Карън Хоукинс
Как да отвлечеш шотландски лорд (13)

Глава 12

Ужасно е да притежаваш сила, която е по-силна от теб. Проклятието на МакЛийн бе, че губеха контрол всеки път, когато емоциите разгорещяваха кръвта им. Беше нечестиво проклятие, но си го биваше, не прощаваше на никого.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

Фиона влезе в къщата на Харингтън, изпълнена с предчувствия. Странно, но си мислеше, че игралният дом ще е доста по-западнал. Разположена в една от най-добрите части на града, къщата беше огромна и добре обзаведена. Прозорците бяха големи, килимите — дебели и с богат дизайн. Всичко беше просто блестящо.

Хората я оглеждаха, но явно никой не смяташе, че мястото й не е тук. Въздъхна облекчено и влезе в салона, където смело посрещна погледите на няколко мъже, скупчени около вратата.

Джак не би отвърнал поглед от красива жена, тогава защо тя да не гледа красивите мъже? Ако някой от тях се приближи, би могла да поговори с него и кой знае, може би да си намери един-двама приятели.

Съвсем скоро тя разговаряше и се смееше с няколко готови за флирт, любезни господа. В ръката й имаше чаша превъзходно вино, а наоколо се носеше приятна музика.

Фиона стисна силно ветрилото си. Всички стаи бяха пълни с хора, но игралните зали не бяха чак толкова страшни, колкото си бе представяла.

Забеляза масите, разпръснати из помещенията. Отвсякъде се чуваха звуци от картите и заровете, както и гласове, и смях. Тя наблюдава няколко игри, за да проумее правилата, преди да се реши да се присъедини. След половин час вече се чувстваше достатъчно уверена, да се впусне в игра. За нейно удоволствие, скоро беше натрупала малка печалба.

Тримата й партньори бяха съвсем различни един от друг. Първият — мистър Грентъм — беше претенциозен самохвалко и само презрителното отношение на останалите двама към него й помогна да го изтърпи. Другите бяха истински джентълмени. Виконт Д’Орси беше много приятен мъж, когото вече познаваше, както и лорд Чесъп — най-малкия син на граф Стануик.

След известно време Фиона се измори от играта. Събра печалбата си и помоли партньорите си да я извинят, въпреки желанието им за реванш. Но в стаята беше станало задушно през последния час и тя искаше да постои до прозореца, за да се освежи.

Някъде в къщата свиреше малък оркестър и краката й сами влязоха в такта на шотландския рил, който звучеше във въздуха.

Усети топла ръка да я хваща за лакътя и се изправи лице в лице с един непознат. Той бе висок, с черна коса и живи сини очи. Не бяха така блестящи, както очите на Джак, нито имаха неговия наситен цвят, но контрастът с черната коса беше изумителен.

Фиона не го сметна точно за красив, но беше удивена от излъчването му.

— Извинете — каза тя, освобождавайки лакътя си от ръката му — познаваме ли се?

Неговата унила усмивка и спокойно държание я накараха да се отпусне.

— Мислех да кажа нещо забавно, но виждам, че дори не ме помните. — Той се поклони. — Казвам се Алън Кембъл. Познавам братята и съпруга ви.

Тя почувства облекчение.

— Това е чудесно. Съжалявам, че не ви познах.

Той повдигна рамене.

— Срещали сме се само веднъж и беше доста отдавна. Чух, че сте в града и сте се омъжила за Кинкейд. Трябваше да ви се обадя, но… нямам извинение.

— В града съм едва от няколко дни.

— Знам. — Мъжът се усмихна иронично. — Вашият съпруг ви пази само за себе си.

Колко й се искаше това да е истина.

— Откъде познавате Джак?

— Кинкейд и аз се познаваме от много време. — Той се огледа и погледът му спря върху канапето с пухкави възглавнички наблизо. — Искате ли да седнете?

— Да, моля — отговори му с благодарност.

Отпуснаха се на канапето. Тя го огледа през спуснатите си мигли, отбелязвайки колко елегантен изглежда в синьото палто и кожените си панталони. С тъмната си коса й напомняше малко на Грегор. Погледът на Кембъл следеше хората наоколо.

— Такъв хубав малък прием, не смятате ли?

— Малък? Изглежда, че всеки лондончанин е вече тук! Никога не съм мислила, че игралните домове са толкова посещавани.

Той се засмя.

— Игрален дом? Какво ви кара да мислите така?

— Защо… Помислих… Кочияшът каза, че Джак понякога идва тук.

— В дома на Харингтън винаги се играе на карти, но едва ли това го прави игрален дом.

— О! — каза тя, малко разочаровано.

Той се подсмихна на изражението й.

— Ако пожелаете, бих се радвал да ви отведа в някой от истинските игрални домове.

— А те скандални ли са?

— Някои са, но повечето са съвсем порядъчни. Мисля, че тези, които бихте сметнали за скандални, са много малко. Повечето са съвсем обикновени, само нивото на залозите е твърде високо. — Очите му се спряха на нея. — Да разбирам ли, че обичате да играете карти?

Фиона със задоволство вдигна чантичката си, която тежко се залюля на китката й.

— Спечелих добра сума тази вечер.

Усмихвайки се, той се приближи още малко, така че раменете им се допряха.

— Добре е, че се срещнахме. Ще внимавам да не залагам срещу вас. Мога да ви препоръчам в някоя добра игрална зала.

Тя наведе глава на една страна.

— Да ме препоръчате?

— Да, някой трябва да гарантира за вас. Това е единствения начин да не се допускат по-низшите класи. Сигурен съм, че ще бъдете приета. — Устните на Кембъл се извиха с горчивина. — Блек Джак е приет навсякъде. Когато хората разберат, че сте му съпруга… — Той сви рамене.

— А вие? — попита тя, накланяйки глава. — Вас приемат ли ви навсякъде?

— Навсякъде, където няма загрижени майки с дъщери за женене.

Фиона се усмихна.

— Виждам, че сте много опасен мъж.

Нещо проблесна в погледа на Кембъл. Невероятните му сини очи, изглеждаха още по-ярки на фона на тъмната му коса. Но не бяха пронизващи като тези на Джак. Не отнемаха дъха й, а в ума й не нахлуваха неприлични мисли.

Очите на Кембъл бяха… просто красиви сини очи, помисли си тя.

— Казвал ли ви е някой, колко сте красива?

Тя присви устни.

— Не и днес.

Той се подсмихна.

— Това е престъпление. Какво си мисли съпругът ви? — Той се наведе напред, тя усети дъха му до ухото си. — Ако бяхте моя съпруга, щяхте да го чувате всеки ден.

— Което щеше скоро да се превърне в досада, защото често повтаряните комплименти губят стойността си.

Кембъл се обърна към стаята.

— Къде е Кинкейд? Не го видях около масите.

— Той имаше друг ангажимент тази вечер — каза тя, надявайки се да прозвучи безразлично.

— Значи сте сама? Вие и Кинкейд трябва да сте една от онези модерни двойки, които не държат винаги да излизат заедно.

— Всеки от нас си има личен живот — каза Фиона хладно.

— Ако бяхте моя съпруга, никога нямаше да ви оставям сама.

— В такъв случай е добре, че не сме женени, мистър Кембъл. Не ми харесва да ми нареждат какво да правя.

— Жена с характер? Колко забавно!

— Мъж с остарели разбирания? Колко скучно!

Той звънко се изсмя.

— Явно на Джак му е провървяло. Вие сте прекрасна, смела жена, лейди Кинкейд. — Той взе ръката й. — Това много ми харесва.

Тя се дръпна, виждайки, че няколко двойки започват да танцуват.

— Обожавам шотландския рил. Танцувате ли, мистър Кембъл?

Усмивката му показваше, че е забелязал смяната на темата, но отговори:

— Да, разбира се. Ще ми доставите ли удоволствие със следващия танц? — Приближи се още и прошепна: — Ще е чест за мен да танцувам с най-хубавата жена тук.

Хрумна й, че да я ухажват така изискано не е никак лошо, но вече започваше да й писва. Все едно да слуша възхвалите на някоя леля. Беше приятно да ти се възхищават, разбира се, но само ако и ти отвръщаш със същото.

Тя погледна Кембъл.

— Учудващо е, че Джак никога на е споменавал за вас.

Той сви рамене.

— Вашият съпруг не храни добри чувства към мен, нито аз към него.

— Защо?

— Имахме малък спор за една жена.

— Ооо…

В погледа на Кембъл проблесна спомен, докато извръщаше очи. Фиона проследи погледа му и видя заобиколена от мъже висока, руса, впечатляваща жена.

— Тази жена?

— Да. Лейди Лусинда Федърингтън.

Фиона стисна силно чантичката си.

— Вие с Джак сте имали спор за тази жена?

— Да. И двамата искахме да й… бъдем приятели.

— И?

— Тя не избра мен.

Сърцето на Фиона спря. Това беше невъзможно. Джак трябваше да й каже. Но кога? Тя го беше отвлякла и се беше омъжила за него толкова набързо. А ако сърцето му бе вече заето?

Мисълта я зашемети.

— Той… Джак още ли… — не можа да довърши мисълта си.

Кембъл сигурно усети нещастието й, защото веднага каза:

— Вярвам, че е сложил край… — каза той и замълча за известно време.

Мислите на Фиона препускаха. Господи, какво беше направила! Не можеше да откъсне поглед от съвършената руса красавица. Тя беше красива, образована, модерна — всичко, което Фиона не беше.

Кембъл сложи ръка върху нейната.

— Лейди Кинкейд… Фиона. Не допускайте Лусинда да ви тревожи. Очевидно е, че Джак държи на вас повече, отколкото някога е държал на нея.

Надеждата избуя отново.

— Наистина ли мислите така?

— Сигурен съм. Той се ожени за вас, не за нея.

Сърцето на Фиона падна чак до украсените й със скъпоценности пантофки. Изведнъж тя пожела да се движи, за да престане да мисли и да си представя Джак с тази жена.

— Следващият танц започва, искате ли да танцуваме?

— Да, разбира се. — Той хвана ръката й. — Хайде…

— Не. — Плътният глас идваше зад Фиона. — Мисля, че този танц е мой.

Гореща тръпка премина по цялото тяло на Фиона и се спря в стомаха й.

— Кинкейд… — Кембъл се усмихва едва. — Каква изненада!

— Сигурен съм — каза Джак, обвивайки ръка около кръста Фиона и притегляйки я близо до себе си. — Ако нямате нищо против, Кембъл, смятам да танцувам с жена си.

— Е, не. И това ако не е Алън Кембъл, бедствието за Шотландия — каза Грегор, пристигайки след малко.

Дугъл прецени ситуацията с един поглед.

— Увърташ се около сестра ни? Предполагам, не си разбрал, че сме в града.

Лицето Кембъл се покри с червенина.

— Не — каза той сковано. — Не знаех.

— Жалко — каза Дугъл. — Можеше да си спестиш някои неприятности.

— И няколко натъртвания — добави Грегор весело. Той се наведе и каза с поверителен тон: — Трябва да държим под око сестра си, знаеш, да я пазим от натрапници.

Кембъл го погледна мрачно.

— Аз тъкмо си тръгвах. Надявам се, че ще можем да поговорим пак. — Той се поклони на Фиона, обърна се и се отдалечи.

Джак долови съчувствие в изражението на Фиона.

— По дяволите, Дугъл — изръмжа той. — Не се нуждаех от помощта ви, за да се справя с Кембъл.

— О, няма проблем — Грегор махна с ръка. — Освен това, радваме се да видим сестра си. — Той целуна Фиона звучно по бузата. — Здравей, момиченце. Надявам се, че си добре.

— Добре съм, благодаря ви — каза тя с леден тон. — Изненадана съм, че не ме посетихте досега.

— Щяхме да го направим утре — каза Дугъл малко несигурно.

Фиона улови погледа му.

— В десет?

Дугъл и Грегор се спогледаха изненадано, после кимнаха.

— В десет — съгласи се Грегор. Тя се обърна към Джак:

— Сега бих искала да танцувам, милорд.

Джак веднага пое ръката й.

— Аз също. — След което се понесе с Фиона по дансинга.

Тя се опита да не сравнява отпуснатата прегръдка на Кембъл с усещането за силните ръце на Джак и започна да се самосъжалява. Джак имаше право и това я ядоса.

— Как узна, че съм тук? — попита тя.

Той погледна към нея, погледът му беше горещ и собственически.

— Не знаех. Обиколих три места, докато те намеря, а това, че те открих тук, си беше чист късмет.

Той я завъртя бързо, ръцете му я обгърнаха, и тя усети, че изгаря в силните му прегръдки. Светът около нея се завъртя и изгуби ясните си очертания. Едва си поемаше дъх и усещаше тръпки по кожата си.

От вратата на терасата нахлуваше ветрец, музиката се носеше около тях. И тя вече не беше сама, Джак беше до нея. Фиона се намръщи, сещайки се за Лусинда Федърингтън.

— Фиона, трябва да поговорим — каза Джак със строг тон. — Не е безопасно да ходиш сама из града.

— Аз дойдох тук с кочияша и двама лакеи, така че едва ли ме е грозяла опасност.

— Фиона, знаеш какво имам предвид.

— Да, разбирам. Ти можеш да правиш каквото си поискаш, а аз трябва да седя да те чакам вкъщи сама.

Той се намръщи.

— Не, нямах това предвид.

— Тогава какво имаш предвид? Не разбирам от какво се оплакваш.

Той заплашително впери очи в нея.

— С теб човек не може да се разбере.

— Ако ти е трудно да разбереш, че съм нещастна, то да — така е.

Настъпи мълчание.

— Джак?

— Да?

— Коя е Лусинда Федърингтън?

Джак спря да танцува, без да обръща внимание, че така правят впечатление на останалите двойки.

— Какво за нея?

— Кембъл каза… каза, че вие…

Джак я отведе настрани от дансинга.

— Какво ти каза този негодник?

— Че сте искали една и съща жена. И че ти си я спечелил.

— Това копеле, няма право… — Джак си пое дълбоко дъх. — Много добре. Лусинда и аз някога бяхме заедно. Това вече е минало.

— Минало?

— Да, още преди да се оженим. Не сметнах за нужно да й давам обяснение.

Господи, каква ужасна вечер! Като за начало се появиха братята на Фиона, след това прекара няколко часа препускайки из града, опитвайки се да я намери, сега и Кембъл му създаваше неприятности. При първа възможност щеше да го накара да си плати скъпо. Фиона бавно каза:

— Добре. Вярвам ти.

— Е, тогава можем ли да продължим да танцуваме? — Той сложи ръка на талията й и я привлече близо до себе си, което я накара да се усмихне. — Приятно ми е да те прегръщам.

Бузите й се изчервиха и тя кимна. Те се върнаха обратно на дансинга. Джак въртеше Фиона все по-бързо. Полите й се увиваха около нея, а коприната галеше краката й, карайки кожата да настръхва.

Докато го гледаше, Фиона се засмя, белите й зъби проблеснаха между устните, очите й заблестяха от удоволствие. Леко дрезгавият смях се изля като спокойна, хладна река и потуши кипящия у него гняв. Той я гледаше и се възхищаваше на блясъка в очите й, на удоволствието, което струеше от тях. Джак я държеше силно й я завъртя така, че полите й се развяваха зад нея. Хората ги гледаха, защото танцуваха малко бързо за звучащата музика, но него не го интересуваше. Интересуваше го само, че съпругата му е с него, където й е мястото.

Джак не знаеше, защо се ядоса толкова, когато видя Фиона на дансинга с Кембъл. Знаеше само, че е вбесен. Това, че я видя в обятията на Кембъл бе отприщило у него емоции, които не можеше да сдържи или да обясни. Той забави темпото до нежно полюляване. Фиона се засмя отново и очите й заблестяха. Изведнъж Джак си пожела да бъдат далеч от всички, само двамата. Той поведе Фиона към вратата на тераса. Лекият ветрец си играеше със завесите пред френските врати и ги поразхлади. Фиона си вееше енергично с ветрилото.

— Беше толкова приятно! Трябва да танцуваме по-често.

Джак изведнъж си представи как танцуват пред огъня в спалнята, полюлявайки се все по-бавно и по-бавно, телата им се притискат, а устните им се срещат… Усети, че изгаря от желание да я притисне към себе си, дори само за миг. Улови погледа й. Огънят, който гореше в очите й, заплашваше да го изпепели. Тялото му реагира незабавно. Той плени ръцете й и се наведе към нея, търсейки сочните й устни.

— Джак.

Нейният шепот му напомни, че всеки в помещението би могъл да ги види. По дяволите, какво трябва да направи човек, за да може да целуне жена си? Той дръпна Фиона за ръката.

— Ела. Трябва ми свеж въздух — каза той, излизайки през френските врати на терасата. Поведе я през широкото стълбище в градината. Стъпките му отекваха по каменната пътека, дърветата шумоляха над тях, някъде наблизо се чуваше ромона на фонтан, аромат на жасмин и орхидеи се носеше из въздуха. Полудяваше. Това желание да усети вкуса й го подлудяваше. Беше си мислил, че след като я има веднъж, ще й се насити. Вместо това, желанието му нарастваше все повече. Той искаше да я вкуси, да усети всеки инч от копринената й кожа, да опознае линията на бедрата и ханша й, да вдиша аромата на люляк от косите й, да се изгуби в топлината й…

— Джак, къде отиваме?

Той зави покрай ниския жив плет, светлините на къщата бяха далеч зад тях. Чу се шепотът на други двойки, но никой не се виждаше по тясната пътека.

— Джак…

Той я отведе до беседка с две тесни пейки, защитена от любопитни погледи от буйно израсли храсти.

— Какво правиш? — попита Фиона задъхано.

Той свали ръкавиците от ръцете й и ги пусна в джоба си.

— Ще си открадна една целувка.

Бавно проследи очертанията на устните й с върха на пръстите си.

Тя дишаше на пресекулки, блясъка на бледата луна, се отразяваше в очите й.

— Това е глупаво — каза тя задъхано, но в тона й се долавяше обида. — Не е нужно да крадеш целувка от мен. Аз ще ти я подаря.

— Само една ли?

Устни й се извиха в закачлива полуусмивка.

— Повече ли искаш?

Нещо трепна в него. Той не знаеше кое у нея му харесваше повече: невинно палавите плътни устни или чистата линия на бузите и брадичката. Искаше да ги изследва с устните си, да усети свежия й вкус и необузданата й страст. Спусна ръце по гърба към извивката на дупето й, когато устните им се срещнаха. Прокара езика си по долната й устна, докосвайки зъбите й. Тя простена, ръцете й се сключиха около врата му, тялото й се притискаше силно към неговото. В един шеметен миг, той не мислеше. Не го беше грижа. Просто я вкусваше, усещаше я, пиеше от нея. И тя направи същото. Притискаше се все повече, бедрата й се сблъскаха с твърдостта му, стенания извираха от гърлото й. Той спря, сърцето блъскаше в гърдите му, тялото му изгаряше от страст.

— Трябва да тръгваме, любов моя. Каменните пейки зад нас предлагат някои интересни възможности, но ние имаме хубаво, удобно легло, което ни чака в къщи.

Тя трепереше до него, ръцете й обгръщаха шията му, гласът й беше дрезгав и тайнствен като луната над тях.

— Джак, не искам да чакам.

— Тази пейка е не само неудобна, но и ще ожули нежната ти кожа. Няма да позволя това да се случи.

Тя неохотно свали ръцете си от него и погледна пейката с неприязън.

— Някой трябва да сложи възглавнички тук.

— Съгласен съм. За съжаление, явно не знаят какво може да се случи в една градина.

Той разбра, че бракът си има своите предимствата, едно от тях е, че разполагаш винаги с достатъчно време. Преди си мислеше, че пикантността на бързите тайни връзки е това, от което се нуждае. Сега съзнаваше, че голяма част от вълнението е било в тайнствеността, а не в самата връзка, която пламваше бързо, но и бързо омръзваше. Всеки, които смяташе, че да си женен за една жена е скучно, просто не беше срещнал жена пламенна като Фиона. Колкото повече пиеше от нея, по-силна жажда го измъчваше. Джак се наведе и притисна устни към челото й.

— Оправи си косата и ще отидем да се сбогуваме с домакините.

Тя приглади роклята си.

— Проклятие! Воланът ми се е разпорил. Ще трябва да го оправя, иначе може да се спъна в него.

Той погали бузата й.

— Само побързай. Не мога да чакам прекалено дълго.

Джак придружи Фиона в къщата.

— Ще чакам тук, докато се върнеш. — Той целуна ръката й, а след това я пусна.

— Благодаря ти. Ще побързам. — Тя го погледна с благодарност.

Той се облегна на стената, с кръстосани ръце, а очите му проблясваха с неподправена страст, докато я гледаше.

Фиона забърза към стаята, където две камериерки се грижеха за такива проблеми като скъсани волани или разпилени прически. Едната бързо оправи волана й и Фиона скоро се запъти обратно към балната зала. Неочаквано чу мек глас зад гърба си.

— И това ако не е прекрасната, малка булка. Търсех ви.

Фиона се обърна. В коридора зад нея стоеше Лусинда Федърингтън.