Метаданни
Данни
- Серия
- Проклятието на Маклийн (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- How to Abduct a Highland Lord, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Fantastique, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 219гласа)
- Вашата оценка:
История
- —Добавяне
Глава 2
Много, много отдавна, преди още да са съществували Англия и Шотландия, в тази долина живели седем клана. Времената били мирни и всички те опитвали да се разбират помежду си. Всички, освен клана МакЛийн. О, те били горд клан с избухлив нрав. Дори в онези времена преди още кралете да очертаят границите на новите държави.
Джак се събуди бавно, връщайки се в съзнание, сякаш се носеше върху пухена възглавница. Той бавно завъртя глава и се намръщи. Наистина лежеше върху пухена възглавница, покрита със свежа, ухаеща на чисто калъфка. Внимателно протегна ръце и установи, че лежи върху също толкова мек пухен дюшек.
Значи не беше мъртъв. Просто дюшека на леглото беше претъпкан с пух.
Той присви очи в опит да ги фокусира, въпреки болезнено ярката светлина. Главата му запулсира дори и от това леко усилие. В името на Зевс, какво се бе случило? Спомни си ездата в гората. Шумът, идващ от храстите. Гръмотевиците и последвалият леден дъжд…
Дъждът и ароматът на люляк. Фиона.
Мили Боже, не може да бъде. Но този… дъжд с аромат на люляк? Какво друго да е?
Джак се насили да си спомни повече. В съзнанието му изплува неясен спомен за Фиона и нейният великан-пазач Хемиш и двамата надвесени над него в дъжда. Последваха други видения. Фиона и Хемиш и… Отец МакКени? В църква? Джак ясно си спомни вкуса на уискито върху устните си — искрящо и изгарящо и дълбоките зелени очи на Фиона. Очи, които мислеше, че е успял да забрави.
Очевидно не беше.
Той се претърколи на една страна и се изправи, трепвайки от светлината, която се процеждаше през една пролука в завесите. Какъв странен, тревожен сън. Може би щеше да му е за поука да не злоупотребява повече с алкохола.
Джак спусна крака от леглото и обутите му в чорапи крака докоснаха пода. Проклятие! Като че ли бяха построили тази странноприемница върху кораб. Стаята не спираше да се люлее напред-назад пред погледа му. Внимателно се изправи, стиснал страничната колона на старинното легло.
Къде, по дяволите, се намираше? Помещението беше мебелирано в старомоден стил от преди двадесет години. Мебелите бяха добре поддържани, но доста износени. Имаше голям дъбов гардероб и маса с мраморен плот, върху който бяха поставени купа, кана с вода и прилежно сгъната до тях кърпа. Отстрани имаше и овехтял тапициран стол. Мирисът на лимон и восък погъделичкаха носа му. Подът и дървенията блестяха от чистота, дори и на мъждивата светлина.
Никоя странноприемница не поддържаше стаите толкова чисти. Тогава къде се намираше? Той се наклони към колоната, опрял чело в плътната износена виолетово-синя драперия и очите му се стрелнаха към коленете му. Бричовете, в които бе обут, не бяха негови. Огледа ризата си и установи, че тя също принадлежи другиму. Никога не бе носил ризи с такива глупави дантели на ръкавите. Единственото познато нещо в стаята бяха ботушите му, които съзря почистени и излъскани в ъгъла. Но защо? Какво правеше тук облечен в чужди дрехи?
Отвън се чу шум и после някой натисна месинговата дръжка и отвори вратата. Ярката светлина, идваща от коридора, очерта фигурата на жена. Дребна и добре оформена, тя представляваше интригуващ, но неясен силует.
Джак веднага я разпозна по аромата на люляк, който изпълни стаята и по извивката на скулата й, нежно погалена от светлината, по грациозната й осанка, докато отваряше вратата и по начина, по който реагираха слабините му при вида й.
Значи не е било сън в края на краищата.
— Фиона МакЛийн — проговори той с дълбок дрезгав глас. — За какво е всичко това?
Тя затвори вратата и пристъпи напред. Един лъч светлина, промъкнал се през прозореца, улови косите й.
Джак стисна челюст. Не я бе виждал от цели петнадесет години. Очите й бяха още по-зелени, а миглите хвърляха загадъчна сянка върху тях. Гъстата й кестенява коса искреше като злато на слънчевата светлина, ограждайки деликатните черти на лицето й. Мислеше, че я е забравил, но в този миг осъзна, че греши — помнеше всичко.
Устните й бяха сочни и пълни. Имаше малко носле, обсипано с лунички. През годините се бе закръглила и вече не бе младата девойка, която помнеше. Бе истинска жена.
Независимо от строгата утринна рокля в гълъбово сиво и плътно закопчаното до врата палто, той виждаше изящната линия на пълните й гърди и изкусителните й бедра. Но облеклото й бе показателно. Джак бягаше като от огън от такива благоприлични госпожици, които да те е страх да заговориш, защото може да се окажеш женен още на другия ден. Научил се бе да отбягва такива дами и причината стоеше пред него.
Фиона нервно навлажни устни и това предизвика нова реакция в слабините му.
— Съжалявам за това, Кинкейд.
Нисък и дрезгав гласът й го възбуди за пореден път.
— Къде съм, по дяволите?
— В ловната хижа на братята ми. Не посмях да те отведа в замъка МакЛийн. Не и в момента.
Проклета да е! Главата му щеше да експлодира, а тя му говореше с гатанки. Джак направи крачка напред, но стаята веднага се залюля пред очите му, а стомахът му я последва. Със стиснати устни той отново сграбчи колоната.
Зеленият й поглед се стрелна към вратата и после се върна обратно на него. Дълги, самурени мигли хвърляха сянка върху очите й. Винаги бе имала изумителни очи — големи, обрамчени с гъсти мигли и леко скосени в края. Увенчани с високо извити вежди. Тези дръзки линии над прелъстителните й очи стояха екзотично върху иначе ангелското й лице.
Разбира се, той знаеше що за ангел е.
— Фиона защо съм тук?
Тя го изгледа несигурно.
— Ти… ти не помниш ли?
— Какво да помня? Яздех към къщи и… — късчета спомени започнаха да се връщат с болезнена яснота. Той си беше тръгнал от къщата на Лусинда, защото съпругът й се бе прибрал изненадващо. Ездата в гората. Внезапният дъжд и аромата на люляк. Тъмнина, последвана от църквата и отец МакКени, който му казва да… той стисна колоната още по-силно. — Ние сме женени?
Тя леко пребледня, но не отрече.
Триста дяволи! Изобщо не е било сън. Той се олюля и стаята отново се наклони.
Фиона тръгна към него, но той й махна с ръка да остане на мястото си, след което се свлече на леглото.
— Не ме докосвай, вещице!
Последната дума отекна в стаята. Очите й припламнаха опасно и тя сви устни.
— Не съм вещица.
— Не на мене тия — измърмори той.
— Ако имаш предвид проклятието на МакЛийн, тогава да, може би имам известни… — тя махна неясно с ръка… — способности.
— Можеш да предизвикаш дъжд — изсумтя той — но не можеш да го спреш.
Тя леко поруменя.
Каква каша?! Та той беше пленен и принуден да се ожени за жена, която бе прокълната да струпва дъждовни облаци и да предизвиква порои. Бе прокълната като всички в семейството си.
С презрителен жест тя продължи:
— Това няма нищо общо с причината да си тук или с факта, че сме женени.
Женен?! Обгърнатият му от болка мозък не можеше да проумее тази мисъл.
— Това няма как да е окончателно.
— Окончателно е! Аз… аз се погрижих да е така — гневът му бе очевиден и тя протегна ръка да го успокои. — Моля те, Джак. Направих само каквото трябваше. Просто нямах друг избор.
Той се изправи и тръгна към нея, а всяка фибра от тялото му издаваше гнева му.
— Не си имала избор? Теб ли завлякоха до олтара в безсъзнание? — Тя бе откраднала свободата му. Точно тя от всички хора на света.
Фиона отстъпи назад към стената.
— Джак, наистина съжалявам. Направих каквото сметнах за необходимо.
— Необходимо? И какво беше толкова необходимо?
— Трябваше да спра враждата. Семействата ни са в опасност.
— Ти луда ли си? Този спор е стар колкото планините наоколо.
— Вече не — очите й запламтяха от силните чувства. — Джак, със сигурност си чул за Калъм?
Той замълча за миг.
— Брат ти?
— Да, беше най-малкия — гласът й заглъхна, а устните й затрепериха.
Джак примигна недоумяващо.
— Беше? Фиона, какво се е случило?
— Преди седмица е имало свада в една странноприемница. Твоят полубрат Ерик се е сбил с Калъм и сега Калъм е мъртъв. Със сигурност знаеш… — гласът й секна и тя го погледна колебливо.
— За последен път видях семейството си преди пет години на погребението на дядо ми. — Никой не му се бе зарадвал, особено след като разбраха, че дядо му е оставил само на него цялото си наследство. — Оттогава не съм виждал Ерик.
— Ерик и Калъм са се срещнали в странноприемницата. Скарали са се и са се сбили, и Калъм е мъртъв.
Той се намръщи, неспособен да отвърне поглед от пълните й със сълзи очи.
— Не знаех.
— Семейството ти твърди, че е било безобидна свада и смъртта на Калъм е просто нещастен случай. Но братята ми са на друго мнение.
Острият й тон му подсказа, че не само братята й смятат Ерик за виновен.
Джак бе по-голям от полубратята си с почти десет години. Но докато навърши петнадесет вече бе стигнал предела на търпимост в отношенията с пастрока си. След една размяна на юмруци, които оставиха и двамата окървавени и насинени в гнева си, те решиха, че е невъзможно да живеят под един покрив.
Джак събра багажа си, натовари го на любимия си кон и потегли за Англия. Оттогава рядко се бе прибирал. Беше се отчуждил от семейството си и бе свикнал да е сам. Всъщност, самотата дори му харесваше.
— Всичко това въобще не ме интересува — каза той.
Тя пребледня и стисна устни.
— Калъм е мъртъв. Не разбираш ли?
— Говори с Ерик — отсече той. — Аз нямам нищо общо.
Тя го сграбчи за ръката и той усети пръстите й през ленената материя.
— Някой е убил брат ми.
Той се втренчи в нея за един дълъг миг, виждайки напрежението, свило устните й и умората в очите й. Тя беше изтощена. Той трепна, осъзнавайки, че изпитва бегло чувство на… тревога? Или съжаление?
Джак освободи ръката си.
— Хванала си грешния Кинкейд. Трябваше да избереш Енгъс или Ерик, вместо мен.
Очите й избухнаха в пламъци.
— Как може да говориш така?
— Аз не се интересувам от семейството си, нито те от мен. Така е от години. Защо да го правя сега? — Все още помнеше деня, в който бе напуснал дома си. Изпълнен с гордост и гняв, все се бе надявал, че някой от тях — майка му, пастрока му, или дори някой от малките му полубратя — ще иска да остане, ще го помоли да не си тръгва. Вместо това усети очевидното им облекчение. Месеците мълчание, които последваха, само затвърдиха убеждението му — тях не ги интересуваше и това нямаше да се промени.
Джак реши, че и него не го интересува. Имаше приличен дом, осигурен от вуйчо му и даваше под наем стаи в един от най-модерните квартали на града. Не му бе трудно да се потопи в живот, изпълнен с комар, преследване на жени и пиянски запои. Научи се да цени единственото нещо, което наистина притежаваше — своята свобода.
На деветнадесет той вече имаше репутацията на непоправим развратник и комарджия. Освен това бе известен с небивалия си късмет. Както изглежда, съдбата наистина се усмихваше на тези, които нямаха късмет в сърдечните дела. Докато на един излет по родните места с цел ловуване, когато вече бе двадесет и две годишен, не срещна Фиона МакЛийн. Не, тя нямаше да го оплете отново.
— Няма да ме въвлечеш в това, МакЛийн. Намери си някой друг.
Тя вдигна брадичка, а очите й пламтяха.
— Късно е, Джак.
— Не ти вярвам.
Тя повдигна вежда.
— Да не мислиш, че съм глупачка? Че ще изстрадам всичко това за нищо? Женитбата ни е истинска, Кинкейд, и ще си остане такава завинаги.
Джак я зяпна със свит стомах. Истина ли бе? Нима бе невъзможно да разтрогнат този съюз?
По дяволите! Как се бе случило? И защо точно с единствената жена, на която не можеше да устои?
Само веднъж в живота си си бе позволил да се ръководи от сърцето си. Бе заложил всичко… и бе загубил. Полудя по Фиона от първата им среща. Само след седмица бе решил, че тя е единствената и с цялата страст на младостта си я бе умолявал да избяга с него.
Тя колебливо бе дала съгласието си, а той организира всичко. Купи карета и зачака на уговорената среща. Нощта падна, но нея още я нямаше. Вместо това се появиха гръмотевици, каквито досега не бе виждал и двамата й братя — Грегор и Александър, които най-безцеремонно го уведомиха, че сестра им е променила решението си.
Джак не им повярва, докато не му връчиха писмо, написано лично от нея.
„Скъпи Джак, не мога да го направя. Моля те да си тръгнеш и да не ме търсиш повече. Чувствата ми към теб не са истински. Съжалявам, ако си повярвал в обратното.
Джак сви челюст при спомена. Не му бе останало нищо друго, освен да обърне каретата и да се отдалечи, вбесен и унижен едновременно.
Проклятие! Не биваше да се поддава на капризните емоции, но не бе могъл да й устои.
Това бе грешка, която той никога не повтори. Емоциите трябваше да се вкусват на малки глътки като шампанско, преди бързо да отшумят.
— Отказвам да повярвам, че женитбата ни е истинска.
Тя присви очи и вирна брадичка.
— Погрижих се да е такава. След като вече си член на семейството ни, братята ми ще се откажат да търсят възмездие.
— Познавам братята ти. Не мисля, че това ще е достатъчно да ги спре.
— Може би — сведе очи тя.
Джак се напрегна.
— Може би?
Тя сви рамене и понечи да се обърне, но Джак я хвана и я върна обратно.
— Обясни ми!
— Няма. Не и докато ме държиш така.
— Ти, проклета вещице — с два скока той я притисна към стената, подпрял ръце от двете й страни. Топлината на тялото й се усещаше през роклята й и по някаква причина това го ядоса още повече. — Каквото и да си направила, ще го промениш. Нямах намерение да се женя. Нито сега, нито когато и да било. — Той сведе глава и изравни очи с нейните. — Няма да се откажа от свободата си и не ми пука нито за Калъм, нито за братята ти, нито за който и да било друг.
За момент настъпи тишина. Фиона може и да се преструваше на смела, но от начина, по който трепереха устните й и от учестеното и дишане, той се досещаше, че се страхува.
— Нищо няма да променям — каза тя задъхано. — Ние сме женени и ще си останем такива. Съжалявам, но нищо не можеш да направиш.
Внезапно той се почувства така, сякаш потъва под вода и не може да диша. Пръстите му стиснаха силно раменете й.
Тя не извърна поглед, въпреки че устните й побеляха.
— Пусни ме, Кинкейд!
— Няма.
— Пусни ме веднага — тя се блъсна в стената в опит да се освободи.
— Не! Не, докато ти…
Вратата се отвори с трясък и Хемиш нахлу в стаята. С червената си коса и кървясали очи приличаше на разярен ангел, търсещ възмездие.
— По дяволите! — измърмори Джак и пусна Фиона, заставайки пред нея. — Хемиш, каква приятна изненада.
Хемиш свъси вежди, местейки поглед от Фиона към Джак.
— Какво става тук?
— Не те засяга.
— Обещал съм да пазя господарката. Ако й посегнеш още веднъж, ще приключа с мизерния ти живот.
— Ти какво общо имаш с тази женитба? — Главата на Джак запулсира, когато напипа с ръка една цицина. — Имам чувството, че си съдействал много повече от необходимото.
— Щеше ми се аз да съм ти направил тази цицина, но не съм. Удари си главата, когато падна от коня. — Хемиш вдигна голямата си като чук ръка. — Ако беше мое дело, нямаше да си буден сега.
— Хемиш — Фиона заобиколи Джак — нямаше нужда да се намесваш.
— Чух те, че викаш.
— Ударих се в стената.
— Дрън, дрън. Аз те бутнах — каза грубо Джак.
Огромните ръце на Хемиш се свиха в юмруци. Тръгна към Джак, но той беше нащрек и ритна единствения стол в опит да спре грамадния шотландец.
Хемиш сграбчи стола и го запокити встрани, разтрошавайки го на парчета.
Джак вдигна юмрук и…
Фиона го изблъска към леглото и като го хвана за коленете го принуди да се строполи на дюшека. Тътен от гръмотевица проехтя в далечината.
— Достатъчно — извика Фиона, а очите й хвърляха искри. — Хемиш, остави ни сами. С Кинкейд трябва да си поговорим.
— Няма да те оставя сама с такъв като Блек Джак Кинкейд.
— Ако ми потрябваш ще те повикам — каза тя твърдо.
Шотландецът не изглеждаше убеден.
— Аз не…
— Хемиш — тихо повтори Фиона — тръгвай!
Джак повдигна вежда, объркан от укорителния й тон.
Хемиш явно също го бе усетил, защото силно се изчерви и се обърна към вратата.
— Ще бъда в коридора — той спря и изгледа Джак настойчиво. — Ще съм тук за секунда.
— Няма да се наложи.
Шотландецът измърмори нещо в знак на несъгласие, но покорно затвори вратата зад гърба си.
Фиона все пак се беше променила. Имаше някаква твърдост в нея, решителност, каквато не бе долавял преди. Поради някаква причина това го разтревожи повече от сблъсъка с Хемиш.
Независимо от всичко, Фиона МакЛийн бе отговорна за тази каша. Джак не бе заслужил наказание за греховете на своето коравосърдечно семейство. По дяволите, изобщо не го бе заслужил. Със стисната челюст той се обърна към врага си.
— Фиона, аз никога няма да приема тази женитба.
Тя се опита да запази малкото останал й контрол. Знаеше, че Джак ще се ядоса, но не бе подготвена за изгарящата ярост, която откриваше в погледа му. Раменете още я боляха от силната му хватка и трепереше от свирепото възмущение, изписано на лицето му.
— Джак, моля те. Трябва да я приемеш.
— Защо?
Тя бавно плъзна ръка по стомаха си.
— Защото казах на всички, че чакам твоето дете.
Той отстъпи назад.
— Какво си казала?
— Изпратих съобщение и на двете семейства, че съм бременна и това е причината да се оженим.
Той примигна невярващо.
— Само така можех да убедя Отец МакКени да ни венчае. Той повярва, че нося твоето дете.
— Ти, проклета кучко.
Тя се сви. Предполагаше, че си го заслужава.
— Кинкейд, нямаше да те забъркам в това, ако мислех, че има друг изход. Враждата…
— Враждата не е нищо повече от обикновена разправия за граници и животни.
— Не, сега е различно. Калъм е мъртъв. Ако не направим нещо бързо, няма да има мир за нас. Ще сме твърде заети да копаем гробове.
Лицето на Джак потъмня. Той се завъртя на пети и тръгна към стената, но се спря и впи син поглед в нея.
— Наистина ли мислиш, че братята ти ще извършат някакво безумие?
Тя си припомни лицата им, когато ги видя за последен път — гнева и омразата.
— Да — отговори едва чуто. — Те ще търсят отмъщение и ще го постигнат. Това ще предизвика ответен отговор, ако не от баща ти, то от някой негов братовчед или съюзник. Знаеш как става.
— Да, знам — рязко кимна Джак и прокара ръка през косата си, трепвайки отново от някакво натъртено място точно над ухото му. — И ще се започне. — Той се приближи към прозореца. — Баща ми знае ли за всичко това? За клетвата за отмъщение на братята ти?
— Писах и обясних всичко.
Той извърна лице от светлината.
— А каза ли му, че планираш да ме отвлечеш и да ме принудиш да се оженя за теб?
— Не, това не съм — прехапа устни тя.
— Разбира се, че не.
Фиона въздъхна, усещайки, че коленете й омекват. Беше една много дълга седмица, изпълнена с тъга и емоции.
— И на братята си казах същото — че съм бременна и ти си бащата.
Джак се подпря на колоната на леглото и скръсти ръце на гърдите си.
— Кой е бащата, Фиона? Би трябвало да знам в случай, че копелето цъфне, за да търси възмездие.
Бузите й пламнаха.
— Няма никакво дете, искам да кажа — все още няма. Не съм била с никой друг след теб и… — тя пак прехапа устна. По дяволите, нямаше намерение да му разкрива това.
Той я гледаше невъзмутимо.
— Не ти вярвам.
— Няма никакво значение дали вярваш, или не. Важното е, че… — тя преодоля няколкото стъпки, които ги деляха. — Джак, ти беше прав за това, което каза по-рано. Самата ни женитба няма да предотврати враждата.
Той се намръщи и ясно сините му очи приковаха нейните.
— И какво ще я предотврати?
Господи! Щеше да я принуди да го каже.
— За да спрем враждата и то веднъж завинаги, трябва да имаме дете. И то скоро.