Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Проклятието на Маклийн (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
How to Abduct a Highland Lord, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 219гласа)

Информация

Форматиране
in82qh

История

  1. —Добавяне

Глава 14

Бялата вещица искала да подчини арогантните МакЛийн със своята клетва и отначало успяла. Те почти унищожили себе си. Но забравила за упоритостта им. МакЛийн никога не се отказват. Нито в любовта, нито по време на война.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

Късно на следващата сутрин, Фиона внесе кошницата си за шиене в дневната. След спокойната закуска, Джак й бе съобщил, че излиза и Фиона почувства някакво безпокойство. Не се съмняваше, че през деня всички ще говорят за сблъсъка й с Лусинда Федърингтън.

Тя премести един стол близо до прозореца, за да може да се възползва от светлината, извади малко парче дантела и започна да работи.

Времето минаваше и когато вдигна глава, слънцето вече бе високо в небето. Фиона хвърли бърз поглед към часовника над камината. Небеса, ставаше късно. Грегор и Дугъл й бяха изпратили бележка, че желаят да пояздят с нея в парка и щеше да е хубаво да прекара малко време с братята си. Сега, след като Калъм го нямаше, й се искаше да се вижда по-често с тях.

При мисълта за Калъм, тя се усмихна тъжно. Той щеше да хареса Лондон. Винаги бе искал да го посети.

Внезапно се натъжи, но решително се върна към малкото боне, което шиеше, оглеждайки го критично.

— Прекрасно е.

Тя сепнато се обърна. Джак се бе облегнал на рамката на вратата, с ръце, кръстосани пред гърдите. Беше облечен с дрехи за езда, сакото изпълваше широките му рамене, а тъмножълтите му бричове бяха напъхани в излъскани до блясък ботуши.

Фиона се опита да разбере по изражението му дали вече е чул за кавгата й с Лусинда, но лицето му не издаваше нищо.

— Не чух входната врата.

Той се отблъсна от вратата и влезе в стаята.

— Защото влязох отзад, откъм конюшнята.

— О! — Леко смутена, тя сложи бонето обратно в кошницата за шиене.

Той премести един стол и седна срещу нея.

— Фиона, трябва да ти задам един въпрос — изведнъж тя стана много заета с разплитането на купчината конци в кошницата си.

— Ммм?

— Да, чух много интересна клюка. — Да го вземат дяволите, тя не спираше да разплита конците. — Фиона, забрави ли да ми кажеш нещо снощи?

— Да съм забравила? Не, не мисля — тя наведе глава и започна да рови в кошницата си за шиене. Имаше нужда от… синьо. Точно така, син конец. Сега.

— О, Боже! Синият ми конец е свършил — тя скочи на крака. — Трябва да изпратя прислужницата до пазара да донесе още.

— Фиона! — тя улови твърдия поглед на Джак, въздъхна и седна обратно.

— Предполагам, че ще трябва да работя с тези, които имам. Имам достатъчно от жълтия конец.

— Фиона — каза Джак още по-твърдо — остави тази проклета кошница.

Тя въздъхна, сгъна ръкоделието, постави го в кошницата и притисна ръце в скута си.

— Беше доста смущаващо да науча, че името ти е в устата на всички.

Тя прехапа устни.

— Предполагам, че трябваше да ти кажа.

— Мили Боже, какво си мислеше, че правиш?

— Не мислех, поне не и тогава.

— Не можеше ли просто да отминеш?

Фиона се вцепени.

— Не мислех да правя сцени, но тя настояваше да говори с мен.

— И какво от това? Какво толкова можеше да ти каже?

— О, доста неща. Разказа ми… за вас двамата. Също така знаеше, че съм те отвлякла и съм те принудила да се ожениш за мен. — Фиона му хвърли укорителен поглед. — Беше болезнено да науча, че си споделил това с нея.

— Не съм казвал на никого как се оженихме. Не знам как Лусинда се е сдобила с тази информация.

— Добре, но е разбрала. Тя се държа много неприятно с мен и изобщо не съжалявам, че хвърлих водата в лицето й. Ако бяхме на открито — добави Фиона мрачно — щеше да се измокри много повече.

Джак разтърси главата си.

— Знаех си, че нещо се е случило. Уханието на люляк беше твърде силно.

Бузите й пламнаха.

— Съжалявам, че предизвиках сцена снощи — тя се поколеба. — Джак, кога престана да се виждаш с нея?

— Същата вечер, когато ти и аз се върнахме в града.

Не това й беше казал Кембъл. Всъщност, той не толкова беше казал, колкото бе намекнал, че има нещо повече. Много повече.

— Обичаше ли я?

— Господи, не! — Джак се намръщи.

— Тя каза, че сте мислили да се ожените.

— И лорд Федърингтън щеше да извърши сватбения обред? — Джак се засмя саркастично. — Моля те!

Слава богу.

— Предполагам, че хората говорят за мен. — Той се изсмя кратко.

— Да, но не и по начина, който си мислиш. Днес получих не по-малко от осем покани, три от които от най-консервативните членове на обществото. Изглежда си се издигнала доста в очите на висшето общество.

— Що се отнася до дамите, със сигурност. Май не харесват особено Лусинда? — Джак се засмя тихо.

— Мисля, че ще ти е интересно да научиш, че от снощи вали непрекъснато над къщата на Лусинда. Чух, че покривът й е протекъл и винарската й изба се наводнила.

Фиона неуспешно се опита да се усмихне.

— О, Джак, не ми казвай това! Чувствам се достатъчно зле, че излях пълна ваза с вода върху главата й!

— Е, но от това не се е разтопила, нали?

— Не, Джак, но не исках да намесвам и твоето име.

— Скъпа, ние сме женени. Където идеш ти и аз ще ида…

Погледите им се срещнаха. Дъхът на Фиона спря, думите бяха толкова силни, намек за бъдеще, което и двамата знаеха, че не могат да имат.

Той се намръщи и се изправи бързо, сякаш за да се отдалечи и от думите си и от самата нея.

— Фиона, аз нямах предвид…

— Знам — тя му се усмихна широко — това е само израз.

Или поне за тях беше така.

Часовникът удари кръгъл час, тя стана и взе кошницата си за шиене.

— Трябва да вървя. Обещах на братята ми, че ще се срещна с тях за езда в парка, а още не съм се преоблякла.

— Почакай! — Джак се доближи до нея, взе ръката й и я поднесе към устните си. — Жалко, че закъсняваш.

— Защо?

Той наведе глава и прошепна в ухото й:

— Можем да оставим братята ти да почакат малко, нали? Достатъчно, за да…

Фиона затвори очи, краката й омекнаха и тя се опря на него за опора. Той взе кошницата от ръцете й и я постави на масата до тях, придърпа я плътно до себе си и се отпусна на огромното кресло, заедно с нея в скута си.

Фиона плъзна ръка около шията му и страстно го целуна по устните, докато той се измъкваше от бричовете си. С бързо движение Джак освободи мъжествеността си и Фиона затаи дъх. Когато обви пръсти около него и започна да го притиска нежно, той отпусна глава със стон.

Окуражена, Фиона придвижи ръката си нагоре. С върха на палеца си, тя описа кръг около изпълнената му с кръв главичка. Капчица влага се задържа на върха.

— Фиона — Джак се задъхваше, ръцете му я обгръщаха здраво. — Моля те.

Сърцето й биеше в гърдите, дишането й беше накъсано и цялото й тяло трепереше. Тя беше също толкова отчаяно нетърпелива, колкото звучеше и той. Всяка частица от тялото й жадуваше за него.

Джак обхвана врата й и плени устните й в целувка, от която сърцето й запламтя. Господи, колко го искаше. Сега. Тя се премести, обръщайки се срещу него, а креслото проскърца под тежестта им. Ръцете му я предизвикваха и скоро тя стоеше срещу него с набрана пола и обути в чорапи крака, възседнали силните му бедра.

Имаше нещо необуздано в това да бъде отгоре върху него, нещо могъщо.

Гърдите й бяха напрегнати, тялото й изтръпна в очакване, когато ерекцията му се притисна към нея. Ризата й бе единственото, което ги разделяше един от друг. Тя се прилепи към него и започна да се плъзга напред-назад.

Дишането на Джак ставаше все по-накъсано, погледът му я изпиваше, сякаш тя бе единствената жена, която съществуваше на света. Все още движейки се срещу него, Фиона освободи косата си, която тежко се разпиля по раменете й. Ръцете му притискаха бедрата й и внезапно поиска нещо повече. Тя имаше нужда от ръцете и устните му върху голата си кожа.

Развърза горната част на роклята си и я смъкна надолу до кръста си. Гърдите й, покрити само с тънка долна риза, бяха на едно ниво с устните на Джак. Той незабавно я придърпа към себе си и горещите му устни се озоваха върху тях, езикът му втвърди зърната й. Фиона стенеше, главата й се мяташе, докато той я караше да се гърчи от желание.

Бедрата му се движеха неспокойно срещу нейните, извивайки се нагоре, а ръцете му се озоваха под роклята й. Отмести долната й риза, пръстите му пробягаха върху нейната мекота, дразнейки и измъчвайки я. Фиона хвана здраво ризата му с две ръце и изстена. Пръстите му се плъзнаха вътре в нея. Всяко движение я издигаше все по-високо и по-близо до една прекрасна лудост. Тя движеше бедрата си срещу неговите пръсти, докато изведнъж не я заляха вълни на чисто удоволствие, оставяйки я безпомощна да стене името му, сгушила се до врата му.

Усещаше настойчивия натиск на нарасналата му мъжественост и въпреки, че все още потръпваше от преживяния екстаз, жадуваше да го усети в себе си. Раздвижи се отново, постави ръце на раменете му и се отпусна надолу.

Джак се задъха, когато тя се плъзна около него, поглъщайки го в своята стегната мекота и пулсът му запрепуска. Никога не беше виждал по-красива гледка от изразителната наслада, изписана върху лицето на Фиона и се бореше със себе си, за да запази контрол. Тя беше толкова тясна, толкова гореща. Той допря устни до гърдите й, дишането му бе накъсано и шумно.

Бавно, Фиона се премести напред, след това назад, поклащайки се срещу него. Джак беше прикован на място от това изтънчено мъчение. Цялото му тяло беше концентрирано върху мястото, където двамата се сливаха, върху това, да я усеща стегната около себе си, върху чувственото триене на обутите й в ботуши крака по дължината на бедрата му.

Господи, обичаше късите й ботуши, но не толкова, колкото обичаше да я усеща около себе си, влажна и извиваща се.

Джак стенеше, гледайки как Фиона го язди, неспособен да си поеме дъх. Никога не бе виждал по-възбуждаща гледка от тази, когато тя изви глава назад и извика името му, а тялото й трепереше, достигайки върха.

Нейното удоволствие възпламени и него. Той експлодира в нея, стенанията му се сляха с нейните, когато и двамата ги заляха вълни от удоволствие.

С последно потръпване, Фиона се отпусна върху Джак. Сърцето му звънтеше в ушите, докато я прегръщаше силно. Никога не бе правил любов с по-сладострастна и чувствена жена.

Фиона зарови лице във врата на Джак. Какво ослепително разтърсващо любене. Все още тръпнеше от желание.

Тя си пое дъх и несигурно се изправи. Той се облегна назад в креслото със задоволство.

— Изтощен съм.

— Аз също.

Фиона внезапно осъзна, че случката с Лусинда доказваше едно — ако не вземеше мерки, чувствата й можеха да излязат от контрол, подобно на бурите, които предизвикваше. А този мъж извикваше гръмотевици, дори само като я погледнеше.

Но когато забременее, Джак щеше да изчезне.

Тя се изправи от скута му. Той се опита да я задържи.

— Недей да ставаш още.

— Иска ми се да остана, но трябва да се измия и да се преоблека в дрехи за езда. А и много добре знаеш, че братята ми няма да стоят и чакат търпеливо. Ако не се срещнем скоро, те ще дойдат да ме търсят, а не мисля, че ги искаш тук.

— Не, Хемиш ми е напълно достатъчен. Не ми трябват други ядосани шотландци.

Фиона се усмихна.

— След ездата мисля да отида до Бонд стрийт и да потърся някоя панделка за бонето, което шия.

Той разпери широко ръце:

— Свободна си като птичка, любима.

Така си и беше. Нищо не ги свързваше заедно. Сякаш дяволът я накара да каже:

— Наистина съм свободна. Все още не съм решила на коя забава да присъствам довечера, но може пък да отида и в някой игрален дом. Така че, не ме чакай.

Джак скочи на крака.

— Няма да ходиш на такова място — тя само повдигна вежди. — Не знаеш колко опасно може да бъде. Тези места са пълни с негодници, крадци и…

— Мъже като теб. Щом е достатъчно добро място за теб, значи е добро и за мен. Джак, знам, че цениш свободата си повече от всичко друго. Когато пристигнахме в Лондон, ти ясно заяви, че ще правиш каквото си поискаш и няма да търпиш оплаквания от моя страна.

Джак напъха юмруци в джобовете си, за да не разбере Фиона колко беше разстроен. Тя беше права. Бе казал тези думи, колкото и глупаво да звучаха сега.

— Фиона, аз…

— Няма какво повече да обсъждаме, Джак. Можеш да правиш каквото искаш и аз никога вече няма да се оплача.

Това беше хубаво, нали? Тя щеше да му даде свободата, животът, който бе искал. Той се намръщи:

— А ти какво ще правиш?

— Естествено, аз също ще правя това, което искам. Намирам идеята за съвременен брак изненадващо привлекателна — тя сложи ръка върху дръжката на вратата. — Сега, ако ме извиниш, трябва да тръгвам или ще закъснея.

Дълго време след като вратата се бе затворила след Фиона, Джак остана на мястото си, а в ума му се въртяха противоречиви чувства. Като че ли току-що бе спечелил спор, но не се чувстваше победител.

Той прокара ръка през косата си и се загледа през прозореца с невиждащи очи. Фиона постоянно го смущаваше и объркваше. Точно когато мислеше, че вече я е опознал, тя го объркваше. Ето например свадата й с Лусинда. Дамата, която не беше никак сговорчива зад привидната си безпомощност, бе докачлива и неотстъпчива. В началото тази грубост му се струваше забавна, но с времето чарът й избледня.

Фиона бе променила всичко, независимо колко се бе съпротивлявал. Тя му бе дала свободата, но той не бе сигурен дали не бе изгубил нещо друго. Всичко, което знаеше бе, че откакто Фиона започна да очаква повече от него, той осъзна, че идеалният му живот не е толкова идеален. Не бе направил много неща и все още не ги правеше, но досега това не му правеше впечатление. Преди да се ожени за Фиона, се беше оставил на течението. Но това вече не беше достатъчно.

— Милорд? — Джак се обърна и видя Девънсгейт да стои до вратата с бутилка в ръка. — Идвам да напълня гарафата с бренди. Безпокоя ли ви?

— Не, не. Давай — икономът се поклони и се доближи до малката масичка край прозореца.

Джак наблюдаваше как Девънсгейт напълни гарафата и след това внимателно забърса стъклото и подноса.

— Девънсгейт, мислиш ли, че съм добър господар?

Лицето на иконома стана почти комично, когато веждите му се издигнаха и извиха, като отражение на закръглената му глава.

— Милорд?

— Чу ме добре. Мислиш ли, че съм добър господар? И не искам някакви баналности, искам да ми кажеш истината.

Девънсгейт отвори уста. После я затвори. След това отиде до вратата и внимателно я затвори.

— Милорд, това е труден въпрос. Вие хем сте добър господар, хем не сте.

— Какво имаш предвид?

Икономът го погледна внимателно.

— Добре, несъмнено сте щедър в заплащането. Никога не съм ви чул да се оплаквате, че сте платили на някого повече, отколкото заслужава. — Това бе така, защото Джак нямаше идея колко получават неговите слуги.

— Освен това — каза Девънсгейт, гледайки го замислено — рядко следите за изпълнението на домакинските задължения. — Икономът улови мрачния поглед на Джак и побърза да добави. — Сигурен съм, че прислужниците оценяват това качество в един господар.

— Не се намесвам в работата на персонала, защото не забелязвам какво вършат. Това едва ли е добро качество. Девънсгейт, колко лакеи имаме?

— Дванадесет.

— Толкова много?

— Да, милорд.

— Нямах представа. Те всички носят ливреи и толкова си приличат, че… — той разтърси глава — а за заплатите не се оплаквам, защото не знам в какъв размер са. Кой се грижи за това, все пак?

— Мистър Троутман се грижеше за това, милорд.

— Управителят ми? Той идваше тук два пъти седмично, досаждайки ми с това и онова. Не съм го виждал напоследък.

— Това е защото го изгонихте, милорд. — Джак се намръщи.

— Кога го направих?

— Преди два месеца, милорд. Казахте, че ви отегчава, карайки ви постоянно да подписвате разни неща. Накарахте един от лакеите да го изхвърли навън.

Джак отново прокара ръка през косата си. Фиона с право не го искаше. Не би искала да живее с толкова безотговорен мъж.

Той се приближи до прозореца и се загледа навън, мислите му препускаха. Не му се бе налагало да се безпокои за своето богатство откакто по-голямата част от него бе обвързана с различни инвестиции, всичко, което трябваше да прави е да прахосва лихвите. До този момент, бе напълно щастлив от преднамерената си незаинтересованост.

— Девънсгейт, започвам да гледам на себе си по друг начин и той съвсем не ми харесва.

— Твърде суров сте към себе си. Повечето детайли около домакинството са отговорности на господарката на къщата, а досега нямаше такава.

Джак се замисли.

— Точно така. Смея да кажа, че съм управлявал къщата си по начин, доста приемлив за един ерген.

Девънсгейт не отговори. Джак се обърна и го погледна. Икономът му се усмихна извинително.

— О, да. Доста приемлив.

Джак погледна иконома с присвити очи.

— Ти си работил за граф Бъркшир преди да се ожени. Той знаеше ли колко лакеи работят за него? — Девънсгейт се поколеба. На Джак леко му прималя. — Той е знаел, нали?

— Да, милорд.

— А Бъркшир знаеше ли колко получават слугите му?

— Да, милорд. Той и неговият управител се грижеха за тези неща.

— Никога не съм го харесвал. Предполагам, че негодникът е знаел и имената на цялата си прислуга.

— Той държеше цялото домакинство под контрол. Беше доста щедър човек, раздаваше подаръци за рождени дни например. Освен това, беше организирал прислужниците от горния етаж така, че да имат по един допълнителен почивен ден на Коледа.

— Какъв отвратителен образец на съвършенство. — Джак въздъхна. — Девънсгейт, време е да сложа къщата си в ред. Моля те, информирай мистър Троутман, че желая да го видя утре следобед и обещавам да не го изхвърлям отново.

— Да, милорд — отвърна Девънсгейт, сияейки.

— Добре, след това ми донеси домакинските сметки и списък на всички прислужници, заедно с описанието им.

— Описание?

— Да — височина, цвят на косата, очите, такива неща. Ако ще уча проклетите им имена, имам нужда от всякаква помощ.

— Да, милорд, трябваше сам да се досетя. — Девънсгейт прочисти гърлото си. — Милорд, може би не е редно да го споменавам, но чувствам, че това е добро начало. Господарката ще бъде много доволна.

Джак се намръщи.

— Не правя това заради нея. — Правеше го, защото трябваше да се направи, по дяволите. Нямаше друга причина.

Девънсгейт се поклони.

— Разбира се. Не трябваше да правя предположения.

— След като излизаш, погрижи се конят на лейди Кинкейд да бъде докаран пред входната врата.

— Тя ще язди ли днес?

— Да, с братята си. Те скоро ще пристигнат.

— Ще се погрижа за това незабавно. — Икономът се запъти към вратата и след това спря. — О, да. Готвачът пита дали вие и Нейно благородие ще вечеряте тук, преди да излезете, или ще вечеряте другаде.

Хм. Фиона му бе предоставила свободата върху поднос. Всичко, което трябваше да направи бе да поръча карета, да отиде на което и да е място, където може да се налива с алкохол, да харчи парите си и да флиртува с жени, които имат повече коса, отколкото ум.

Сега победата му се струваше странно безсмислена, почти разочароваща. А и след снощните неприятности с Лусинда може би беше добра идея да прекара малко време далеч от клюкарските езици. Оставането вкъщи също така щеше да му даде време, за да открие по-основателна причина, за да разубеди Фиона от скитането й вечер без него.

Джак кимна на своя иконом:

— Кажи на готвача, че аз и лейди Кинкейд ще вечеряме вкъщи тази вечер.

— Да, сър. Има ли още нещо?

— Не, това е засега.

Може би трябваше да направи вечерта малко по-специална. Предположи, че може да набере цветя от градината. Или може би някакъв подарък? Не той бе избрал Фиона за съпруга, но тя щеше да бъде майката на неговото дете. Несъмнено това заслужаваше някакво признание.

Погледът му попадна върху креслото, където седяха преди малко и се усмихна. Може би трябваше да й купи нова риза — направена от толкова фин лен, че да прозира. Разбира се, подобна риза щеше да е много деликатна и можеше да се разкъса. Мисълта да разкъса ризата на Фиона и да я обладае го накара да потръпне. Може би, ако си изиграеше добре картите, щеше да я убеди да облече само една от своите новите ризи и ботуши.

Джак хвърли поглед към часовника. Ако искаше да посети магазините и да се върне преди Фиона, трябваше да тръгне веднага.

Усмихвайки се, той дръпна шнура на звънеца за прислугата. Щеше да бъде чудесна вечер.