Джери Смит-Реди
Реквием за Дявола (12)

12

De Profundo Lacu^[1]

В неделя сутринта се наложи да обиколя паркинга на Юниън Стейшън пет пъти, преди да си намеря свободно място. Пристигнах на перона с червено-бяла роза в ръка, точно когато влакът влизаше в гарата.

Джана вървеше олюлявайки се по коридора, прехвърлила пътната си чанта през рамо. Когато ме видя, по лицето й премина уморена усмивка.

— Толкова се радвам да те видя — каза тя.

Целунах я и й подадох цветето.

— Благодаря ти.

Взех сака от рамото й и започнахме да си проправяме път през тълпата, за да излезем от гарата.

— Как пътува? — попитах я.

— Мъчително. Трябваше да стоя права през целия път от Филаделфия до тук, защото нямаше достатъчно места, а никой от Ню Йоркските задници не би отстъпил своето на когото и да е от нас. А и едно досадно малко хлапе не спря да тича нагоре-надолу по пътеката като побесняло куче. Бяга така в продължение на час, а после повърна по целия под. До края на пътуването не спря да реве, вероятно защото знаеше колко силно беше желанието ни да го убием.

— Звучи вълшебно — казах аз.

— Как беше твоят уикенд? Случи ли се нещо вълнуващо?

— О… нищо особено. Обичайното.

— Не смея да попитам какво означава обичайното.

— Колата ми е ей там.

Докато си проправяхме път по улиците на Вашингтон към апартамента й, аз казах:

— Джана, мислех си… нека да заминем заедно, само ти и аз.

— Имаш предвид нещо като ваканция?

— Да. Където и да поискаш да отидеш, ще те заведа. В която и да е част на света.

— Където и да е?

— Където и да е.

— Искам да отида до Големия Каньон — каза тя.

— Големия Каньон? Не Париж, или Рим, или Истанбул? Или някое екзотично място?

— Какво би могло да бъде по-екзотично от Големия Каньон? Искам да отида там.

— Тогава ще отидем — отвърнах. — Да тръгнем тази вечер.

— Няма начин. Прекалено съм уморена.

— Тогава утре сутринта.

— За къде си се разбързал?

— Не бързам. Просто нека да сме спонтанни. Ако посмееш, де.

— Схванах. Изпитваш желанието ми за приключения — каза тя. — Добре, да го направим. Може ли да спрем в офиса ми? Трябва да си подредя бюрото.

— Вероятно бюрото ти вече е подредено. Това е някаква тактика, за да поработиш — работа, която може да почака докато се върнеш.

Не можех да рискувам да прочете за случилото се с Белиал във вестника. Може би щеше да приеме историята за шизофренията, но това би могло да доведе до въпроси и до още лъжи.

— Ако наистина го искаш, ще те закарам до офиса, но изглеждаш така, сякаш не би отказала една гореща вана и масаж.

Тя се отпусна назад върху седалката.

— Бих била мазохист, ако предпочета да работя в този момент, нали?

— Каквото пожелаеш, скъпа.

— Заведи ме у дома — промълви тя.

— Добър избор. Ще се обадя на пилота си, за да се подготви.

— Не. Няма да вземаме самолета ти.

— Защо не?

— Толкова е… нали знаеш…

— Тузарско?

— Лу, не ми е удобно да правя нещо толкова разточително. Знам, че звучи налудничаво. Всяка друга жена вероятно би ми казала да млъкна и да оставя великолепното си, заможно гадже да ме отведе в Париж или където поиска, с личния си самолет. Но, моля те, уважи чувствата ми относно това.

— Тогава поне ще пътуваме в първа класа. Няма да се свивам на някаква си тясна седалка за цели пет часа.

— Добре — Джана удари краката си един в друг. — Ей, току-що го осъзнах! Отивам до Големия Каньон! Това е наистина страхотно! — тя прочисти гърлото си. — Предполагам, осъзнаваш, че да заминем някъде на почивка заедно е много сериозна крачка в една връзка.

— Не, всъщност не го знаех. Всичко, което знам, е, че искам да прекарам дълго време с теб далеч от ежедневието, да ти предложа нови и вълнуващи преживявания. Искам да имаме възможност да се опознаем много по-добре. Предполагам, че това би могло да се нарече сериозно.

— Звучи ми приемливо — Джана забарабани с пръсти по коляното си. — Нарекох ли те преди минута мое гадже?

— Да, направи го.

— О-о-о!

С крайчеца на окото си можех да видя как изучава лицето ми, очаквайки реакция. Взех ръката й.

— Ти си първото ми гадже.

— Това е стряскаща отговорност.

— И представа си нямаш.

 

 

Всеки път, когато стюардът ни донесеше нещо, Джана поглеждаше към завесата, разделяща класите в самолета.

— Нещо не е наред ли? — попитах накрая.

— Как така сервират първо на нас?

— Защото сме в първа класа. Ако не сервираха най-напред на нас, би било подвеждаща реклама или поне голяма ирония.

— И имаме истински ножове и вилици — каза тя, — не за еднократна употреба. И нищо върху таблите ни не е в пластмасови опаковки.

— В пластмасови опаковки?

— Никога ли не си пътувал в туристическата класа? Няма значение, не искам да знам. Но защо получаваме специално отношение? Не сме по-различни от хората ей там.

— Платили сме повече.

— Е, и?

— Ами получаваш, за каквото си платил. Имаш право на избор. Хората в туристическата класа са избрали да спестят парите си за нещо друго.

— Да, като храна и наем.

— Джана, защо не можеш просто да се наслаждаваш? — оставих вилицата си, взех ръката й и я целунах. — Кога ще осъзнаеш, че заслужаваш най-доброто?

Тя прокара върховете на пръстите си по бузата ми.

— Вече го имам.

Стюардът постави слушалките върху масичките пред всеки от нас.

— Филмът ще започне след пет минути — каза той. — Мога ли да ви предложа още нещо?

Какво ще кажеш за малко шибано уединение? Поклатих глава и въздъхнах. Ако пътувахме с моя самолет, най-вероятно в момента с Джана щяхме да правим секс.

Филмът изпълни целта си — накара времето да мине неусетно и притъпи усещането ми, че съм напъхан в някаква щайга със 144 непознати. Филмът беше някаква трагична любовна история, или може би комедия, не си спомням, но една конкретна сцена ме порази:

Главните герои стояха на балкон край морето на фона на залеза. Няколко минути се шегуваха за трудностите на модерните връзки, когато мъжът внезапно я прекъсна по средата на изречението, казвайки: „Обичам те“. Тя се разтопи в ръцете му и след секунди се озоваха върху най-близкото легло, разкъсвайки дрехите си. След този кадър, за да бъде подходящ за аудиторията в самолета, следващата сцена от филма ни пренасяше отново на балкона, но този път двамата вече закусваха.

Хвърлих поглед към Джана, чиито очи бяха приковани към екрана, след това отново насочих вниманието си към филма.

 

 

— Не мога да повярвам, че ти позволявам да правиш това.

Джана седеше на мястото до мен с превръзка на очите, докато карах по панорамния Уест Драйв в Национален парк „Големия Каньон“.

— Искам да изживееш възможно най-силната емоция, Джана. Сега е най-подходящия момент да ми кажеш дали имаш слабо сърце.

— Ако имах слабо сърце, едва ли щях да оцелея цял месец да излизам с теб.

— Почти стигнахме — казах аз.

— Все още ли вали сняг?

— Малко. Не надничай. Ще съжаляваш.

Завих по отбивката към Бездната, по мое мнение най-поразителната гледка, до която може да се стигне с автомобил, в южния край на каньона. Помогнах й да слезе от колата и застанахме на празния паркинг.

— Има лед и много скали — казах. — Така че би било по-добре, ако просто те пренеса.

— О, за Бога…

— От какво се оплакваш? Това е преживяване, който си очаквала цял живот.

— В това е проблемът — отговори тя. — С цялото това очакване, няма начин да е толкова невероятно.

— Довери ми се, ще бъде. Ето, качи се на гърба ми.

Понесох я по пътеката към площадката за наблюдение. Когато стигнахме, я поставих на земята и, насочвайки я пред себе си, я поведох към парапета.

— Готова ли си?

Тя се вкопчи в парапета и кимна. Махнах кърпата. Примижа, след това очите й се разшириха, веднага щом се приспособиха към светлината. Коленете й започнаха да се подгъват и аз обгърнах талията й с ръце, за да я задържа.

— Господи Исусе… толкова е… толкова…

— Дори не опитвай — казах й. — Думите са твърде слаби. Просто гледай.

Тя захапа кокалчетата на пръстите си.

— Това не е реално. Как може това да е реално?

Стояхме там поне четвърт час преди Джана да каже:

— Трябва да седна.

Поведох я към място, няколко метра встрани, което предлагаше малко по-различна перспектива към Бездната. Седнахме на един плосък скален блок. Джана се взря надолу към каньона.

— Думата красиво дори не може да го опише. Цветето е красиво. Но това е красиво както е красив човек — ужасяващ с нащърбените ръбове, и все пак съблазнителен с процепите си, криещи толкова много тайни — тя сложи ръка върху гърлото си. — Леле, от къде дойде това? Май изведнъж започнах да звуча странно — обърна се към мен. — Благодаря ти, че ме доведе тук. Направи ми изключителен подарък.

— Това е най-малкото, което мога да направя за теб в замяна на това, което ти си ми показала.

— Какво имаш предвид?

— За първи път аз…

— Леле! Виж това!

Обърнахме се и видяхме млада двойка с две момченца близнаци в еднакви оранжеви палта. Децата се бутаха едно друго докато тичаха по пътеката, като всяко се опитваше да стигне първо до ръба.

— Ей, внимавайте! — извика бащата. — Няма да пълзя до долу, за да прибирам мъртвите ви тела, ако паднете.

— Джак… — каза жена му.

— Добро утро — поздрави тя, докато минаваха покрай нас. — Студено време, а?

Джана се усмихна и кимна на двойката. Когато се отдалечиха, отново се обърна към мен:

— Та какво казваше?

— Нищо.

Няколко минути стояхме мълчаливо, след което момчетата профучаха покрай нас на път към колата. Скачаха и примигваха към падащите снежинки. Родителите им се влачеха след тях.

— Можеш ли да им сложиш коланите, докато погледна още веднъж? — попита жената съпруга си.

След това отиде до ръба на съседния скален блок и погледна към Бездната.

— Това място заслужава повече благоговение, отколкото тези момчета някога ще могат да покажат. То е един от Божиите шедьоври.

Закопча якето си.

— Пожелавам ви приятен ден. Наслаждавайте се на уединението си, докато все още го имате.

Джана се взря в каньона все едно се вглеждаше не в създаденото, а в самото лице на създателя.

— Права е — каза тя. — Можеш да покръстиш много атеисти като ги доведеш тук.

Взех едно малко парче шиста и я запратих към бездната.

— Но не мисля, че Бог е създал Големия Каньон — продължи Джана. — Земята го е създала. Но човек би могъл да го приеме и като храм, само че по този начин всички създадени от хората храмове ще изглеждат вулгарни и фалшиви. Може би Земята е създала Големия Каньон в чест на Господ Бог.

— Или може би от страх — добавих аз.

Джана се обърна и ме погледна със същия любопитен, разбиращ поглед, който бях видял, когато й показах перото от крилата ми. Докосна ръката ми.

— Обичам те — чух се да казвам.

Тя бавно примигна.

— Какво?

— Обичам те, Джана — изрекох го отново, но този път по-силно. — Досега не съм казвал това на никого.

Тя извърна очи от лицето ми.

— Никога не съм си го и помислял до този момент, но звучи точно на място. Звучи по-искрено от всичко, което някога съм…

— Как смееш?

Устата ми остана отворена — пресъхнала и няма.

— Как смееш да разваляш съвършен миг като този, казвайки това? Луис, току-що приключих една деветгодишна връзка. Последното нещо, от което се нуждая в момента, е някой да ме обича. Не искам да затъвам отново в тези плаващи пясъци. Не мога!

— Джана, тук говорим за мен, а не за някакъв загубеняк, който няма представа от какво имаш нужда.

— Не в това е въпросът! Просто не съм готова.

— Не си готова? Нима мислиш ли, че аз съм бил подготвен за това? Повярвай ми, ако знаех, че ще стигна до там, че да изпитвам подобни чувства към теб, щях да избягам с крясъци още в мига, в който те видях за първи път.

Тя се извърна и скри лице в дланите си.

— И ти ме обичаш, Джана. Признай го.

— Не, не е вярно.

— Погледни ме, когато го казваш.

— Не! Не приемам заповеди от теб. Ще правя каквото си поискам и ако не искам да те обичам…

Сграбчих я и я обърнах с лице към себе си.

— Джана, кажи ми, че ме обичаш или ще те хвърля в каньона.

— Какво?

— Не се шегувам. Мразя лицемерите.

— Луд ли си?

— Вече да.

Завлякох я до ръба на скалата, докато не се олюляхме наполовина във въздуха. Тя изпищя и вкопчи едната си ръка в ризата ми, а другата — в косата ми.

— Ще те повлека надолу със себе си, кълна се. И двамата ще умрем.

— Това е идеята. Сега ми кажи, че ме обичаш.

— Майната ти.

Пристъпих с още няколко сантиметра напред.

— Някакви последни желания? — попитах аз.

— Да, искам да не ме убиваш.

— Ще го обмисля, ако ти обмислиш да ми кажеш истината.

— Ти си шибан маниак, Луис.

— Затова ме и обичаш.

— Не!

Приплъзнахме се с още няколко сантиметра.

— Не се ли страхуваш?!

— Ако да си влюбен е десет по скалата на страха, тогава да се размажеш на дъното на Големия каньон е около две цяло и четири.

— Моля те, Луис. Не искам да умирам. Не сега.

Очите й ме молеха за милост. Отстъпих далеч от ръба на скалата и я пуснах. Джана се вкопчи здраво в камъка до себе си и се опита да си поеме въздух.

— Съжалявам — казах аз.

— Ти, кучи син! Не мога да повярвам, че току-що направи това.

— Съжалявам. Отнесох се. Нека забравим за всичко това, а?

Джана кимна, все още останала без дъх. Изправих се и й помогнах да стане, след което тръгнах към колата.

— Луис?

— Да?

Обърнах се към нея. Тя ме удари. Завъртях се и паднах върху заледения чакъл. Докато лежах там с пулсираща челюст, Джана измъкна ключовете от джоба на палтото ми, качи се в колата и подкара.