекидневната, въпреки всеотдайните усилия на Бобо.

— Ъ-ъ… Джана, скъпа, Адам е тук да те види.

Уолтър отстъпи, за да направи път на висок мъж с коса с цвят на хоросан и очила с тънки рамки. Мъж, който гледаше Джана все едно тя представляваше последната стъпка от пътуване, продължило хиляди мили. Това беше човекът, с когото я бях видял пред сградата на Конгреса в деня, когато даваше показания.

— Здрасти, Джана — каза Адам. — Весела Коледа.

Гласът му беше внимателен и доста несигурен.

— Весела Коледа, Адам.

Джана се усмихваше насила. После кръстоса ръце пред гърдите си.

— Изглеждаш добре.

— Благодаря.

Адам прочисти гърлото си:

— Ами, говорих с баща ти миналата седмица и той каза, че ще си тук за Коледа.

Тя посочи към обстановката около себе си.

— И наистина съм тук.

— Та, бях в квартала и си помислих да… — погледът му се плъзна от нея и се закова в мен. — Вие трябва да сте…

— Адам, това е Луис Карвало — представи ни Джана. — Луис, Адам Крофорд.

Стиснахме си ръцете. Можех да почувствам как сърцето му спря.

— Приятно ми е да се запознаем — каза той. — Карвало. Това италианско или испанско име е?

— Всъщност е португалско.

— Наистина ли? — попита Джана. — Това е интересно. Винаги съм смятала, че е испанско.

— Хората често правят тази грешка — отвърнах.

— Ясно. Да, сигурна съм, че е често срещана грешка.

Тримата стояхме там, кимахме и говорехме празни приказки, докато Маркъс не наруши размяната на изкуствени любезности, обвивайки ръка около раменете на Адам.

— Е, Адам — каза му. — Как я караш? Животът добре ли се отнася към теб?

— Аха. Добре, благодаря.

Червенината по лицето на Адам се усили и той се отдръпна от Марк, преструвайки се, че иска да погали Бобо. Протегна длан към кучето, което почти я отхапа.

— Бобо! — Уолтър сграбчи каишката му. — Извинявай, Адам, нека да го изведа от тук. Не знам какво му става.

— Бобо, мислех, че сме приятели.

Адам гледаше как кучето и Уолтър изчезват в сутерена.

— Предполагам, че си е намерил нов приятел… приятелю — изрече Марк.

— Предполагам — Адам се обърна към Джана. — Както и да е, аз бях… ъ…

— В квартала — подсказа Марк.

— Точно така.

— В този квартал, на тридесет мили от дома ти.

— Точно така.

— И си решил да се отбиеш и… какво?

— О, исках да донеса малко подаръци — Адам вдигна червена пазарска торба. — Хо-хо-хо и всичко останало.

— Подаръци ли? — попита Джана.

— Да, купих нещо за майка ти и баща ти — той издърпа голяма плоска опакована кутия от чантата и я остави върху масичката за кафе. — И нещо за теб.

Протегна малка кутийка към Джана. Тя дори не направи опит да я вземе.

— Адам, трябва да поговорим.

Двамата с Маркъс се отправихме към всекидневната като по даден знак.

— Уф, Лу, съжалявам за това — промълви брат й. — Нямах представа, че ще се появи на Коледа. Куражлия е, признавам му го.

Уолтър влезе откъм сутерена.

— Горкият. Надявам се да му го каже направо, веднъж завинаги.

Джана и Адам минаха покрай столовата на път към кабинета.

— Ей — каза Марк. — Искаш ли да подслушваме как разбива сърцето му?

— Маркъс, имай малко милост — Уолтър седна до масата. — Достатъчно лошо е, че ще бъде отхвърлен и без да продаваш местата на първия ред.

Гласовете от кабинета внезапно се извисиха и тримата замлъкнахме.

— Защо, Джана, защо? Все още не разбирам защо искаш да захвърлиш девет години. Положихме толкова усилия за връзката ни.

— Знам, знам, но се уморих само да правя усилия — отвърна тя. — Просто вече не е забавно.

— Забавно? Това ли имаш сега? Забавление?

— Реално погледнато, ние не подслушваме — изрече Марк. — Просто сме се умълчали, а те…

— Шшт! — Вдигнах ръка. — Аз подслушвам.

— Това отвън неговия Мерцедес ли е? — казваше Адам. — За това ли си с него? Заради парите му?

— Познаваш ме много добре, Адам. Обичам Луис въпреки парите му, не заради тях.

Настъпи кратко мълчание, после отчаяният глас на Адам отново се извиси:

— Обичаш го? Обичаш този мъж, след колко, само шест седмици, откакто се сте заедно?

— Да.

— Как може това да е любов? Това не е любов. Любовта е да водите едни и същи битки, да лекувате раните си. Любовта е да вдигате чорапите на другия от пода на всекидневната, без да се оплаквате. Той вдига ли чорапите ти, Джана?

— Не му се налага! Аз си ги вдигам сама, по начина, по който правя всичко, откакто те напуснах. Нямам нужда ти или братята ми, или някой друг да се грижи за мен, ясно ли е?

Гласовете отново се снижиха, а Маркъс и аз се залепихме към вратата на кабинета, за да чуваме разговора им.

— Не искам да те нараня, Адам.

— Джана, аз просто искам да си щастлива.

— Щастлива съм. Ти искаш да съм щастлива с теб, а аз не мога.

— Но…

— Вече не те обичам — изрече тя.

Думите й накараха кръвта ми да замръзне. Внезапно се почувствах като воайор на собственото си бъдеще. Върнах се обратно в трапезарията. Маркъс ме последва и постави длан върху ръката ми.

— Това там не си ти, Лу, помни това — каза той. — Тя те обича, по начин, по който не съм я виждал да обича някого.

Вратата на кабинета се отвори. Марк, Уолтър и аз грабнахме сребърните прибори и се престорихме на твърде заети с подреждането им на масата. Когато Адам мина покрай трапезарията, спря и заби сиво-сините си очи в мен. Светлината в тях сега беше бледа, като на полузаровен въглен.

— Ако някога я нараниш, Луис, ако тези очи пролеят дори и една сълза заради нещо, което си казал или направил, кълна се в Бог, че ще те унищожа — после се понесе към входната врата, без да погледне назад.

Отидох в кабинета. Джана седеше на дивана, обгърнала с длани лицето си. Настаних се до нея.

— Съжалявам — промълви тя. — Съжалявам, че трябваше да видиш това.

Пъхнах пръст под едната й ръка. Тя се облегна на мен и зарида. Придърпах я по-близо до себе си и за първи път почувствах върховната мимолетност на човешката емоция.

— Обичам те, Луис. Знам, че гледаш Адам и се питаш дали това няма да си ти някой ден. Не мога да ти обещая, че никога няма да ни се случи нещо подобно. Но чувствам, че ти си точно за мен по начин, по който никога не съм усещала Адам да бъде.

— Но вероятно той е бил точно за теб по начин, по който аз никога не бих могъл да бъда — казах й.

Тя въздъхна.

— Мразя, когато си по-мъдър от мен.

— Не само глупаците се влюбват, нали знаеш. Глупаци са само тези, които вярват, че любовта трае вечно.

Целунах я и осъзнах, че всичко по-малко от вечност с нея, би било трагична шега.

 

 

На коледната вечеря се изсипа нова лавина от роднини, храна и алкохол. Не бях преживявал подобен гуляй извън Ада от времето на езическите празненства.

Братовчедката на Джана, Катлийн, великолепна млада жена с водопад от червеникаворуса коса, ме гледаше почти непрекъснато по време на вечерята. В един момент алена капка от соса от агнешкото се процеди от ъгълчето на устата й и тя заби очи в мен, докато я облизваше с език. Усещах, че Джана ме наблюдава как ще реагирам на това предизвикателство, затова изражението на лицето ми остана безизразно, докато в съзнанието ми отекваше похотлив вой.

Междувременно, бабата на Джана, Серафина, бъбреше като обиден присмехулник.

— Значи, в петък ходих до Телма, трябваше да видите правнука й! Караше велосипед без помощни колела, а е само на четири години. А съпругата на внука й отново е бременна. Казвам ти, можех да седя и да гледам малките дечица цял ден — тя огледа насядалите около масата.

Джана държеше плато с нещо с формата на пуйка.

— Лу, искаш ли малко фалшива пуйка? Дона я направи.

— Разбира се, ще опитам от всичко — взех малка порция и опитах парченце. — Не е зле. От какво е направена?

— От сейтана — изрече Дона.

— От Сатаната?! — попита Серафина. — Направено е от Сатаната?!

Крясъкът й накара прешлените ми да застържат по гръбначния стълб.

— Не, бабо, сейтан — каза Матю. — Това е.

— Пшеничен глутен — поясни Люк. — Нещо като…

— Брашно. Мачкаш го и го вариш за няколко часа, после става…

— Дъвчащо, като месо. Опитай малко.

— О, не — отказа Серафина. — Не искам да ям нищо, което има нещо общо с Дявола. Знаеш ли, съседката ми каза, че в гаража й има демони.

— Демони в гаража? — намеси се Роса. — Какво я кара да мисли така?

— Вратите му не спират да се вдигат и спускат цял ден и цяла нощ, но само наполовина.

— Това е нелепо — каза Уолтър. — Автоматът на вратата вероятно дава на късо.

— Все същото — тя погледна картофеното пюре над малките си очила. — Радвам се, че нямам гараж.

Марк побутна лакътя ми и посочи към сейтана.

— Трудно е да повярваш, че никога не е вървяло и крякало, а?

— Храната е прекрасна — Роса кимна на съпруга си. — Уолтър, сосът ти е вкусен както винаги.

— Благодаря, скъпа.

— Това е съвършената вечеря — продължи тя.

Всички кимнахме в мълчаливо съгласие.

— Като изключим това, че няма никакви деца — въздъхна Серафина.

— Ние сме децата, бабо — обади се Марк.

— Не, имам предвид мънички. Кога всички вие ще си имате бебета?

— Мамо, не започвай отново — каза Роса.

— Нищо не разбирам — Серафина посочи към близнаците. — Вие четиримата прекарвате цялото си време да се грижите за животни, които никой не иска — посочи Джана. — Ти така и не се омъжи за онзи добър човек, който би станал прекрасен баща, а сега си се хванала с някакъв млад плейбой, който изобщо не може да има сериозни намерения към теб…

— Ей — намесих се аз, но Джана стисна коляното ми, за да ме накара да замълча.

— А ти? — Серафина се обърна към Маркъс. — Какво е твоето извинение? Ти изглеждаш по-добре от всички останали взети заедно, така че защо не си женен? Защо никога не водиш някоя от приятелките си?

Роса остави чашата си с вино на масата.

— Мамо…

— Нямам приятелка в момента, бабо — Марк се размърда на стола си.

— Почти си на четиридесет, Маркъс, време е да погледнеш сериозно на жените.

— Мамо, престани…

— Приятелката ми Една има внучка, около тридесетгодишна. Трябва да се запознаеш с нея, би могло да излезете на кафе или обяд…

— Мамо, за Бога, не виждаш ли, че момчето е гей?!

Думата и пискливият глас на Роса увиснаха в смълчания, миришещ на плънка въздух. Всички бяха спрели да дъвчат и изглежда се опитваха да намерят незабележим начин да преглътнат.

— Гей? — прошепна Серафина. — Имаш предвид… откъде знаеш?

— Не е ли очевидно? — попита Роса.

— Той не е гей, той просто е… артистичен — бабата бързо прокара ръка по перленото си колие. — Марк, кажи на майка си, че не е вярно.

Марк погледна майка си, после баща си, след това фалшивата пуйка.

— Вярно е.

Серафина се втренчи в него, издаде лек писък, след което започна да плаче.

— О, в името на Бога, Роса — възкликна Уолтър, — защо трябваше да правиш това?

— Не можех да понасям повече тази шарада — тя посочи Марк, който все още се взираше в пуйката. — Уолтър, колко дълго трябваше да се преструваме, че не знаем?

— И това ли беше начинът, по който да го направиш? — каза той на жена си. — По-добре ли се чувстваш сега? Майка ти е в истерия, синът ти е в кататония, а всички останали тук внезапно си пожелаха да са на Юпитер.

Трябваше да призная, че гравитацията в трапезарията се бе увеличила поне до половината на тази на споменатата гигантска газова планета. Джана изглеждаше уплашена.

— Бабо, всичко е наред — каза тя. — Не е нещо, за което да плачеш.

Баба й продължи да реве. Роса постави ръка върху устата си и избяга от стаята. Имах лудото желание да се изправя и да изкрещя с цяло гърло: „Той може да е гей, но аз съм Дяволът!“

Матю постави ръка на рамото на баба си.

— Искаш ли да ти донеса нещо?

— Просто ме заведи у дома — отговори тя.

— Не, моля те остани — каза Люк.

— Мисля, че коледната вечеря умря, или поне духът й — Уолтър захвърли салфетката си на масата. — Аз ще я закарам вкъщи — той помогна на тъща си да стане и я поведе към вратата, където се обърна и погледна към Марк. — Извинявай, сине. Не беше това начинът, по който исках да се случи.

Всички останали седяхме мълчаливо, докато входната врата не се затвори, след което Катлийн попита:

— Добре ли си, Марк?

Той примигна няколко пъти, после каза:

— Не мога да повярвам, че майка ми току-що ме разкри като гей насред коледната вечеря.

Всички се замислихме за случилото се за момент. Бях първият, който се разсмя. Скоро и останалите се присъединиха, осъзнавайки колко мелодраматично-абсурдно беше станалото.

— Ситуация, достойна за канапето на психоаналитик — обяви Джана.

Матю прокара ръка през изтъняващата си кафява коса.

— Майка…

— … му стара — каза Люк.

Мат го погледна.

— Всъщност, щях да кажа „Майко Божия“.

— Наистина ли? — попита Люк. — Какво ще кажеш за това, а?

— Трябва да е началото на нова ера — казах аз.

Джана изтри въображаеми сълзи от очите си.

— Всички сте пораснали толкова много. Ужасно се гордея с моите бебчета.

— Млъквай, мамо — включи се Марк.

— Това значи ли, че ще спреш да флиртуваш с мен? — попита го Катлийн.

— Означава, че ще флиртувам с теб дори още повече, братовчедке — той й изпрати похотлива целувка.

— Радвам се, че всички вие мислите това за толкова смешно.

Обърнахме се, за да видим Роса застанала на вратата.

— Горката ви баба вероятно получава сърдечен удар в момента — каза тя. — И вината за това е изцяло моя.

— О, мамо, погледни от друга страна — отвърна Марк. — Ако опъне петалата заради това, означава, че догодина всички ще трябва да купуваме един подарък по-малко.

Роса запрати малък кумкват^[2] към главата на сина си, който отскочи от слепоочието му и се приземи в сладките картофи.

— Ох! Стига, мамо… — той протегна ръце към нея.

— Катлийн, нека да разчистим масата за десерта — каза Джана.

— Но аз не съм приключил с вечерята — възразих й. Тя ме ръгна в ръката. — О, вярно.

Седмината заедно разчистихме всички съдове наведнъж, оставяйки Маркъс и майка му сами в трапезарията.

— Мога да разбера защо харесваш Коледа — казах на Джана в кухнята. — Много е забавно.

 

 

Тази нощ лежах гол в малкото ми временно легло и се взирах в дръжката на вратата. След два часа тя се раздвижи и Джана влезе. Махна нощницата си, плъзна се под завивките до мен и ме целуна дълго и дълбоко.

— Здрасти.

— Защо се забави толкова много?

— Трябваше да изчакам, докато всички заспят.

— А заспаха ли?

— Да, и така трябва да си остане. Виж, това легло скърца невероятно, а точно под нас има стая за гости.

Издърпах я върху себе си.

— Няма да издадем и звук.

Не издадохме… почти. Първоначално Джана леко изстена, после прехапа устната си. Едва движейки се, взаимно се доведохме до оргазма. Мъчението на безмълвния екстаз не ни позволи да изразим освобождаването си по друг начин, освен чрез очи, потънали в тези на другия и пръсти, вплетени в косите му.

Когато свършихме, Джана опря чело на гърдите ми. Кръстът около врата й попадна между ребрата ми. Избутах го, така че да го виждам.

— Джана? — прошепнах аз.

— Ммм?

— Защо обичаше Адам?

Тя повдигна глава, за да се вгледа в мен.

— Какво?

— Толкова е различен от мен. Как можеш в рамките на един живот да обичаш и двама ни?

— Какво искаш да ти кажа? Че тогава съм била друг човек?

— Не, искам да знам истината. Любопитен съм.

— Той беше… — тя поклати глава. — Не ми е удобно да обсъждам това, докато съм гола. Да отидем в кухнята, където няма да се наложи да шепнем.

Облякохме се и отидохме долу. Джана напълни чайник с вода и го постави на печката.

— Искаш ли малко чай? Гърлото ме дразни леко.

— Не, благодаря. Болна ли си?

— Не, вероятно е от цялото това говорене и смях — обърна се към мен. — Той беше мой съмишленик.

— Кой?

— Адам. Заедно водехме битките си, имахме еднакви ценности, еднакви цели. Бяхме обединени в борбата си срещу хора като теб.

— Накрая да не съжаля, че съм те попитал?

— Всеки от нас беше герой за другия — Джана се пресегна към шкафа за чаша. — Като цяло, естествено, това не ми беше достатъчно. Когато го напуснах по-рано тази година, за да се преместя във Вашингтон, беше като да изоставя част от това, в което вярвах.

— Защо?

— Сега съм играч, също като теб. Работя в системата, докато Адам в действителност работи с хората, на които се опитваме да помогнем. Всеки ден той вижда нещастието и отчаянието им, и някак си все още вярва, че нещата могат да станат по-добри.

— Както и ти. Това е една от причините, заради които те обичам.

Тя се намръщи.

— Значи не мислиш, че съм наивна? Не се смееш на заблудите ми зад гърба ми?

— Не, само в лицето ти.

— Колко почтено.

Чайникът засвири леко, Джана го грабна и изля врящата вода върху пакетчето чай в чашата си.

— Има нещо друго — казах аз. — Марк ми разказа някои неща.

— За какво?

— За Адам.

Джана се подсмихна и остави чайника върху студения котлон. Чу се леко потракване.

— Марк просто е твърде загрижен, както винаги. Иска ми се да ме остави да порасна.

— Адам изпращал ли ти е цветя и подаръци?

— Някога чувал ли си израза „Когато имаш единствено чук, всичко ти изглежда като пирон“? Чукът на Марк е домашното насилие, така че вижда насилие, където и да погледне. Дори в Адам, който е един от най-милите…

— Не отговори на въпроса ми.

— Да, изпращаше ми цветя и подаръци.

— И?

— И аз ги връщах обратно.

— Каза ли му да спре?

— Да, казах му да спре и той спря. Днес го видях за последен път. Той най-накрая прие, че между нас е свършено.

— Надявам се, че си права.

— Вярвай ми — Джана дойде при мен и обви ръце около кръста ми. — Моля те.

Целунах топлото й чело.

— Вярвам ти. Но не вярвам на всички останали.

По-късно, когато ме остави пред спалнята ми, й казах:

— Може би следващата година ще можеш да останеш тук цяла нощ.

— Да, как не. Това никога няма да се случи в тази къща, освен ако не сме…

Очите й се разшириха. Дори не премигнах. Тя се вгледа в мен за момент, после поклати глава.

— Лека нощ, Лу.

Вмъкнах се в леглото си и загледах как снегът леко се плъзга по прозореца. Една странна мисъл се загнезди в ума ми и не искаше да се махне. Трябваше да се боря, за да не изригна в бурен смях. Писклив, подобен на Мики Маус, глас в главата ми твърдеше, че това беше „най-великолепната Коледа в живота ми“.