Джери Смит-Реди
Реквием за Дявола (19)

19

Sanctus Michael^[1]

— Добро утро.

— Ей. Съжалявам, че закъснях — Велзевул остави плик с гевреци и две чаши кафе върху конферентната маса в офиса. — Ходих до кафетерията, но нямаха от френското. „Това не е от специалитетите на деня“, каза момичето. Така че поразмърдах няколко от мозъчните й клетки, за да си промени мнението. Не беше лесно, тъй като нямаше достатъчно материал, с който да се работи, ако схващаш какво искам да кажа.

— Е, докато беше в главата й, успя ли…

— Аха, ще излезем довечера. Името й е Бети или Бетси или нещо подобно, забравих. Не, чакай. Рут!

Подаде ми кафето и един геврек.

— А, да, Рут. Онази с обецата на носа, нали?

— Точно.

Той взе снежния глобус и го загледа все едно беше музеен експонат.

— Нещо ми подсказва, че това не е единственият й пиърсинг — разклати глобуса и го постави обратно на бюрото ми.

Преместих го по-далеч от ръба.

— Е, какво имаш за мен тази седмица?

— Добри новини, братле — Велзевул отвори куфарчето си и издърпа една червена папка. — Докладът за третото тримесечие. Чети и плачи от радост.

Внимателно прегледах документа. Ако изчисленията бяха верни, Велзевул все още бе финансов магьосник. При цялото разточителство в личния си живот, в работата си беше пестелив като Ебънизър Скрудж. Не бих могъл да искам по-добър финансов директор.

— Добра работа — казах му.

— Благодаря — той се размърда на стола си. — Но с подобен марж на печалбите става още по-трудно да обясним защо не продаваме акциите си.

— Няма да се превръщаме в акционерно дружество — отвърнах аз. — Няма да раболепнича пред банда мрънкащи акционери. Преди да се усетим, ще имаме борд на директори, които ще искат да представим доклад за целите на компанията и да приемем програмата за тотално управление на качеството.

— Това значи, че са ни забелязали — Велзевул отпи от кафето, за да прочисти гърлото си. — Може би е време да се преместим.

— Да напуснем Вашингтон? И къде да отидем?

— Мислех си за Таити. Можем да си направим кратка ваканция, за тридесет или четиридесет години — аз, ти и Мефистофел. Всичко, от което се нуждаем, е мобилен телефон и лаптоп с модем, и въпреки това ще можем да контролираме всичките си подчинени по света — каза той, като се наклони напред. — Помисли за това, Лу… отпиваме от пиня коладата си, с пръсти заровени в пясъка, заобиколени от тълпи великолепни човешки създания.

— Звучи страхотно.

— Наистина ли?

— Наистина. Прати ми картичка.

— Но, Лу…

— Сега нещата тук вървят твърде добре. Силата и влиянието ни нарастват, и го правим тихо, незабележимо.

— О, така ли? — Велзевул издърпа къс хартия от джоба на ризата си. — Дафни ме помоли да ти предам това телефонно съобщение.

Посегнах да го взема, но той отдръпна ръка и започна да чете.

— От „Вашингтон мегъзин“ е, обаждат се за тяхната статия „Най-желан ерген“.

— А, да.

— Искат да знаят кога ще си свободен, за да те снимат за КОРИЦАТА им!

— Това е добра реклама за фирмата.

— И наричаш това незабележимо?!

— Просто си ядосан, защото не са помолили теб — издърпах бележката от ръката му. — Както и да е, реших да не го правя.

— Моля те, кажи, че не е, защото вече не си ерген.

— Какво друго имаш за мен днес? — попитах аз.

Велзевул въздъхна.

— Фактури. Трябва да ги разпишеш.

Той ми подаде малка купчина документи. Трябваше да подписвам само проектите, за които другите не желаеха да поемат отговорност.

— Фермери ли ще ставаме сега? — вдигнах една фактура от компания за доставка на трактори. — За какво са ни три тона тор?

— Абе, човече…

— О, точно така, онова… нещо. Естествено — химикалът ми се поколеба за няколко секунди. — Подай ми салфетка, ако обичаш.

— Разбира се.

Докато беше с гръб към мен, поставих неподписаната фактура обратно в купа сметки, които след това му подадох.

— Като говорим за горивни материали, как вървят нещата в Ада?

— Модернизират се. Мамон току-що построи нова сауна в западното крило на Престолния град. Лу, наистина трябва да го посещаваш по-често. Липсваш на демоните. А и много от новите сътрудници никога не са те виждали.

— Тук ми харесва.

— Особено сега, а?

— Какво трябва да значи това?

Велзевул не отговори, само издърпа някаква папка от куфарчето си.

— Трябва да обсъдим глада. За щастие, тази година Ел Ниньо също ще ни помогне, но Майката Природа винаги оставя достатъчно място за подобрения. Така че планирам да превозим кораб скакалци до Австралия и Южна Америка, за да унищожат и малкото поникнали посеви тази година.

— Но…

— Знам какво си мислиш: веднага ще изпратят международна помощ, нали? Но помислих и за това. Накарах Мефистофел да създаде компютърен вирус, който да зарази регистрационните системи на продоволствените хранилища. Докато ги възстановят и заработят отново, цялото количество храна и пари ще са пренасочени или към нас, или към Саддам Хюсеин.

Оставих геврека си.

— Знаеш ли… мислех си, че трябва да изчакаме с осъществяването на този план — разгърнах нова страница от бележника си. — Нека да насрочим тази дискусия за следващата ни среща, а? Какво още има в дневния ред?

— Лу, не можем да отлагаме обсъждането на този проект. Разбира се, имаме малко време по отношение на глада в северното полукълбо, но по тези места вече е ранно лято — той взе папките. — Скоро трябва да изпратим агентите си там или…

— Казах не, Вел! — грабнах папките от ръката му. — Без нов глад.

— Какво ти става? Да не би изведнъж да те загриза съвестта?

— Не използвай тази дума в мое присъствие — поставих папките в чекмеджето си. — Имам си причини.

— Да, имаш една причина — с хубаво личице и крака, които започват от сливиците.

Затръшнах чекмеджето.

— Не намесвай Джана. Тя няма нищо общо с това.

— О, нима? Откакто започна да „излизаш“ с нея, или както там се нарича, едва мога да те позная.

— Защо? Не съм се променил.

— Не си се променил?! — той скочи на крака и сграбчи снежния глобус. — А какъв е този весел малък боклук?

— Подарък — изтръгнах глобуса от ръката му и го задържах. — И какво? Все още съм Дявола. Само че сега съм Дявола със снежния глобус.

— Луцифер…

— Мислех, че това е бизнес среща.

— Луцифер, ще ходиш в дома на родителите й за Коледа!

Изправих се и се надвесих над него:

— Казах ти, че е експеримент. Защо се съмняваш в мен?

— Защо се съмнявам ли? Защото така си ни учил — да се съмняваме във всеки авторитет, дори и в твоя. Ти каза, че за да бъдем силни, не трябва да вярваме сляпо и да се подчиняваме лековерно като онези идиоти в Рая — той насочи пръст към мен. — Знаеш ли на кого започваш да ми приличаш?

— Не го казвай!

Измина дълъг, напрегнат миг, в който се взирахме един в друг, след което Велзевул се усмихна и извърна поглед.

— Не, вземам си думите обратно. Ти се обличаш много по-добре — после събра документите си и ги прибра в куфарчето си. — По-добре да тръгвам, ако приключихме тук. Виж, всичко е наред за онова с глада. Винаги ще има и следваща година, а що се отнася до Ел Ниньо… няма значение.

— Благодаря за финансовия доклад. Добре си се справил, а и добре изглежда.

— Аха, имаме нов цветен принтер в офиса. Много жалко, че докладите ще трябва да се изгорят.

Той облече палтото си.

— Уговорката за утре вечер остава, нали?

— Разбира се — отговорих аз.

— Мислех си… вместо да излизаме, защо просто не останем в апартамента ти? Ще донеса пица, ще поседим, ще се напием… знаеш, обичайното.

Долових някаква уловка в думите му.

— Обичайното.

— Точно така.

Насочих вниманието си обратно към документите пред себе си.

— Добре. Ще се видим в седем, тогава.

— Страхотно.

Когато стигна до вратата, Велзевул се обърна и каза:

— Развлеченията са от мен.

След като си тръгна, се опитах да съчиня едно писмо до председателя на Комитета на съдебната власт към Сената. Назначенията на федералните съдии напоследък се бавеха заради политически неразбории, а и имаше няколко магистрати, които имах нужда да бъдат избрани в началото на пролетта. Враждебността на Велзевул спрямо Джана ме притесняваше и трябваше да намеря начин да се справя с това. За да прочистя съзнанието си и за да се концентрирам, се заиграх с играчката върху бюрото си.

Вратата на офиса се отвори. Хипнотизиран от люлеещите се черепи, не вдигнах поглед, като предположих, че е Велзевул. Дафни би придружила всеки друг.

— Забрави ли нещо? — попитах го.

Отговор не последва. Вдигнах поглед и видях мъж с прозрачна кожа и коса във всички цветове на дъгата да се носи над килима в центъра на стаята ми.

— Ти…

Той присви тънките си устни и като че ли порасна с още няколко сантиметра. Прибегнах до безценния си сарказъм:

— Ти — изръмжах аз, — нямаш уговорена среща.

— Просто минавах оттук и си помислих…

— Никога не се отбиваш просто така, Майкъл. Какво искаш?

Интеркомът иззвъня и гласът на Дафни изкряка:

— Господин Луцифер, Архангел Михаил иска да ви види.

Хвърлих поглед към високоговорителя, после обратно към госта си.

— Да. Благодаря ти, Дафни.

— Да донеса ли кафе? — попита тя.

— Прясно ли е?

— Току-що направих нова кана.

— Тогава недей — Майкъл завъртя очи.

Интеркомът изключи.

— Добрият домакин се познава по малките жестове.

— Ъхъ. Какво искаш от мен?

— Имаш предвид, това, което мога да ти наредя, за да можеш ти да се изсмееш и да направиш точно обратното?

— Толкова ли съм предсказуем? Добре, този път ще изчакам да си тръгнеш, преди да се разсмея. Обещавам. Заповядай, седни.

Исках да го разпитам за предполагаемия духовен прелом на Белиал, но реших да изчакам докато сам повдигне въпроса.

Майкъл се придвижи като някой, който не е свикнал със земното притегляне. Преди да седне провери седалката на стола, после събра няколко парченца невидим мъх от безупречния си, с цвят на платина, костюм. Аз почуквах с химикала си по попивателната.

— Виж, Мики, не ставам по-млад. Не трябва ли да си навън и да носиш добри новини за велика радост или каквото правиш по това време на годината? Знам, че самият аз съм един много зает малък ангел.

— Не това чувам, Сатана.

Изправих се и се опитах да проникна с поглед зад кристалните му сиви очи.

— Когато си в офиса ми, няма да ме наричаш с това име.

Той сви рамене и се загледа в ноктите си.

— Не трябва да те наричам по какъвто и да било начин.

Говореше с лек оксфордски акцент, все едно бе гледал британски сериали, за да си припомни какво е да си човек.

— Мислиш ли, че посещенията при теб са ми приятни? В твоята бърлога на греха, на тази зловонна малка планета? Не бих те доближил, ако не беше изричната заповед на Бог.

— Наистина трябва да съм важен за него, за да те накара да обикаляш бедняшките квартали — плъзнах се към неговата страна на бюрото. Майкъл сбърчи нос. — Колко време мина, откакто последно благоволи да се разхождаш сред смъртните? Петстотин, шестстотин години? Много се е променило оттогава — наведох се към стола му. — Знам едно страхотно място на 14-та улица, където могат да ти излъскат ореола, ако схващаш какво…

— Заради Джана е — каза той.

Подигравателната ми усмивка изчезна. Изправих се.

— Кой?

— Знаеш кой — отвърна Майкъл. — Жената, с която си прекарваш времето.

Взех визитника си и запрехвърлях листчетата, като се стараех да не позволя на ръцете си да затреперят.

— Нека да видим… Джана, Джана, Джана… о, да, ето я. Какво за нея?

— Стой далеч от нея.

Велзевул влезе в офиса.

— Ей, Лу, забравил си да подпишеш тази фактура за тора.

Той забеляза архангела и се закова на място.

— Опа!

— Тор? — повтори Майкъл. — Захващате се с фермерство, а?

— Ей, и ако това не е Майкъл Великолепни. Как си? — Велзевул протегна ръка към него, но той не я пое. — Не мога да те излъжа два пъти, а? От онзи път, когато ти предадох моя собствен вид специални гадинки.

— Не те наричат Повелителят на мухите просто така, Велзевул — изрече архангела.

— Мина доста време, откакто някой ме е наричали повелител на нещо — Велзевул ме погледна с крайчеца на окото си. — Е, Майкъл, какво те води насам? Не си тук, за да ни нариташ задниците отново, нали?

— Да се надяваме да не се стигне до това — отговори той като погледна към мен.

— Ясно — Велзевул изчака за момент да получи някакво обяснение. — Е, защо си тук?

— Въпросът не те засяга — отговори Майкъл. — Това е между мен и твоя господар.

— Кой? Моят госпо… О, вярно.

Велзевул се изпъна мирно и изкрещя в стил морски пехотинец:

— Позволете да говоря свободно, сър!

— Позволявам.

— Защо не ми каза, че Тинкърбел^[2] ще идва?

— Не знаех — поведох го към вратата. — Сега трябва да си вървиш.

— И да те оставя сам с него? Не е безопасно.

— Мога да се справя.

— Ами фактурата? — попита Велзевул.

— Сам я подпиши.

— Няма начин името ми да попадне върху това — прошепна той. — Ти си единственият, който може да отклони ФБР от дадено разследване.

— Донеси я утре вечер, тогава.

Отворих вратата.

— Добре.

Велзевул помаха на Майкъл.

— Ей, Весела Коледа, Майкъл. Ще се видим на Армагедон.

Затворих вратата зад него.

— Колко жалко! — промълви Майкъл. — Той беше такова възхитително херувимче.

— Все още е.

— Какво мисли той за приятелката ти?

— Каква приятелка?

— Не ме обиждай! Знаем всичко. И виждаме всичко.

— Наблюдавал си ни?

Неочаквано в съзнанието ми изплува образът на старата жена в метрото след първата ни среща с Джана.

— Защо ме шпионираш? Никога не си се интересувал от личния ми живот преди. Защо сега?

— Преди никога не си имал личен живот. Това, което имаше бе… серия от кратки физически срещи.

— „Серия от кратки физически срещи“. Правиш го да звучи толкова клинично. Но като се има предвид нищожния ти сексуален опит, това не би трябвало да ме изненадва.

— Всеки ден се радвам на Божията благодат. Нищо на света не може да се сравни с това.

— Знаеш ли какво, братле? — подпрях се на масата. — Преживял съм екстаза на Рая и екстаза на чукането, и ако трябва да избирам…

— Тази жена означава много повече за теб, отколкото останалите. Не го отричай.

— Защо си толкова сигурен? — попитах го. — Може би просто ми харесва каква е на вкус.

— Говори се, че ще прекараш Коледа със семейството й.

— И какво?

— С твоите алергии?

— Това е експеримент.

— Тя знае ли, че си Дявола?

— Все още не.

— Значи възнамеряваш да й кажеш?

— Евентуално — отвърнах аз. — Може би.

— Кога? — той се изправи и се приближи. — Когато вече е твърде късно за нея? Когато вече притежаваш душата й?

— Не, не става въпрос за това! Нямаш представа…

— Тогава какво? Нима искаш да кажеш, че наистина имаш чувства към тази жена?

— Не! Е, да, но… виж… — отдалечих се от масата и пристъпих към прозореца, за да съм по-далеч от него. — Не разбирам какво те засяга това.

— Тревожа се за нея, Луцифер — каза Майкъл. — И Той се тревожи.

— Защо? Защо след векове мълчание идваш при мен заради това? Предизвиквах войни, причинявах чуми, сривах фондови пазари, но нито ти, нито Как-Му-Беше-Името направихте нещо. Сега идваш при мен и вдигаш врява за някакво си човешко същество. Защо? Какво я прави толкова специална?

— Ти ми кажи — каменното му изражение се смекчи и той ме погледна така, сякаш се опитваше да проникне в душата ми. — Наистина го мисля. Кажи ми. Какво има в нея?

Взрях се в съвършеното му лице, търсейки скрит мотив, но видях само любопитство.

— Не знам, Майкъл, аз… просто никога преди не съм познавал подобна…

— Подобна какво? — гласът му се снижи с половин октава. — Подобна радост? Подобна… любов?

Обърнах се с лице към прозореца.

— Не би трябвало да изпитвам такива чувства.

— Не, не би трябвало. Но ги изпитваш и искам да знам защо.

Той застана до мен, а в лицето му се отразяваше синьото небе отвън.

— Не би разбрал — казах тихо.

— Защо не?

Поставих ръка върху студеното стъкло пред себе си.

— Не прекарваш достатъчно време с тях. Изобщо не можеш да разбереш какво е да си обичан от човек.

— Хората ме обичат.

— Не говоря за боготворене, да има икони, молитви и ритуали в твоя чест. Аз също съм имал много от тях, но те нищо не струват.

Обърнах се към него.

— Любовта, за която говоря, Майкъл, е между две тела, две души, които забравят за света, когато са в прегръдките си — гласът ми се превърна в дрезгав шепот. — Хората не целуват по начина, по който го правят ангелите. Те имат аромати и вкусове, които не можеш да си представиш.

Майкъл преглътна.

— Мога да си представя.

— Ти също искаш това. И защо не? Защо аз, най-отвратителното от всички същества, да мога да съм част от най-свещеното единство, което може да предложи този свят, а ти не?

Лицата ни бяха на сантиметри разстояние и аз гальовно произнесох името му.

— Майкъл… не искаш ли част от тази радост? Нещо материално, нещо земно, нещо, което да те накара да се почувстваш малко по-… реален?

Той не можеше да откъсне плахия си поглед от очите ми.

— Да.

Потупах го по рамото и се извърнах.

— Не-е, просто искаш да правиш секс.

— Как смееш! — изръмжа той. — Ти, нещастна, малка невестулка.

— Не толкова нещастна тези дни.

— Ще кажа това отново, а ти по-добре слушай. Ако наистина държиш на Джана — а знаеш, че е така — тогава я остави.

— Или какво?

— Готов ли си да рискуваш всичко заради тази жена? Готов ли си да рискуваш отново да воюваш?

— Война? О, нейният ли лик поведе хилядата ангели?

— Вече сме много повече от хиляда — каза той. — Набираме нови попълнения.

— Ние също — усмихнах се презрително. — И перифразирах Кристофър Марлоу^[3], необразован глупако.

— Знам. Знам историята и знам как свършва. Недей да си мислиш, че Джана ще има късмета на Доктор Фауст — презрителният му поглед се стовари върху мен. — Да се пазариш с Дявола е едно. Да се влюбиш в него е съвсем различна история.

— Махай се от офиса ми!

— С удоволствие — Майкъл се обърна и тръгна към вратата. — Почти забравих. Имаш ли някакви съобщения, които да предам?

— Съобщения?

— Да. Длъжен съм да попитам.

— Без майтап. Съобщения, нека да помисля… Ами да, всъщност.

Отидох до бюрото си и започнах да пиша в бележника си.

— Нека да видим, бележка от изпълнителната дирекция на „Вечно проклятие“ ООД — откъснах листа, на който пишеше „МАЙНАТА ТИ“ и му го подадох. — Ето.

Майкъл прочете написаното и смачка хартията в ръката си.

— Толкова си жалък. Не знам защо Той ме кара да се занимавам с теб.

Седнах и вдигнах крака върху бюрото.

— Може би защото все още най-много харесва мен.

— Но аз съм този, който ще се върне в Рая — Майкъл пусна бележката ми на пода. — Къде ще спиш тази нощ… Сатана?

Отправи се към вратата. Аз се изправих.

— Ти си лакей, Майкъл! Лакей! И това е всичко, което някога ще бъдеш. Но не и аз! Аз си имам свои лакеи — хиляди! И всички те… ей, да не си посмял да се дематериализираш пред мен, ти кучи с…

Той беше изчезнал.

Свлякох се в стола си и се завъртях. Разяждаща болка се прокрадна зад дясното ми око. Покрих лицето си с ръце, за да се скрия от светлината, но бе твърде късно. Червени кръгове затанцуваха самба под клепачите ми. Издърпах плътните, тъмнозелени завеси пред прозореца, преди да отворя вратата на офиса си.

Когато Дафни видя лицето ми, стана бързо.

— Добре ли сте? — попита тя. — Опитах се да задържа Майкъл, но в един миг стоеше пред мен, после изчезна, а когато…

Вдигнах ръка, за да я накарам да замълчи.

— Моля те, Дафни, имам главоболие — прошепнах аз.

— О! Едно от онези главоболия?

Кимнах и вратът ми изпука.

Дафни трепна.

— Ще отменя срещите ви и ще отклоня обажданията. А също ще поръчам и камион с лед.

— Ти си ангел, Дафни.

— Няма нужда да ме обиждате, само защото ви е зле.

Бих й се усмихнал широко, ако това нямаше да разцепи черепа ми на две.