Карън Хоукинс
Как да отвлечеш шотландски лорд (7)

Глава 6

Не е много ясно как МакЛийн е срещнал Бялата вещица. Това, което знаем със сигурност, е, че щом двамата са се видели, вече никой от тях не е бил същия. Често любовта е такава — потайна и безмилостна.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

— Ох! — Ударът събуди Джак. Той примигна и опита да се съсредоточи върху лицето пред него.

Пълни, меки устни, събрани в сърдита линия. Закачлив и вирнат нос, обсипан с тъмни лунички, едва забележими на светлината на огъня. Очите с гъсти мигли грееха в невероятно тъмно зелено. Всичко това, заобиколено от облак самурена коса, толкова гъста, че предизвикваше мъжа да…

Фиона.

Как… Кога…

О, да.

Ароматът от скорошното им любене и усещането на голите й крака, преплетени с неговите, бавно раздвижи паметта му, въпреки че преситеното му тяло се бореше с последвалата отмала.

— Хъркаше.

Той отвори уста, после я затвори, несигурен заради обвинителния й тон.

— Силно.

Предполагаше, че е досадно да те събудят по такъв начин, особено ако си заспал дълбоко.

— Съжалявам, любима — той се прозя. — След хубаво лудуване винаги спя дълбоко.

Мълчание.

— Хубаво лудуване?

Обикновено Джак би разпознал гнева в кроткия й глас. Но сега, след като се бяха любили, бе в еуфория и просто се обърна, притискайки се към гърба на Фиона. Тя му пасваше идеално, главата й пъхната под брадичката му, закръгления й задник, притиснат до него, краката й обвити от неговите.

Косата й гъделичкаше носа му и той я приглади с бузата си, наслаждавайки се на чувството на копринената й кожа и лекото биене на сърцето й.

— Нека поспим малко, а?

Той затвори очи и…

Тя се измъкна от прегръдката му, студен въздух докосна кожата му там, където преди малко бяха тя и завивките. Той се намръщи, отваряйки едно око.

— Хм?

Тя се бе обърнала с лице към него, а изражението й бе сериозно.

— Джак, трябва да поговорим.

Той въздъхна.

— За какво?

— За нашето… — устните й се стегнаха в отвращение — … нашето „малко лудуване“.

Нямаше как да пропусне гнева този път. Джак прокара ръка по лицето си, борейки се със сънливостта си.

Той имаше правило „Никакво говорене след секс“ и го спазваше ревностно. Отблъскваше всяка жена, която се бе осмелила да го пренебрегне. Досега бе имал възможност да се наслаждава необезпокояван на унеса си след хубаво боричкане в леглото.

Може би трябваше да предупреди Фиона, но бе твърде ядосан и нетърпелив да се настани между бедрата й. Приказките трябваше да почакат. Всичките тези часове в каретата с нея бяха подхранвали страстта му, докато накрая едва сдържаше ръцете си пред слугите.

Сега не можеше да говори, не и за нещо съществено, а имаше чувството, че това бе желанието й. Той искаше да запази преситеността на тялото си, да се наслади на освобождаващото от грижи влияние на страстта и да се потопи в дълбокия сън, който винаги идваше след особено задоволително любене.

Бавно затвори очи, а мислите му се върнаха към преживяното, кожата й срещу неговата…

— Джак!

Отвори очи при настоятелния й глас. Беше се подпряла на една ръка, косата й падаше върху нея и се стелеше самурена по чаршафите. Дявол да го вземе, беше красива! И прекалено съблазнителна. Джак вече не бе толкова сънлив. Тялото му дори започваше да се раздвижва, за ново удоволствие. Усмихвайки се леко на собствената си похотливост, той се завъртя на лакът, за да я погледне в лицето.

— Много добре, любима. За какво искаш да говорим?

Той целуна сгорещената й буза, правейки пътека до устните й.

— Джак — каза тя леко задъхано — може да имаме много различни очаквания и не искам това да стане проблем.

Той плъзна ръка в косата й. Изглежда, че си имаше собствена енергия, къдреше се около пръстите му, като че ли да ги задържи там.

— Съгласих се да ти направя дете и веднага щом го постигнем, ще продължиш с досегашния си живот и ще ме оставиш на мира — той вдигна рамене. — Какво има още за говорене?

— Би било по-лесно за нас, ако мислим еднакво за… — тя посочи неясно с ръка — това.

Какво повече искаше тя? Ако търсеше някакво емоционално обещание, беше обречена на разочарование. Той нямаше сърце, което да й даде и бе доволен от това.

— Фиона, мисля, че вече доказах способностите си да ти дам това, което съм обещал. Нали? — Той се ухили, когато бузите й порозовяха още. — Можеш да бъдеш спокойна, че ще изпълня моята част от сделката. Тогава и ти ще изпълниш своята. Въпреки че — проточи той — ако знаех колко стимулиращ е бракът, можеше да премисля решението си никога да не се женя.

Тя извърна поглед.

— Наистина ли?

— О, да. Щях да го направя отдавна. Може би дори всеки месец.

— Това не е смешно, Джак.

— Аз пък мисля, че е.

Тя се размърда неспокойно, после седна вдървено.

— Боже мой, все още съм с боти!

— Наистина. — Той седна и плъзна ръка надолу по крака й, притегляйки стъпалото й в скута си. — Позволи ми.

— Мога да ги развържа.

— Вече опита и им направи възли. — Той сръчно дръпна един възел, развърза го бързо, после издърпа крака й от ботуша. Топлината на кожата го накара да си спомни чувството на ботушите й върху задника си, еротичен момент, който никога нямаше да забрави. Пусна ботата през ръба на леглото и се обърна за другата, която скоро се присъедини към другарчето си на килима. — Ето. — Той се настани обратно на възглавницата си, придърпвайки я към себе си.

Тя въздъхна, облегнала глава на гърдите му.

— Винаги ни е било хубаво в леглото.

— Да, така е. — Някак си през годините, бе забравил колко добре си пасваха. Плъзна пръсти по бузата й и ги зарови в косата й.

Тя вдигна лицето си и срещна погледа му.

— Но за останалото имахме търкания.

Джак застина, пръстите му бяха все още в къдриците й. Беше права. Той имаше два много ясни спомена за Фиона от преди. Единият бе за нея, лежаща гола върху одеяло под топлото лятно слънце, прасковената й кожа поруменяла от страст, косата й, къдреща се диво около нея, с доволна женска усмивка на устните й. Той бе толкова млад и горд, че й е първия и все пак бе успял да й придаде такова сияние.

Другият спомен не беше толкова приятен. Стоеше в дъжда, светът бе напоен с мириса на люляк, докато четеше думите й от замазаното от мастило късче хартия, гръмотевица трещеше в далечината.

Джак отказа да си спомни болката, която му бе причинила през онази нощ, или последвалите горчиви седмици и месеци. Но си беше научил урока добре — никога повече не си бе позволил да повярва в любовта или в нещо друго, което не може да се види. Оттогава животът му бе станал доста по-прост и много по-безболезнен.

Той я наблюдаваше през полузатворени клепачи, доволен, че сърцето му сега е защитено. Беше добре, че не бе разбрал как братята й са се намесили в отношенията им, като са й казали, че си има любовница. Истина бе, разбира се. Сега не можеше да си спомни името й, твърде много жени бе имал оттогава. Започна още на седемнадесет години. Беше негово право като независим мъж, нещо, на което родителите му биха погледнали с неодобрение, което пък го бе накарало да му се наслади повече.

Бил е луд да иска да се ожени за Фиона и го осъзна дни след разтърсващия й отказ. Луд да мисли, че страстта бе достатъчна да ги преведе през моста на брака.

О, но каква страст беше. Всеки момент бе изпълнен с мисли за нея, за косата й, за аромата й, за начина, по който очите й се присвиват, когато се смее.

Слава на Бога, накрая бе преодолял тази лудост. Решен бе да докаже, че тези стари чувства — толкова силни и непреодолими — не са били нищо повече от фантазии на един буен младеж.

Внезапно той осъзна, че най-лошото нещо, което можеше да направи, бе да остане така сгушен в леглото с Фиона. Не можеше да позволи на естествената нежност от приятната възбуда да размекне сърцето му.

Сигурно това имаше предвид под „очаквания“. Би било глупаво, ако тя започнеше да се надява на повече, отколкото бе готов да й даде. Може би трябваше още от началото да й изясни положението, за да не таи напразни надежди.

Смръщвайки вежди, той седна, позволявайки на Фиона да се отдръпне от него.

— Кое време е?

Тя погледна към часовника на полицата.

— Почти четири.

— Аха. Още е рано, тогава. — Той отхвърли завивките и плъзна крака през леглото.

Фиона гледаше недоверчиво, докато Джак стана и започна да събира дрехите си.

— Ти… ти излизаш?

Той не я погледна, докато обуваше бричовете си.

— Разбира се. Игралните домове никога не затварят и имам познати, които трябва да поздравя след завръщането си в града.

Сърцето на Фиона се сви.

— Ти излизаш — повтори тя с недоумение.

Той седна на стола, за да си обуе ботушите.

— Както ти предложи, може би трябва да обсъдим очакванията си. — Той се изправи и отиде до гардероба, откъдето си извади нова риза. — Обикновено имам камериер, който се грижи за мен, но мислех, че ще искаш повече уединение. Въпреки това, за да направя идванията и заминаванията си по-малко обезпокоителни, можем да те преместим в една от стаите за гости и…

— Не. — Фиона събра чаршафите около себе си и седна вдървено. — Няма да бъда захвърлена в стая за гости.

Той сви рамене.

— Както желаеш. Просто не искам да те будя. Прибирам се по различно време. Ако спиш дълбоко…

— Спя много добре — отвърна тя. — Но не мога да повярвам, че излизаш.

— И аз не мога да повярвам — каза той, завързвайки ризата си. — Обикновено се нуждая от добър едночасов сън след подобно лудуване.

Значи това бе всичко, което представляваше за него. Разбира се, че е така, каза си тя ожесточено. Това не бе истински брак, а по уговорка.

Все пак, тя не можеше да не се почувства наранена. Беше обидно той да скочи от леглото и да се запъти към града.

— Джак, надявам се… Надявам се, хората да ни мислят за щастливо женени.

Той отново отвори гардероба и избра една жилетка.

— Какво значение има какво мислят хората?

— Ако братята ми чуят слухове, че нещата между нас не вървят както трябва, може да дойдат в града. — Би отнело седмици слуховете да се доберат до Шотландия, но тя се надяваше Джак да не се сети за това.

Той застина, погледът му се спря на нея за момент.

— Нямам желание да виждам братята ти никога повече!

— А аз нямам желание те да дойдат в града. Но ако помислят, че съм нещастна, или че ти гуляеш… — Тя сви рамене.

Лицето на Джак потъмня.

— Това звучи като заплаха.

— Не е заплаха — каза тя отбранително, въпреки че пристъп на вина я накара да придърпа чаршафите малко по-близо. — Такава е истината.

Джак свърши със закопчаването на жилетката си, после отиде да седне на ръба на леглото. Той се протегна и провря пръсти в косите й.

— Братята ти така или иначе ще дойдат, ти си единствената им сестра и те са загрижени за теб.

Тя въздъхна.

— Предполагам.

— Веднъж като дойдат тук, ще следят внимателно всяко наше движение и ще ни досаждат до смърт. — Той прокара пръстите си по бузата й и стигна до устните.

Тя трябваше да признае, че в думите му има истина. Не искаше братята й да идват в Лондон, нито пък да се месят в брака й. Само щяха да усложнят нещата. Искаше също и Джак да спре да я докосва, това също усложняваше нещата. Разсейваше я и й беше трудно да мисли.

Той уви кичур от косата й около пръстите си и го вдигна до устните си. Дъхът на Фиона спря в гърлото й. Може би с времето щеше да се почувства по-спокойна с него. Но точно сега цялата трепереше.

Отдръпна се и косата й се плъзна, освободена от пръстите му.

— Този план става все по-сложен с всяка минута.

— Простите планове често са такива. — Той отново хвана дълъг кичур от косата й и леко докосна устните си с върха му. Цялото й тяло все още трепереше от страстта им и лекото докосване изпрати ответен пламък през нея.

Той се усмихна.

— Но аз не бих очаквал по-малко. С теб нищо не е лесно.

Фиона не бе сигурна, че това е комплимент. Устните й изтръпнаха, кожата й настръхна, гърдите й се стегнаха в очакване. Цялото й същество жадуваше за мъжа пред нея.

Поне все още имаха страстта, а тя мислеше, че е изчезнала след толкова години раздяла. Навремето това бе опората на отношенията им — ако можеше да наречеш три объркани седмици отношения.

Все пак Фиона знаеше от горчив опит, че страстта няма да разреши проблемите им. В най-добрия случай щеше да им даде почивка от ежедневните грижи и начин да се сближат. Но това беше всичко.

Сърцето й болезнено се сви. Искаше й се да поговори с Калъм. Той щеше да знае какво да направи, защото имаше естествена дарба да разбира хората много добре. Но Калъм никога повече нямаше да й даде съвет. Нямаше да бъде до нея, когато се нуждаеше от помощ.

— Фиона? — Мекият глас на Джак прекъсна мислите й. Тя го погледна с очи, пълни със сълзи. — Мислиш за Калъм.

Тя избърса очите си с опакото на ръката си.

— Съжалявам. Просто ми се искаше да можех да поговоря с него. — Тя преглътна, опитвайки се да възвърне спокойствието си. — Не бях в състояние да обсъждам смъртта му с никого, защото братята ми и без това бяха толкова разстроени.

Топлата ръка на Джак се затвори около брадичката й. Той повдигна лицето й, докато погледът й срещна неговия.

— Можеш да говориш за Калъм, когато пожелаеш.

Предложението на Джак утеши сърцето й по начин, който не би могла да обясни. Улови ръката му между своите.

— Благодаря ти. — Срамежлива усмивка докосна устните й. — Бих се възползвала от предложението ти, но не мисля, че имаш достатъчно ризи.

Джак погледна там, където тя бе хванала ръката му в своите, изражението му замръзна. Много внимателно, той се освободи и отстъпи от леглото, казвайки с доста стегнат глас:

— Много бързо ще се изсуши.

— Чувствам се като лейка. Не мога да спра да плача.

— Много неща се случиха.

Втвърдявайки сърцето си, Джак пресече стаята, за да намери палтото си. Облече се в мълчание, хвърляйки бърз поглед към Фиона с ъгълчето на окото си. Тя седеше тъжна, с издърпани чаршафи, за да покрият гърдите й, с ръце, обвити около коленете й, и зъби, хапещи долната й устна.

Гледката на равните й бели зъби върху пълното, меко късче на долната й устна го възбуди безмилостно. Ако пожелаеше, имаше право да спи с Фиона — единствената жена, която…

Не, тя не бе по-различна от останалите жени, с които си бе лягал. Просто връзката им бе приключила внезапно, докато останалите му бяха дали възможност да се отегчи от тях с времето. Ако бе прекарал повече време и с Фиона, със сигурност нямаше да изпитва сега това странно вълнение и тази неудовлетворена похот. Той намери нова връзка и застана пред огледалото. Постара се да не търси там отражението й.

— Джак, къде отиваш?

— На подбрано домашно парти.

Тя замълча за момент.

— А ако и аз искам да дойда с теб?

— Това не е типът забавление, на което някой води жена си.

Очите й проблеснаха.

Джак не й обърна внимание, приглаждайки жилетката си.

— Съгласих се на този брак, само защото бях принуден. Не съм се съгласявал да променям живота си по какъвто и да е начин. Аз съм това — той се обърна, за да я погледне — което съм.

— Знам — каза тя вдървено, с вдигната брадичка. — Просто си помислих, че може да почакаш поне един ден, преди да подновиш порочните си занимания.

Той сви рамене, обръщайки се към нея.

— Защо да чакам? Има карти за разиграване, бърбън за пиене, жени за…

Навън просветна светкавица.

— Няма да има други жени.

Той вдигна вежди, челюстта му се скова.

— Не допускам заплахи!

Тя се изчерви.

— Нямах намерение да…

— Ще го обсъдим друг път. За твое щастие, след нашето… — той почти каза „лудуване“, но се усети — упражнение, няма да бъда в настроение за друга жена. Поне не тази вечер.

В далечината тътнеше гръмотевица и тя с решително движение уви чаршафите по-плътно около себе си.

Добре. Беше ядосана. Това щеше да държи и двама им настрана от глупавите мисли, че този съюз е нещо повече от това, което е. Все пак, той не можеше да не се почувства така, сякаш току-що бе изритал коте. Потискайки странното желание да се извини, отново се обърна към огледалото.

— Все още не знаем, дали тази игра ще сполучи. Може да не да произведем този наследник. Или може би семействата ни просто ще отхвърлят благородните ни жертви и така или иначе, ще се нахвърлят един срещу друг.

— Няма да го направят. Знам, че няма.

— Ще видим — каза той, поставяйки рубинена игла върху връзката си. Дрехите му не изглеждаха твърде измачкани, което беше цяло чудо, като се има предвид, че не бе използвал услугите на камериера.

Беше време да тръгва. Нямаше никаква причина да остава, и все пак… Обърна лице към Фиона. Погледът й срещна неговия, изражението й бе смесица от разочарование и неудовлетвореност.

Искаше той да остане. Знаеше го, без да има нужда да чуе думите й. Не я винеше, тя беше сама в къща, която не познаваше и все още тъжна, заради смъртта на брат си.

Джак се напрегна, но си каза, че това не го интересува. Ако сега останеше, тя щеше да го очаква от него всеки път. Нямаше да й позволи да го мисли за такъв какъвто не е.

— Кога ще се върнеш? — попита тя.

Той спря до камината, за да разрови въглените, превръщайки ги отново в пламъци.

— Утре. — Той върна ръжена обратно на стойката до огъня. — Спи добре. — И се запъти към вратата.

— Джак?

Спря с ръка на дръжката.

— Да?

— Наистина нямаш сърце.

Челюстта му се стегна, но не се защити.

— Мислех, че винаги си мразил това име „Блек Джак“ — каза тя. — Но сега напълно доказваш, колко ти приляга.

— Аз съм такъв, какъвто съм, какъвто бях и преди да се омъжиш за мен. И не смятам да се променям и занапред.

Очите й проблеснаха.

— Аз също имах очаквания. Нямам желание да бъда изоставяна сама в тази къща през цялото време. Бих искала да видя Лондон, докато съм тук.

— Разбира се, скъпа. Сигурен съм, че кочияшът знае пътя до Антслейският амфитеатър. — Игнорирайки гневната линия на устата й, той се поклони. — Междувременно, пожелавам ти лека нощ. — Измъкна се от стаята и затвори вратата, бързо придвижвайки се до фоайето.

— Милорд. — Девънсгейт стоеше в основата на стълбите.

Джак хвърли поглед към палтото, което внимателно висеше през ръката на иконома.

— Знаеше, че ще излизам?

— Вие винаги го правите, милорд.

— Да. Така е, нали?

— Да, милорд. Веднъж щом, ъ-ъ… — Погледът на иконома се отклони нагоре по стълбите, после се върна обратно, а високите му скули леко се оцветиха. — Веднъж щом се събудите от дрямка, вие неминуемо излизате до някой от клубовете си, оставяйки компанията си да спи.

— Не бях осъзнал, че съм толкова предсказуем.

— Ние всички робуваме на навика, милорд. — Икономът помогна на Джак да облече палтото си.

— А моят навик е да посещавам игралните домове и да купувам подаръци на неподходящи жени — каза Джак. — Какъв прекрасен комплект навици, наистина!

Тътенът на гръмотевица прозвуча в далечината, а бурният вятър свиреше толкова остро, че разтропа тежката врата.

Джак изпрати мрачен поглед нагоре по стълбището, преди да закопчае палтото си до врата.

— Ще имам нужда от шапка, Девънсгейт. Усещам, че ще се разрази буря.

— Това е невъзможно, милорд. Бях навън по-рано, беше ясно…

Проблясък на светкавица освети фоайето, преди да се изгуби в силния трясък на гръмотевица.

— Небеса! Това звучи заплашително.

Беше заплашително. Девънсгейт просто не знаеше колко много.

Джак си пое дълбоко въздух, познатият мирис на люляк гъделичкаше носа му. Проклетата Фиона. Той постави шапката си решително на главата. Щеше да излезе и да прекара добре, независимо от всичко. Какво беше малко дъжд, все пак?

— Какъв лош късмет, да завали точно сега — каза Девънсгейт, гледайки предните прозорци с опасение.

— Това е начинът, по който ми вървят нещата напоследък. Лошо. Много лошо.

— Много пъти съм чувал, че водите очарователен живот, милорд. Има много хора, които ви завиждат.

И защо не? Той имаше богатство, имоти и неограничени възможности да прави каквото си иска. Беше наистина късметлия. Но защо се чувстваше, сякаш стои на ръба на скала, а силен вятър го тласка неумолимо към пропастта?

Погледът на Джак се зарея покрай иконома, отново нагоре по стълбите до сянката на вратата на спалнята. Дълго време стоя така, гледайки натам. После, мърморейки проклятия, се обърна на пети и тръгна към чакащата го карета.