Джери Смит-Реди
Реквием за Дявола (2)

2

In Quo Totum Continetur^[1]

Безпрецедентно. Наистина безпрецедентно.

Стоях в библиотеката си, заобиколен от купища книги — стотици, хиляди, милиони думи, векове човешко познание. От всички страни ме заобикаляха стени от поезия, драма, астрономия, психология, но нито една от тях не оправдаваше дори хартията, върху която бяха написани. Особено, когато ставаше въпрос да разгадая тази мистерия.

— По дяволите!

Захвърлих с отвращение химикалката си, която отскочи от бележника ми, пълен до пръсване със записки и изчисления. Предобедното слънце, което се процеждаше през прозореца, бавно танцуваше своя валс с носещите се из въздуха прашинки.

Песента й не ми излизаше от ума. Дори когато рационалната част от съзнанието ми се фокусираше върху написаните думи, на заден план все още чувах слабата, ритмична мелодия на гласа й. Понякога ставаше по-силен и страниците се размазваха пред погледа ми, а фантазията следваше спомена, представяйки миналото като бъдеще.

По време на един от тези унеси, главата на Велзевул се появи над стената от книги.

— Човече, добре ли си?

— Какво?

— Почуках — каза той, — но предполагам, че не си ме чул.

— Не си почукал, Велзевул. Ти никога не чукаш.

— Добре, но наистина вдигнах много шум, докато ходех — той повдигна ключовете ми и ги раздрънка. — На мястото ти за паркиране е и е цяла. Кой казва, че не мога да правя чудеса, а? — после пусна ключовете на масата и започна да рови из купчината книги. — Кийтс… Шекспир… Кеплер… Фройд? Какво проучване правиш, Лу?

— Не съм сигурен все още.

Велзевул вдигна една от трите тетрадки, пълни с драсканици.

— След всичко това тук, още не си сигурен? Цяла нощ ли си стоял буден?

— Да, защо?

— Човече, изпусна страхотно парти. Триш ни заведе в общежитието на женския им клуб.

— Без майтап?

— Аха, знаеш онзи цирков номер с всички клоуни, набутани във Фолксвагена?

— Ъ-хъ.

— Ами, те имаха една вана с гореща вода…

— Сигурно си изтощен.

— Отвори ми се работа нощес.

Той погали корицата на „Антоний и Клеопатра“.

— Някога чел ли си я? — попитах аз.

Той изсумтя.

— Ти как мислиш?

— Мисля, че преди да се появи Спортс Илюстрейтид, не четеше нищо друго, освен пътните знаци.

— Добре, само за да ти докажа, че не съм толкова глупав, ще я прочета ей сега.

— Добре. Забавлявай се.

Той седна, опъна краката си върху масата и отвори първата страница. Аз преместих подвижната стълба от лявата страна на камината, качих се и затърсих първия том на Нютоновата „Математически начала на натурфилософията“. След минута чух прелистването на страници зад гърба си. Обърнах се и видях как Велзевул търси последната страница преди приложенията.

— Накрая всички умират.

— О! Много добре! — захвърли книгата обратно върху купчината.

Поднових търсенето си. Той започна да си подсвирква една нова денс мелодия и да барабани по масата за акомпанимент.

— Искаш ли да ми помогнеш или не? — попитах аз.

— Да, разбира се.

— Иди да ми вземеш един геврек. И малко френско препечено кафе от онова място от другата страна на улицата.

— Какво, да не би да съм ти някакъв стажант?

Изгледах го свирепо.

— Миналата нощ ти оставих колата си и ти преотстъпих онази жена, а ти дори няма да ми донесеш геврек?

— О, да… съжалявам. Искаш ли и пържени картофки?

— Тръгвай!

След като излезе, слязох от стълбата и се преместих във всекидневната. Ако отговорът на дилемата ми не беше в думите, вероятно бе скрит в музиката. Седнах пред пианото и засвирих.

Десет минути по-късно Велзевул се появи до мен. За първи път откакто бе излязъл, пръстите ми се отдръпнаха от клавишите.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита той.

— Не знам — изсвирих още няколко такта. — Просто ми хрумна.

— Звучи странно. Някак си различно.

— Знам. Всичко идва от тона „до“. Никога досега не съм писал нещо в тази тоналност.

Продължих да свиря, а пръстите ми изобщо не докосваха черните клавиши.

— Добре, Лу, сега се махни от пианото. Плашиш ме.

Затворих капака и се втренчих в ръцете си.

— И аз се плаша.