Карън Хоукинс
Как да отвлечеш шотландски лорд (2)

Глава 1

МакЛийн бяха древен род, известен със своето благородство и почтеност. Жалко е, че съзнаваха достойнствата си, защото това утежняваше преговорите с тях. Хитреци са те и трудно могат да бъдат измамени. Баща ви казваше, че предпочита да бъде ухапан от овца, отколкото да се пазари с някой МакЛийн.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

Гретна Грийн, Шотландия

Април, 1807

Фиона МакЛийн се насили да се усмихне.

— Отче МакКени, дойдохме да се венчаем.

Набитият свещеник погледна неуверено към младоженеца и отново върна погледа си на нея.

— Но… Той не е… Не мога да…

— Разбира се, че можете, отче — каза Фиона с най-спокойния си глас, докато ръцете й яростно стискаха плетената дамска чантичка.

Независимо от всичко, тя бе тук, за да сложи край на най-продължителната и безумна вражда в цяла Шотландия. По този начин губеше свободата си, грижливо планираното си бъдеще, а може би и част от сърцето си.

При тази мисъл стомахът й се сви. Но този брак беше необходим, ако искаше да предпази братята си от собственото им безразсъдство. Това е единствения начин. Не бива да се разколебавам.

— Фиона, момичето ми — каза отец МакКени раздразнено. — Той не е подходящ за младоженец!

— Още една причина да се омъжа за него. — Когато свещеникът примигна от изненада, тя припряно добави. — Всеизвестен факт е, че една добра жена може да превърне дори и най-безнадеждния, морално пропаднал и упорит негодник в отговорен мъж.

Свещеникът погледна неспокойно към бъдещия младоженец.

— Добре, но…

— Не се страхувайте за мен, отче. Зная, че той не е перфектен, но е единственият, когото искам.

— Фиона, момчето може да се възползва от този брак. Това просто…

— Знам — каза тя, въздишайки смело. — Той е донжуан. Бил е с всяка жена от Северно море до бордеите в Лондон.

Свещеникът се изчерви при споменаването им.

— Да, да… всички знаят, но…

— Той също така е абсолютен прахосник, никога не е водил ползотворен и почтен живот. Осъзнавам, че не е най-добрият избор за младоженец, но…

— Той даже не е в съзнание! — избухна свещеника. — Дори не може да каже собственото си име!

Фиона погледна надолу. Нейният придружител, Хемиш, беше стоварил младоженеца върху леденостудените плочи до краката й. От дрехите му капеше мръсотия, която образуваше кални вадички по пода на църквата. Страхувам се, че и това е твой проблем. Дори в безсъзнание, Джак беше истинска напаст. Някои неща никога не се променяха.

— Девойче, не можеш да отведеш припаднал мъж до олтара.

— Защо не?

— Защото… защото това просто не е редно, затова!

Свещеникът погледна Хемиш с подозрение. Едрият закрилник на Фиона стоеше тихо зад нея, както правеше още откакто тя бе малко момиченце. Широкият меч, окачен на кръста му, трите пистолета, грижливо втъкнати в широкия му кожен колан, рошавата му червена брада и свирепият поглед, приковаваха всички на мястото им.

— Как младежът припадна и се окаля толкова? — попита многозначително отец МакКени.

Фиона мразеше да лъже. Наистина. Но колкото по-малко знаеше свещеникът, толкова по-безопасно щеше да е за него, когато братята й потърсят отмъщение. Разкъсвани от болка по загубата на по-малкия им брат, те вилнееха в замъка МакЛийн с юмруци вдигнати към небето. От тях се изливаше ярост.

И проклятието над рода МакЛийн изригна отново. Дъжд и гръмотевици се изсипваха от небето с дни, застрашавайки хората от селото. Реката вече беше придошла от ранните пролетни дъждове и опасността от наводнение непрекъснато нарастваше.

Фиона не можеше да позволи това да се случи. Тя знаеше как да спре враждата между семействата. Първо, трябваше да открие Джак Кинкейд. Слава богу, че Хемиш беше чул слуховете за флирта му с някаква жена близо до Стърлинг; след това беше лесно като детска игра да открие безделника.

Фиона можеше само да се надява останалата част от плана й да мине леко. Обаче, силно се съмняваше. Тя сви рамене и каза с възможно най-веселото безразличие, на което беше способна:

— Намерихме го.

— В безсъзнание?

— Да.

— Къде?

— На пътя. Конят му трябва да е избягал.

Свещеникът не изглеждаше убеден.

— Как момъкът се измокрил толкова много? — Той я изгледа с дълбоко съмнение. — В тази част на Шотландия от три седмици не е валяло и капка дъжд.

Трябваше да отвлече вниманието му.

— Хемиш, би ли събудил негодника? Отец МакКени няма да ни венчае, докато той е в безсъзнание.

Хемиш изсумтя, след това се наведе, сграбчи Джак Кинкейд за косата и повдигна главата му.

Погледът на Фиона падна върху лицето му и сърцето й заби по-силно. Дори изпръскан с кал и със сплескана от дъжда коса, Джак Кинкейд беше болезнено красив. Перфектни, остро изсечени черти, силна челюст и мъжествен нос. Тъмнокестенявата коса с червени оттенъци и, ако бяха отворени, сините очи на ангел, допълваха неговия облик.

Но той не беше ангел.

Слабият тътен на гръмотевица, който се чу в далечината, привлече вниманието на свещеника към отворения прозорец. Навън, ярките слънчеви лъчи топлеха каменната ограда, а в небето не се мяркаше и облак.

Погледът на Фиона остана прикован в Кинкейд. Нужна й беше огромна морална сила, за да не го срита — поне малко — а той лежеше точно до краката й.

От онзи мрачен ден преди петнадесет години, когато Фиона откри истинската същност на Джак Кинкейд, държеше чувствата и мислите си за него, заключени в себе си. Тя мислеше, че са погребани, но очевидно гневът и негодуванието срещу него продължаваха да съществуват.

Все още сграбчил косата на Джак, Хемиш разтърси главата му и погледна към Фиона.

— Негодникът не се събужда.

— Забелязвам — въздъхна Фиона. — Остави го.

Хемиш пусна товара си, без да обръща внимание на глухия звук, от който свещеникът потрепери.

На лицето на отец МакКени се изписа облекчение.

— В такъв случай не можеш да се омъжиш за него.

— Разбира се, че мога — каза непоколебимо Фиона. — Той скоро ще се събуди.

Свещеникът въздъхна.

— Ти си най-упоритата девойка, която някога съм срещал.

— Само, когато се налага. Не можете да отречете, че е за негово добро да бъде под грижите на една силна и решителна жена.

— Не — каза отец МакКени с несигурен глас. — Не мога да отрека това.

— Няма да търпя нито пиенето, нито безпътните му забавления. Освен това той ще ходи редовно на църква. Независимо дали го знае, или не, с безразсъдните дни на Джак Кинкейд е свършено.

На лицето на свещеника се изписа нещо като съжаление.

— Трудно е да промениш някого, девойче. Човек трябва сам да го поиска.

— Тогава ще го накарам да поиска.

Свещеникът взе ръката й в своята. Нежната кожа беше покрита с ръкавица.

— Защо искаш да се впуснеш в тази лудост, момиче?

— Това е единствения начин да прекратя враждата. Смъртта на Калъм трябва да бъде последната — заяви твърдо тя.

Очите на свещеника се изпълниха със сълзи.

— И аз скърбя за брат ти, момичето ми.

— Но не колкото мен. И сякаш смъртта му не беше достатъчна, за да откаже братята ми от желанието им за мъст. Ако някой не сложи край на тази безсмислица… — гласът й пресекна.

Калъм, красивият Калъм. Най-малкият й брат, с неговата непокорна усмивка и буен нрав. Сега лежеше на два метра под студената земя и само надгробният камък напомняше за отминалия му живот. И всичко това само заради една идиотска вражда, която беше започнала преди стотици години.

Родовете МакЛийн и Кинкейд враждуваха от толкова отдавна, че вече никой не си спомняше истинската причина за тяхната ненавист. Заради глупавия отказ на Калъм да подмине обидата от Кинкейд, нещата стигнаха дотук. Калъм насърчаваше разпрата, търсеше битката. И плати за това с цената на живота си.

Един удар го бе запратил в ръба на каменната камина и край. Калъм беше мъртъв, а натрупаните искри от дългогодишната омраза бяха прераснали в пламъци.

Свещеникът притисна ръката на Фиона в своята.

— Чух, че Кинкейд отричат да имат вина за смъртта на Калъм. Може би някой друг…

— Моля ви, отче. Недейте.

Свещеникът се взря в лицето й. Фиона знаеше какво вижда: тъмните сенки под очите й, бледата кожа на лицето и треперенето на устните й, докато се опитваше да задържи сълзите си.

— Отче — каза тя внимателно — братята ми обвиняват Ерик Кинкейд за смъртта на Калъм. Каквото и да кажа няма да охлади жаждата им за отмъщение. Но ако се омъжа за Джак, той и родът му ще станат част от нашето семейство. Братята ми ще бъдат принудени да се откажат от плановете си. — Решителният й поглед срещна този на свещеника. — Няма да загубя повече братя. — Неистов гняв се надигна в нея.

Навън зловещият тътен на гръмотевица помрачи иначе ясния ден. Хемиш кимна, сякаш се съгласи с една неизречена мисъл. Отец МакКени пребледня.

За известно време той остана мълчалив и Фиона забеляза, че е на път да го убеди. Просто се нуждаеше от още малко насърчаване.

— Освен това, отче, ако аз направя тази жертва и се омъжа, за да сложа край на враждата, може би проклятието ще бъде развалено.

Отец МакКени преглътна шумно и дръпна ръката си от нейната.

— Тихо, момиче! Няма да позволя да говориш за проклятието на това свято място.

Защото той вярваше в него. Старите предания разказваха за бяла вещица, която била отвратена от нрава и егоизма на дядото на Фиона и проклела всички от рода МакЛийн. От този момент нататък МакЛийн щяха да имат слаб контрол върху нещо, толкова бурно, колкото бяха и самите те — времето.

Всеки път, когато някой от семейството се разгневеше, мълнии подпалваха сламените къщи в селото и разтърсваха земята. Градушката помиташе листата и зеленината на всяко дърво. Наводнения заливаха долината, унищожавайки реколтата, затривайки цели домове, а понякога и хора.

Когато хората видеха облаците да се струпват над замъка МакЛийн на хълма, се свиваха от страх.

Фиона затвори очи. Това бяха нейните хора. Нейните. Точно както и Калъм беше неин брат. Не можеше да се провали. Ако не оправеше нещата, яростта на братята й щеше безумно да разруши всичко.

Единственият начин да се развали проклятието, бе всеки член от едно поколение МакЛийн да направи „някоя огромна доброта“. Досега никое поколение не бе успяло. Може би това щеше да се отдаде на Фиона.

Тя погледна свещеника изпод миглите си.

— Проклятието съществува, отче.

Светецът разтърси глава.

— Съчувствам ти за семейството, момиче. Но тази луда идея…

Отчаяна, Фиона сложи ръце на корема си. Последната ми надежда.

— Отче, нямам избор. Кинкейд трябва да се ожени за мен.

Очите на отец МакКени се разшириха.

— Пресвета Дево, нямаш предвид… нямаш… не си…

— Да. Бременна съм.

Свещеникът извади носна кърпа и избърса челото си.

— Боже мой! Боже мой! Това променя всичко! Не мога да позволя извънбрачно дете да се роди в енорията ми.

Фиона прегърна свещеника.

— О, благодаря ви, отче! Знаех си, че мога да разчитам на вас.

Той отвърна на прегръдката й с въздишка.

— Ако не ти помогна просто ще намериш друг, който ще се съгласи.

— Не бих желала друг да ме омъжи, отче.

Разбира се, тя никога не си бе мислила, че ще се омъжи по този начин. Мечтаеше един ден да срещне красив мъж, който да се влюби силно в нея. Сватбата им щеше да е прекрасна, тук, в тази църква, където двамата влюбени щяха да бъдат заобиколени от многото цветя и от роднините си. Нищо такова нямаше да й се случи.

Това я натъжаваше, не можеше да заблуди сърцето си, но решително избута чувството настрана.

— Така е правилно, отче МакКени. Това ще бъде ново начало за всички нас.

Свещеникът отново въздъхна, после се обърна към Хемиш.

— Най-малкото изправете момчето на краката му. Никой мъж не бива да се ожени по този начин.

— Благодаря ви, отче — каза отново Фиона. — Няма да съжалявате.

— Не аз съм този, който ще съжалява за това, което ще извършим, девойче.

Фиона се надяваше той да греши.

Хемиш подритна падналия мъж с огромния си ботуш.

— Може би трябва да потопя главата му във вода. — Той обърна поглед към кладенеца.

Отец МакКени ахна.

— Това е светена вода!

— Не мисля, че Господ ще има нещо против. Нещо повече, това е сватбен ден и…

— Не! — отсече твърдо свещеникът. Той сви устни. — Може би една мъничка глътка ще му помогне.

Хемиш се наежи.

— Хемиш — смъмри го Фиона. — Всички трябва да се жертваме.

— Искаш прекалено много — изръмжа той. Бръкна в палтото си и извади от там манерка. Неохотно я отвори, наклони главата на Кинкейд и изля малко в гърлото му.

Кинкейд се задави, но не отблъсна манерката. Все още замаян, той се протегна и я сграбчи, после я изля в устата си.

— Мамка му! — Хемиш изтръгна манерката от ръцете му. — Изпи половината ми уиски! — Шотландецът сграбчи яката на сакото му и го дръпна. Изглеждаше готов да го убие.

— Благодаря ти, Хемиш — каза припряно Фиона и побърза да се приближи до Кинкейд.

Джак примигна и се огледа замаяно наоколо.

— Това е… църква? Никога досега не съм сънувал, че съм в църква.

Фиона плъзна ръката си под неговата, опитвайки се да го подкрепи. Той се отпусна върху нея и я обгърна мъжествения му аромат на сандалово дърво и мускус. Веднага я връхлетя споменът за едно друго време, преди много години, за топли ръце и изгарящ копнеж, за болезнено желание…

Навън в покритата със слънчева светлина градина, изтрещя гръмотевица.

Отец МакКени преглътна притеснено. Хемиш погледна Фиона твърдо.

Тя се изчерви и прочисти гърлото си.

— Кинкейд, ти наистина си в църква. Тук си, за да се ожениш за мен.

— Да се оженя?

Той погледна надолу към нея и тя срещна ясния му, поразително син, като водите на Лох Ломонд поглед.

Почувства се изгубена в този поглед, сякаш беше потънала във вана с гореща вода.

Лека усмивка изкриви устните му.

— Фиона МакЛийн…

Думите я замаяха, съблазнителният му глас галеше ухото й.

Близостта му разпали в нея буен огън. Заля я позната горещина. Фиона се ужаси от бързината, с която това се случи.

Гръмотевица изтрещя още по-силно. Топлият вятър поклащаше цветята и свежите стръкчета трева.

Тя стисна ръце в юмруци и се опита да върне нормалния ритъм на сърцето си. Не трябваше да губи контрол. Познаваше тази опасна игра. Джак Кинкейд постигаше такъв ефект при всяка жена. Всяка жена. Тя си напомни, че никоя не бе по-специална за него.

Страстите й мигновено се охладиха при тази мисъл.

— Кинкейд, събуди се! — каза тя с оживен тон. — Предстои ни важна работа.

Погледът му обходи лицето й, задържа се на очите и устните й. Надвеси се толкова близо до нея, че тя усети топлия му дъх с аромат на уиски върху страните си.

— Кажи ми, любов моя, ако се оженя за теб в този сън, ще ме пуснеш ли обратно в леглото си?

Дъхът й секна и тя му отвърна с накъсано шептене.

— Да, ти ще бъдеш добре дошъл в леглото ми. Това е истински брак, макар и да не се интересуваме един от друг.

— Говори за себе си.

Тя повдигна очи към него. Сърцето й заби учестено.

— Какво… какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че аз се интересувам от теб. Изгарям от желание при мисълта да те докосвам, при…

— Нямах това предвид.

Защо се бе заблудила отново? Ако времето прекарано с Джак Кинкейд я бе научило на нещо, то бе, че е напълно неспособен да обича.

— Можем да обсъдим всичко по-късно. Сега трябва да се оженим.

Погледът му отново се плъзна по лицето й, задържайки се на чувствената й уста. Бавна, съблазнителна усмивка изкриви устните му.

— Ще се оженя за теб, Фиона МакЛийн, и ще спя с теб, както и трябва да бъде. Точно това се случва в сънищата.

Тя прошепна яростно.

— Джак, това е сериозно. Ако се оженим можем да прекратим враждата.

— Вражда?

Тя примигна.

— Между нашите семейства.

— О, тази вражда. Бих се тревожил за това, ако не бях мъртъв и ако не сънувах. — Той плъзна ръката си по рамото й. — Какво толкова! Да свършваме с формалностите, отче — каза той отчетливо. — Това е само един сън.

Отец МакКени срещна погледа на Фиона.

— Сигурна ли си, момиче? — отново я попита той.

Навън вятърът беше отслабнал. Тежкият аромат на дъжд и натрапчивото ухание на люляк изпълваха въздуха.

Фиона пое дълбоко дъх. След миг щеше да е омъжена. Омъжена за човек, който много скоро щеше да изтрезнее и да се вбеси заради това, което го бе принудила да стори. Омъжена за човек, който преди години я беше предал. Мъж, който щеше да я предаде отново, ако бе достатъчно глупава, за да му даде втори шанс.

Тя изпъна рамене. Това нямаше да се случи.

— Да, отче — каза Фиона с овладян глас. — Готова съм.