Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Проклятието на Маклийн (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
How to Abduct a Highland Lord, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 219гласа)

Информация

Форматиране
in82qh

История

  1. —Добавяне

Глава 21

Когато слънцето изгрее над езерото и лъчите му се отразят по повърхността като диамантени капки, едно е сигурно — някъде някой МакЛийн се усмихва.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

— Как смеете да ме обиждате така? — изкрещя Лусинда, провесена през рамото на Грегор.

— Шшт! — Грегор затегна хватката си. — Кинкейд, къде си, по дяволите?

— В големия салон — Джак се бе изправил заедно с Хю и Александър до камината. Фиона се бе разположила на едно канапе наблизо. Той бе опитал да я разубеди да присъства, но тя категорично отказа.

Грегор влезе и тръшна товара си в един стол, като че ли бе чувал с картофи.

— Простак такъв! — Лусинда се опита да се изправи, пронизвайки с остър като кама поглед всички присъстващи.

— Другият къде е? — попита Александър.

Грегор извърна глава към вратата. Минута по-късно Дугъл влезе, влачейки пребития от бой Алън Кембъл след себе си.

— Ти, проклето копеле — процеди Джак със стисната челюст.

— Да — каза Лусинда. — Той е копеле. Чух какво е станало, но аз нямам нищо общо.

— Лусинда? — Лицето на Кембъл бе почервеняло като рак.

Тя не му обърна внимание.

— Аз просто минавах оттук. Кембъл беше запазил стая и ме покани да я споделя с него.

— Ха! — присмя й се Фиона.

Джак прикри усмивката си. Какъв дух имаше съпругата му. Той посочи стола зад Лусинда и кимна на Кембъл да седне.

— Предпочитам да остана пра…

Грегор го блъсна и той шумно се строполи на стола.

Джак пристъпи напред.

— Кой от двама ви поръча да застрелят Фиона и защо?

Лусинда разпери ръце с очарователна усмивка.

— Джак, не разбирам за какво говориш.

Кембъл не продума, стиснал устни.

— Един от вас двамата е застрелял жена ми или е заповядал на друг да го стори и аз ще разбера кой е.

— Попитай Кембъл — сви рамене Лусинда. — Ако има виновен, това е той.

Кембъл се извъртя към Лусинда.

— Да не си посмяла да лъжеш повече.

— Лусинда — изправи се Фиона. — Ти много добре знаеш какво ми се случи. Хемиш е забелязал лакея ти в гората. Освен това е намерил и това — в протегнатата й ръка блестеше златна фиба за коса.

Ръката на Лусинда се стрелна към косите й.

— Но как… — тя се закашля и поклати глава. — Това нищо не доказва. Очевидно някой я е оставил, за да уличи несправедливо мен.

— Вероятно ще искаш да чуеш истината от устата на собствения си слуга — Фиона се обърна към вратата. — Хемиш!

Вратата се отвори широко и огромния шотландец изпълни рамката. Дълбока пурпурна бразда пресичаше челото му чак до ухото. Носеше голям чувал, който стовари в центъра на стаята с едно шумно „уфф“.

Когато Хемиш се появи, Лусинда се изправи на крака, но после бързо се отдръпна с широко ококорени очи.

— Какво е това?

— Един плъх — Хемиш срита чувала с огромния си крак. Дочу се тиха ругатня. Хемиш почервеня. — Проклет глупак! Как смееш да говориш така пред една лейди?

Чувалът застина.

— Лейди?

— Аха — Хемиш се обърна към Фиона. — Какво да го правя сега, господарке?

— Развържи го, но внимавай да не избяга. Трябва да говорим с него.

— Точно така, разпитайте го — обади се Лусинда, очевидно останала без дъх. Все още се владееше, въпреки че се бе появил странен блясък в очите й. — Питайте го каквото пожелаете.

Джак се намръщи. Сега пък какво ли целеше тази жена?

Фиона даде знак на Хемиш и той развърза здравото въже, с което бе овързан чувала. Секунди по-късно от него се подаде една глава. Човекът опита да освободи и ръцете си през тесния отвор, но Хемиш бързо стегна въжето в примка около врата му.

— Гррр — лицето на мъжа бързо почервеня, а очите заплашваха да излязат от орбитите му.

— Леко де, нищожество такова — каза Хемиш спокойно. — Ще говориш само ако те попитат нещо, ясно ли е?

Фиона леко се олюля и Джак веднага я пое в ръцете си и я настани на канапето.

— Джак, нямаше нужда. Просто леко ми се зави свят и…

— Стоя права прекалено много. Вече трябваше да си в леглото.

— Не, не и преди всичко това да приключи.

Той долови решителността в очите й и кимна.

— Добре тогава. Да приключваме — той погали бузата й с опакото на ръката си. — Така както ще се погрижим и синът ни да се роди без проблеми.

Смехът на Лусинда прозвуча като трясък от счупено стъкло.

— О, престани, Джак. Всички знаят, че беше принуден да се ожениш. Знаят, че тя те е отвлякла, напила те е с уиски и се е престорила на бременна, за да склони свещеника да ви венчае.

Александър сви юмруци.

— Внимавай какво говориш за сестра ни, вещице!

Фиона хвана ръката на Джак я допря до бузата си.

— Тя е права. Преструвахме се, че съм бременна, за да не може никой да анулира сватбата. Но сега вече е истина.

— Мили Боже — каза Кембъл с пребледняло лице — Не знаех.

Лусинда се изправи високомерно със стисната челюст и горящ поглед.

— Да — каза Джак и спря поглед на двамата обвиняеми. — Съпругата ми скоро ще стане майка. Който и от вас да е искал да й навреди, трябва да благодари на Господ, че тя все пак е жива.

Лусинда успя да се овладее.

— Не бих могла да навредя никому. Особено пък на жена, която очаква дете. Попитайте слугата, от кого е получавал заповеди. Сигурна съм, че всичко ще ви каже.

— Хемиш, накарай този кочияш да пропее.

Хемиш послушно дръпна примката, която бе направил. Мъжът в чувала се задави, но после бързо проговори:

— Какво, по дяволите, искате от мен?

— Ти ли простреля тази лейди?

Мъжът погледна към Фиона, но после извърна глава.

— Аз… Аз… Аз…

Хемиш стегна примката още малко. Мъжът отново се задави.

— Добре, ще ви кажа, ще ви кажа. Направих само туй, дето ми бе наредено.

— От кого?

— От Кембъл.

Братята на Фиона като един настръхнаха срещу Кембъл. Той се изправи, прекатурвайки стола си.

— Никога не съм му нареждал какво да прави. Кълна се. Лусинда бе тази, която издаваше заповедите.

— Чакайте! — вдигна ръка Джак с поглед все още прикован в кочияша. — Това не е всичко. Какво точно ти нареди Кембъл? — попита го той.

— К-каза да проследя дамата и да стрелям по нея от прикритието на храстите, когато ми се отдаде възможност.

— И да я убиеш?

Хитрите му очи проблеснаха за миг към Лусинда, но после той отклони поглед.

— Правя, каквото ми се нареди.

— Ти, жалко подобие на човешко същество — изкрещя Грегор. — Би трябвало да те…

— Остави го — каза тихо Джак. Той приближи човека и изравни поглед с неговия. — Знаеш, че мога да уредя да те обесят заради това, което вече ни каза.

Мъжът ахна.

— Да, но… ми наредиха да го направя. Наредиха ми да…

— Така е. И виждаш ли сега как човекът, заповядал ти да го извършиш, те защитава.

Мъжът зарея поглед някъде зад Джак.

— Не разбирам за какво говорите.

— Току-що си призна, че си прострелял съпругата ми. Всеки съдия ще те обеси на минутата за това. Особено, като се имат предвид многото свидетели. Джак се изправи. — Александър, Хю, Грегор, Дугъл ще свидетелствате ли срещу този негодник?

— Ако не го убием преди това — изстреля Александър.

Навън изтрещя гръмотевица.

Кочияшът хвърли поглед към буреносното небе и пребледня.

Джак насочи вниманието си към Кембъл.

— А ти? Ще свидетелстваш ли срещу него?

— Да, въпреки, че лъже, че аз съм издавал заповедите.

— А ти, Лусинда? — попита Джак с мек глас. — Ти ще свидетелстваш ли срещу това жалко подобие на човек?

Лусинда сведе поглед към пода.

— Не разбирам за какво са ти и моите показания, когато разполагаш с толкова много свидетели?

— Отговори ми. Ще потвърдиш ли това, което чу преди малко? Че този мъж е прострелял съпругата ми?

Лусинда погледна към кочияша си, който се взираше в нея настойчиво и преглътна нервно.

— Е — продължи Джак като застана между двамата. — Ще го направиш ли?

Тя сви устни, отметна коса и очите й заискриха с гневен блясък.

— Да, проклет да си! Знаеш, че ще го направя.

— А! — изкрещя кочияша яростно и се метна към нея, затягайки въжето на шията си.

— Вие ми казахте да го направя. Вие ми казахте да я убия!

Хемиш едва удържа мъжа, сграбчвайки го за раменете.

— По-спокойно, глупак такъв. За малко сам да си видиш сметката.

— Може би сега ще пожелаеш да ни разкажеш всичко — предложи му Джак.

— Да! Лейди Федърингтън беше тази, която издаваше заповедите — извика той. — Дори дойде да гледа. Каза, че ако ни хванат, ще обвиним за всичко Кембъл. Само затова се мъкнеше с него.

Всички насочиха поглед към Лусинда.

— Ах, ти, кучко! — извика разярен Джак. — Предполагам треската под седлото на коня също е била твое дело. Защо го направи?

Тя пребледня, но не отговори.

— Защото й се подиграха — каза Александър, а ръката му стисна рапирата.

Лусинда трепна и изгледа всички с крайно презрение.

— Не съм толкова глупава.

— Нищо не разбирам — обади се Кембъл. — Нали имахме споразумение. Просто трябваше да провалим брака им и да подклаждаме враждата между семействата им. Лусинда щеше да си отмъсти за унижението, а аз щях да си върна земите, които са принадлежали на семейството ми.

— Всичко това само заради някакви земи? — попита Джак.

Кембъл се изчерви.

— Ами да. Исках да възстановя, това, което е изгубило семейството ми. Аз… аз… и през ум не ми е минавало, че Фиона ще пострада или…

— О, за Бога! — Лусинда извиси глас и прекъсна тирадата на Кембъл. — Поне веднъж няма ли да се държиш като мъж?

Той съвсем почервеня.

— Ти си като отрова. Ще ми се никога да не те бях срещал — той се обърна към Джак. — Дължа на вас и на лейди Кинкейд искрени извинения.

— Дължиш им много повече — добави Лусинда многозначително.

Кембъл замръзна.

— Дължиш им живота на Калъм.

Ръцете на Александър се свиха в юмруци и той впи поглед в Кембъл.

— Ти… си убил Калъм?

Кембъл бавно се отпусна в стола си.

— Не, но видях…

Грегор се втурна напред, но Александър го хвана за ръката.

— Не. Нека началникът на полицията да реши това. Достатъчно кръв се проля.

— Моля те, Грегор — добави тихо Фиона. — Не заради нас, но за Калъм. Той не би искал да си изцапаш ръцете.

Грегор се отдръпна и се загледа през прозореца с невиждащи очи. Отново изтрещя гръм.

Хемиш дръпна примката около чувала.

— Вече мога ли да разкарам това нищожество от тук?

— Да — отговори Джак — но го пази здраво вързан.

Хемиш най-безцеремонно натъпка обратно мъжа в чувала и го преметна през рамене.

— Ще го провеся през една греда в конюшнята и ще го чакам с вилата за сено. Дори само да кихне и ще го намушкам.

Александър се усмихна одобрително.

— Тръгвам тогава. Лорд Александър, вие нали ще се погрижите за тази? — Хемиш изгледа Лусинда с неприязън. — Тя е най-зла от всички. — И той излезе от стаята.

Джак продължи да наблюдава Лусинда. Изгаряше от желание да й причини поне част от болката, която тя бе причинила на Фиона.

— Е — устата на Лусинда се изкриви в подигравателна усмивка. — Сега какво? Ще ме предадеш на съда? Ако го направиш, ще избухне страхотен скандал и твоята безценна съпруга ще плати цената.

Джак стисна юмруци. Какво ли не би дал да…

Фиона плъзна ръка в неговата. Пръстите й бяха топли и доверчиви. Той погледна към нея и част от гнева му се стопи. После отново обърна поглед към Лусинда.

— Ще те предадем на съдията. Нека той да реши и справедливостта да възтържествува.

Усмивката на Лусинда леко помръкна.

— Но хората ще започнат да говорят.

— Винаги се случва, когато МакЛийн са замесени — сви рамене Джак. Но аз и съпругата ми няма да сме в Лондон, за да се дразним от слуховете. Прибираме се в Шотландия, защото искаме нашият син да отрасне със семейството на Фиона.

— Но ти обичаш Лондон? — ококори се Фиона.

— Мястото ти е тук, любов моя. А моето място е, където си ти. Сега и завинаги — с усмивка той я пое в ръцете си. — Всъщност, като че ли трябва да обсъдим новия си дом.

Тя обгърна ръце около врата му.

— Новият ни дом?

— Нали не смяташ, че ще живеем с братята ти? — Джак им се ухили. — Не че искам да ви обидя.

— Не си — отвърна Александър прямо. — То и за нас едва се намира място.

— Така е — колебливо се усмихна Грегор. — Много е тясно.

— Предпочитам племенниците и племенничките ми да не ми се мотаят в краката — обади се и Хю. — Ще навреди на отношенията ми с една от прислужничките на горния етаж.

— И аз съм съгласен — присъедини се и Дугъл. — Не искам да ви гледам, докато се целувате. Вреди на апетита ми.

— Виждаш ли, любов моя — каза Джак. — Братята ти ще се разболеят, ако се наложи да живеем при тях.

Фиона срамежливо се усмихна.

— Предполагам, че си прав. Трябва да си построим собствен дом.

Джак я целуна по челото и се засмя. Най-сетне беше разгадал тайната на това да имаш собствен дом. Не беше в мястото, времето или хората, които живееха в града, или на село. Разковничето беше в човека, с когото споделяш живота си.

А той знаеше, че с Фиона щеше да има дома, за който винаги бе мечтал.

Край
Читателите на „Как да отвлечеш шотландски лорд“ са прочели и: