Джери Смит-Реди
Реквием за Дявола (13)

13

Culpa Rubet Vultus Meus^[1]

Отне ми един час да измина разстоянието от четири мили обратно до селището Гранд Каньон във все по-силно падащия сняг. Намерих колата ни пред хижата, близо до входа на ресторанта. Събрах цялото достойнство, което можеше да има един подгизнал мъж и влязох.

Беше седнала до прозореца и гледаше към каньона, въпреки че бе невъзможно да се види нищо на разстояние повече от стотина крачки. Облаците се бяха прокраднали и вече покриваха по-голямата част от стените на каньона. Приближих се до масата й. Джана се обърна и ме видя, после посочи към празната чаша кафе на мястото срещу себе си. Седнах и отметнах косата от лицето си, за да не се стече ледена вода в кафето, което ми наливаше.

— Благодаря — казах аз.

Тя отново напълни чашата си.

— Е, Луис, какво научи в училището по взаимоотношения днес?

— Да не се опитвам да те убивам.

— Много добре — дойде отговорът й, докато разкъсваше пакетче захар и изсипваше съдържанието му в кафето си. — Това беше важен урок. По-късно ще има и тест върху него.

— Знаеш, че не те грозеше реална опасност нито за миг — отпих от кафето си. — Разбира се, че нямаше да те оставя да паднеш.

Тя не ми отговори.

— Е, а ти какво научи? — попитах аз.

Очите й блеснаха.

— Какво?

— Попитах, какво научи ти, Джана, в училището по взаимоотношения днес?

Тя ме изгледа над чашата си. Когато я сложи обратно на масата, порцеланът изтрака така, сякаш нямаше сили да я държи изправена.

— Научих, че трябва да се върна обратно в детската градина, защото нищо от това вече няма смисъл.

Усмивката ми дойде твърде бързо, за да мога да я прикрия.

— Не ме гледай така — изрече ми предупредително. — Това не е смешно.

Вдигнах чашата си с вода и я чукнах в нейната.

— Взаимно разтърсихме световете си, а?

— И ти вероятно мислиш, че това е нещо хубаво.

— Разбира се — отговорих. — Конфликтите раждат развитието.

— Не, конфликтите пораждат още конфликти. Какво лошо има в малко спокойствие?

— Спокойствието се надценява.

— Казваш го само, защото никога не си го изпитвал.

Капка студена вода се плъзна от слепоочието ми до челюстта и падна върху масата.

— Понякога ме виждаш толкова ясно, Джана, сякаш… — изправих се. — Ела с мен.

— Къде?

Протегнах все още лепкавата си ръка към нея.

— Да потърсим спокойствието.

 

 

Джана запали камината в стаята ни, докато аз се преобличах в топли, сухи дрехи. После се изпънах върху леглото, потънал в мекотата му.

— Ела тук — казах й.

— Лу, наистина не съм в настроение.

— Не е това, което си мислиш.

Тя въздъхна и седна на ръба на леглото.

— Свали си обувките и легни.

— Хубаво. Както и да е — Джана легна с гръб към мен.

Плъзнах ръка около талията й и положих буза върху косата й.

— Сега какво?

— Нищо — казах аз. — Съвсем нищо.

— О-о-о! — тя се поколеба, след което постави длан върху моята. Върховете на пръстите й се отпуснаха върху кокалчетата ми.

Дълго време лежахме заедно мълчаливо, докато цепениците в огъня се наместваха и съскаха, а снежинките се сипеха по балкона. Дишането ни се синхронизира и ме пренесе на място, намиращо се между спокойствието и съня.

Най-накрая Джана се размърда леко и заговори:

— Лу, ако ти бях казала там на скалата, че те обичам, щеше ли да ми повярваш? Или щеше да го сметнеш за признание, дадено по принуда?

Замислих се за момент.

— Не знам.

— Нямаше да ми повярваш — каза тя. — Дори след това да се бях заклела, че те обичам, винаги щеше да се питаш дали просто не ти казвам една лъжа след друга лъжа.

— Може би.

— Това е истинската причина, поради която не го казах. Защото нямаше да е лъжа.

Обърна се към мен. Стомахът ми се сви.

— Дали защото си маниак — каза тя, — или защото ме караш да се чувствам като маниачка, не знам.

Приближи устни до моите и аз вдишах следващите й думи:

— Обичам те.

Когато ме целуна, мозъкът ми сякаш се откачи от черепа и се разплиска в главата ми. Отдръпнах се от нея и седнах.

— Какво не е наред? — попита тя.

— Аз… аз изведнъж се почувствах зле. Трябва да… се поразходя.

— Шегуваш се.

— Не… не да се разходя. Трябва да…

Изправих се и със залитане стигнах до банята, където стомахът ми изхвърли съдържанието си в тоалетната. Продължих да повръщам дълго след като вече нямаше нищо, което да излезе, освен паниката.

След като намокрих лицето си със студена вода, проучих отражението си в огледалото. Бях си мислил, че любовта ще облагороди вида ми. Вместо това изглеждах блед и объркан.

Когато се върнах в стаята, Джана седеше, кръстосала крака, в средата на леглото.

— Извинявай — казах аз.

— Съмнявам се, че ще забравя този ден в скоро време.

— Просто… никой никога не ми е казвал това досега и не очаквах да… Не очаквах реакцията ми да бъде…

— Не си мислел, че ще те накара да повърнеш.

— Знам, че изглежда зле.

— Никой никога не ти е казвал, че те обича? — повтори тя.

Поклатих глава. Джана покри лицето си с ръце.

— О, защо не проверих емоционалния ти багаж още на митницата?

— Тежък товар е. И това е само началото.

Тя стана от леглото и отвори малкия хладилник.

— Искаш ли малко джинджифилова бира?

— Не, мисля, че сега наистина трябва да се поразходя.

Джана кръстоса ръце върху гърдите си и кимна, без да ме поглежда.

— Добре. Приятна разходка.

Обух ботушите си.

— Скоро ще се върна.

— Добре.

Обърнах се, за да изляза.

— Луис?

— Да?

— Забрави палтото си.

— Ще го оставя тук, за да знаеш, че ще се върна.

— Не се съмнявам, че ще се върнеш, но благодаря.

— Всичко е наред — казах й. — И без това не ми трябва. Слънцето се показва.

Освен това, тялото ми сякаш гореше. Снегът се топеше около мен в диаметър почти два метра, докато прекосявах паркинга към най-близката площадка за наблюдение на каньона. Металният парапет бе приятно студен и аз допрях челото си до него.

Гарван изграчи над главата ми. Тежките му криле раздвижиха въздуха от дясната ми страна, когато кацна на парапета. Обърнах глава, за да му се полюбувам. Перата по дебелата му гуша се разрошиха от вятъра подобно на козина, когато птицата се втренчи в мен. Гледахме се един друг за минута, после той излетя с подскок и силен плясък на крилете си. Едно черно перо падна на плочника в краката ми, когато гарванът направи кръг над главата ми, преди да полети към каньона.

Когато проследих птицата с поглед, забелязах движеща се фигура по стената на южния ръб, която стърчеше отляво на мен. Беше на около миля, но разбрах, че е човек и е сам. Туристът се изкачваше по пътеката без препъване и вероятно си подсвиркваше весела, самодоволна мелодийка.

Гарванът се върна на парапета, този път само на крачка от рамото ми. Наклони главата си към мен, сякаш чакаше. Очакваше нещо.

— Иди да измолиш картофен чипс от туристите — казах аз. — Нямам храна за теб.

Птицата направи няколко стъпки нагоре-надолу, а ноктите й дращеха по металния парапет. Отново погледнах туриста, после се огледах, за да се убедя, че няма никой друг.

— Много глупаво е да се разхождаш така съвсем сам — казах на гарвана. — Някой може да пострада.

Туристът се насочи към стръмната, криволичеща пътека, която минаваше под покрит със сняг зъбер.

— Все пак, слънцето би могло да разтопи някой голям къс лед до толкова, че да се стовари върху някого, нали?

Излишъкът от топлина вече напускаше тялото ми. Умът ми се успокои. Обърнах се към гарвана:

— Какво по дяволите. Би било излишна загуба на време да дойдеш до Големия каньон и да не хвърлиш никого в него. Освен това, ти се нуждаеш от обяд.

А аз имах нужда да се почувствам отново като себе си.

Фокусирах вниманието си върху издатината над туриста.

— Първо само един малък.

Парче лед с големината на бейзболна топка се откъсна от скалата и се изтърколи на пътеката пред туриста. Той спря и погледна за кратко нагоре, после продължи пътя си. По-голям фрагмент отново падна пред него, разби се и падна надолу в каньона. Той повтори предишните си действия, но този път ускори крачките си.

— Това е, дребосък. Обмисли възможностите за няколко мига.

Още едно ледено парче се разби зад него и той започна да тича. Хвърлих поглед към гарвана, който изглежда наблюдаваше спектакъла със своите среднощно сини очи.

Туристът се запрепъва по пътеката. Когато достигна една тясна, опасна част от пътеката, къс лед с големината на топка за боулинг падна от скалата и одраска главата му. Той залитна, после рухна през ръба. Гарванът изграка триумфално и излетя.

Устните ми трепнаха. После забелязах, че туристът висеше на хвойнов клон няколко стъпки под пътеката, откъдето бе паднал.

— Упорит малък дразнител си, а? — фокусирах се върху ледения блок за последен път.

— В какво си се втренчил?

Стреснах се толкова силно, че ме побиха тръпки. Обърнах се и се оказах лице в лице с Джана.

— Какво?

— Попитах в какво си се втренчил? — тя подпъхна тъмнозеления шал под брадичката си и се вгледа в посока на туриста.

— В нищо — пристъпих между нея и парапета, забравяйки за миг, че тя изобщо не можеше да види нищо от такова разстояние. — Просто се бях загледал.

— Изглеждаше сякаш се беше фокусирал много съсредоточено върху нещо.

Погледнах към каньона и посочих гарвана, който се рееше във въздуха, правейки спирали към късната си закуска.

— Гарваните са най-красивите птици — каза тя. — Знаеш ли защо?

— Защо?

— Някой от местните племена в северозападните части вярват, че гарванът е донесъл светлината в света на тъмнината. Една история разказва, че в началото той е бил най-ярко обагрената птица и крилете му били с цветовете на дъгата, но докато пренасял слънцето на гърба си, то изгорило перата му до черно — тя се облегна на парапета, за да наблюдава спускането на птицата. — За мен тъмнината на гарвана е като символ на трагичното благородство на този, който би пожертвал собствената си красота в името на истината.

Наведох се, за да вдигна падналото от гарвана перо и го подадох на Джана.

— Леле — възкликна тя. — Какъв сувенир. Не е толкова екзотично колкото твоето перо от кондор, разбира се.

— Това е в по-добро състояние.

— Да. Както и да е, донесох ти палтото и ще отида да взема обяд. Исках да знаеш къде съм, за да не си помислиш, че отново съм избягала.

— Благодаря — взех палтото си от нея и го облякох, тъй като вече се нуждаех от допълнителна топлина. — Мисля, че ще се присъединя към теб.

— Имаш ли желание за ядене?

Обвих ръката си около раменете й и я целунах по слепоочието.

— Умирам от глад.

Преди да се махнем от площадката, хвърлих поглед към каньона. Злочестият ми турист се беше издърпал отново на пътеката, където лежеше по корем, дишайки тежко и сигурно благодареше на бога, когото почиташе. Със сигурност вярваше, че нещо друго, различно от щастливата случайност, бе спасило живота му. Наблюдавах как Джана гали меките косъмчета на перото и си помислих, че може би щастливата случайност е едно несъществуващо божество.