Кайт Лъндън
Вирусът на Пендрагон (7)

Седма глава

Беше понеделник сутрин и Сам тъкмо бе поставил куфарчето си върху бюрото. Далас бе прекарала по-голямата част от уикенда в офиса си или в спалнята си, замисляйки провала му. През трите седмици, откакто я познаваше, тя му създаваше само неприятности.

Стисна юмруци в джобовете на джинсите си. Беше ужасно ядосан, че бе нарушил правило 2.01 от правилника за облеклото на служителите на „Брайс“. Не му бяха останали пари да даде опетнените с маслото на Берта костюми на химическо чистене. За първи път през целия му десетгодишен стаж в „Брайс“ той беше облякъл пуловер върху една износена риза.

Прекара ръка по яката си и се намръщи. Беше нарушил и правило 2.02. Косата му не беше подстригана — също поради плачевното му финансово състояние.

Ники бе загубила любимата си кукла, а ципът на Били бе заял и Сам пристигна в офиса твърде късно, нарушавайки по този начин правилото за точност в бизнеса.

Сам протегна крак, за да провери дали джинсите му покриват новите избелени петна по чорапите му. Далас непрекъснато го затрупваше с дрехи за пране и той започваше да се съмнява, че ще успее да излезе от този облог, без да е получил някакво хормонално разстройство. Бикините й го бяха отклонили от преработването на отчета за януари.

Не беше лесно да живее с Далас. Уханието й изпълваше цялата къща. Смехът й спираше дъха му.

Спомените за жадните й мънички въздишки не му даваха мира вечер в леглото. Тя работеше много. Беше бледа и със сенки под очите. Спомни си жадното изражение на лицето й, когато лежеше в ръцете му. Тялото й се извиваше и се притискаше към неговото.

Но Сам не искаше да дава обещания на неговата възраст. Още повече, да поема някакви ангажименти и да започне една сериозна връзка. Особено пък с жена, която беше негов враг в бизнеса и предлагаше някакви странни идеи за управление на стреса.

Коледните светлини мъждукаха в мъглата, погълнала сградата на „Брайс“. Идваше Коледа, децата очакваха подаръци, а джобовете му бяха празни.

Щеше му се да подари на Далас нещо специално — някаква частица от него самия. Причината не му беше много ясна, а и не искаше да си я изяснява.

Кога за последен път бе пожелал да сподели нещо свое с друг човек? Кога за последен път бе усетил топлината на истинския дом? И деца да се гушкат в него след един наистина добър лов на мечки.

Усети миризмата на кафе — лукс, който не можеше да си позволи. Обърна се и видя Емили да оставя димящата чаша върху бюрото му.

— Господ да те благослови — измърмори той, вдиша дълбоко аромата и обгърна чашата с двете си ръце, като че искаше да се стопли.

— Ето, рецепти. Събрах ги от персонала. Радват се на изпитанието ви на работеща майка, нали разбирате. Някой каза, че вече започвате да приличате на човек. Особено когато сте наблизо до Пендрагон. Общото мнение е, че трябва да й определите среща. Може би да я поканите на вечеря някъде около залива.

Сам спря да отпива от кафето си и остави чашата.

— С какви пари? — погледна въпросително Емили.

— Имате финансови затруднения? Не забравяйте, че трябва да приготвите подаръци за празненството в офиса, както всички други. А трябва да внесете и своята лепта за нуждаещите се. Тази година аз няма да мога да попълня чека ви. А, госпожа Пендрагон ще бъде тук в десет часа, за да разговаря с вас. Има някакви въпроси, които трябва да уточни с вас, преди да продължи по-нататък. Господин Муленс също ще дойде с нея. Онзи прекрасен мъж, нали го знаете — Емили забеляза мрачното му изражение. Обърна се и тръгна към вратата. — А, обади се Лайза. Тя и Едуард Суеринген били близки познати. Щели да вземат децата за уикенда. Отиват на вилата му в прохода Снокуалми. Вие с госпожа Пендрагон ще трябва да се справите сами.

Сами. Думата едва не го задави. Далас щеше да бъде само негова през целия уикенд. Без децата. Без Лайза. Преглътна.

Защо беше толкова лекомислен?

Между обажданията и диктовките Сам обмисляше прекарването на уикенда — вечеря на свещи, приглушени светлини и коктейл от раци. Или може би трябваше да я заведе на вечеря с танци някъде около залива. Мислено прерови портфейла си и се замисли дали Емили не знае някое евтино ресторантче.

Далас пристигна точно в десет и разтвори плановете на първия етаж на сградата върху бюрото му.

— Това е най-удобното място за един детски център. За работниците ще е най-лесно да ги оставят, когато пристигат, и да ги вземат, когато си тръгват от работа. Този етаж е най-удобен и за организирането на фитнес център и прекарването на вода за душовете. Но ако мислиш, че има друго, по-подходящо място, можем да разгледаме и него, нали така, Карл?

Тя вдигна поглед и установи, че Карл Муленс и Сам се гледат втренчено един в друг. Изражението на архитекта беше учтиво, но веждите на Сам се бяха сключили над потъмнелия му поглед и това не вещаеше нищо добро. Приличаха на два улични котарака, отстояващи териториалните си права. До чистотата и лъскавината на Карл, Сам, облечен във вълнен пуловер и изтъркани джинси, изглеждаше направо привлекателно.

— Карл, ще можеш ли да продължиш обиколката без мен? — помоли Далас и леко докосна ръката му. До нея Сам съвсем се намръщи.

— Разбира се, бебче — измърмори Карл, хвърли последен поглед към Сам и се понесе в тесните си джинси към вратата.

— Разбира се, бебче — повтори през зъби Сам. — Тоя боклук, става ли изобщо за нещо?

Погледът му се спря на устните й и тя не можа да устои на желанието да го подразни.

— В какъв смисъл?

Без да сваля поглед от нея, Сам махна очилата си и ги постави върху разпечатките.

— Ще ти покажа в какъв смисъл — изрече той с възможно най-силен южняшки акцент и се наклони към нея.

Тя бързо отстъпи. За момент двамата стояха и се гледаха и никой не проговаряше. Сам наистина беше привлекателен. Неприлично мъжествен и секси. В него и около него се носеше нещо съвсем примитивно. Като че ли я желаеше повече от всичко на света.

Далас усети, че се изчервява и сведе поглед. Сам обхвана с ръка брадичката й, повдигна я и леко се усмихна.

— Изчервихте се, госпожо Бизнес дама на годината — устните му се плъзнаха по бузата й.

Тя отстъпи назад, бръкна в чантата си и му подхвърли един хартиен плик.

— Донесла съм ти подарък.

Сам внимателно го отвори и изсипа съдържанието му върху бюрото. Беше сандвич, опакован във вакуумирано фолио. С различни видове колбаси, резенчета домати и стръкчета маруля. Изглеждаше направо превъзходно. Далас му връчи и един термос и когато го отвори, стаята се изпълни с аромата на рибена супа.

— Знам, че си пропускаш обяда и гладуваш до среднощ. Това може да ти е от полза.

— Благодаря — отвърна Сам с неравен глас.

Той наистина беше развълнуван от вниманието й и тя не можа да се въздържи да не го целуне по бузата. Тогава Сам извърна глава и устните му отново започнаха да боготворят нейните. Далас не смееше да помръдне.

Ръцете му не я докосваха, но тя все повече и повече се приближаваше към него, привлечена от жадните му устни.

— Липсваше ми, градинско грахче — прошепна той и я взе в скута си. — Ела тук.

Далас отпусна ръка върху гърдите му, погледна към лицето му, озарено от необичайна нежност, и прекара пръст по новия белег върху брадичката му.

— Не се забърквай с мен, Сам. Сега съвсем не ми е до това.

— А кой ти каза, че на мен ми е до това?

— Ти не си мъжът, когото търся.

Защо очите му я гледаха така нежно? Защо се чувстваше толкова спокойна в прегръдката му? Не можеше ли да е някой друг? Не можеше ли да няма толкова големи претенции. Някой като Бо или Дъг.

— Не съм желал никого от години — изрече той на глас, но повече на себе си.

— Тогава, недей да искаш и мен — отвърна тя и вдигна устни към неговите.

В момента, когато устните им се докоснаха, Далас забрави, че беше решила да се съпротивлява. Забрави, че бе причислила Сам към категорията на Ти Джей. И се отдаде на дивите ритми, напиращи в тялото й. Обви ръце около врата му и се заигра с косата му.

Езикът му леко докосна ъгълчетата на устните й и тя веднага го пое. Желаеше докосването на устните му. Жадуваше да усети топлината на тялото му, колкото се може по-близо до нейното. Под нейното, над нейното…

— Сам? — тя докосна с устни пулсиращата вена на врата му и барабаните вътре в нея забиха още по-диво.

Притисна се към него и забрави за всичко. Знаеше само какъв е вкусът на кожата му. Знаеше вкуса на устните му и чуваше неравното му дишане. Вдигна пуловера му, изхлузи го през главата му и усети лудия бяг на сърцето му.

Беше й ужасно горещо. Изправи се и погледна лицето му. Косата му стърчеше, а суровата линия на устата му се бе смекчила. Усещането беше прекрасно. Напомняше й за нежни обещания и топли южни нощи, наситени с уханието на магнолии. Харесваше й начинът, по който потрепва, харесваха й зачервените му страни и облачно сивият цвят на очите му. Ръката му потрепери върху бедрото й и тя изведнъж го пожела. Искаше ръцете му да търсят, да галят, да намерят…

Никога не се бе чувствала така. Протегна се, хвана ризата му с две ръце и копчетата се разхвърчаха настрани.

Също като желанието вътре в нея.

Под боядисаната на петна и изпомачкана, но чиста риза раменете му бяха невероятни. Вълнуващи и очакващи докосването й. Далас нежно потърка с нос мускулестите му гърди. Не искаше да се отделя от него.

Обви ръце около врата му и го привлече към устните си. Сам я прегърна още по-силно. Дишаше учестено. Огромните му ръце стоплиха гърба й, бедрата й, краката й. Движеше се бавно. Барабаните удряха настойчиво. Не можеха да го чакат. Искаше го близо до себе си, не нежен, а разгорещен, тръпнещ.

— Ей, момче? — изрече тя въпросително и се притисна в скута му.

— Ох — изсумтя той, повдигна я и извади от джобовете си рокличката на куклата на Ники и едно от камиончетата на Били.

Усмихна се с погледа на момче, държащо в ръцете си две фунийки сладолед.

— Знаеш къде сме, нали?

Далас се бореше с надигащата се в нея топлина. С нежния поглед на Сам. С потрепващото под пръстите й тяло. Сам беше твърде мъжествен, изглеждаше твърде предизвикателно, твърде…

Долната му устна беше разранена. Тя зяпна, без да може да реагира.

— Ти ме ухапа, градинско грахче! — обясни й той с глас, който й говореше единствено за топли нощи и опънати под звездите одеяла. — И ме нарече момче. Направи чудо с мен.

Очите й се разшириха, вероятно от ужас. Неговите се смееха.

— Аз ли?

— Да, ти — отвърна той и леко я целуна.

Погледна многозначително към разголените си гърди и после към нейните безупречно закопчани дрехи.

— Съжалявам, че се възползвах от теб по този начин — каза той с дрезгав глас, едва прикривайки смеха си. — Просто не можах да се сдържа.

 

 

В събота сутринта Далас се събуди от силното кафе в мазето. Замъкна се до банята, а след това навлече джинси и памучен пуловер и отиде в офиса си. Възнамеряваше да подготви предложенията си, за да може да ги представи на януарското заседание на Борда на директорите. Ако свършеше достатъчно работа през уикенда, щеше да може да посвети времето от Коледа до Нова година на децата си.

През целия ден се улавяше, че мисли за Сам.

В пет часа вече беше напълно изтощена. През последния час не беше свършила почти нищо. Изключи компютъра и се отпусна на стола. Разбираше, че непрекъснато се разсейва и тъй като не можеше да си го позволи занапред, реши, че ще трябва се справи с него веднъж завинаги.

Планът на играта се бе променил. Сега Сам беше огромният проблем. Докато караше към къщи, Далас измисли как да накара Сам да наруши правилата. Сам щеше да се премести отново в апартамента си и щяха да продължат според уговорката.

Далас паркира до Берта, излезе от колата и се усмихна. Сам щеше да се съгласи и да се изнесе. И когато остане сама, без да вижда омразните му трапчинки и да чува южняшкия му говор, тя щеше да се успокои и да се справи.

Далас се изкачи по стълбите и отвори вратата със самообладание, което не бе имала от седмици.

Сам седеше на пода в дневната, целият покрит с опаковъчна хартия и дървени играчки. Фланелката му се бе изкривила на една страна и показваше голяма част от гърдите му, а и краката му бяха голи от късите боксьорски гащета до разноцветните чорапи. Усети миризмата на спагети и хляб с чесън.

Главата на Сам започна да потъва между раменете му, жест, който подсказваше, че се готви за защита.

— Смятах да почистя. А и вечерята е готова — спагети. Барбара от счетоводството ми даде рецептата за соса. Нали се разбрахме, че ще се обаждаш, преди да се прибереш вкъщи? — Сам потърка брадичката в гърдите си и взе една от хартиите с усмихнат Дядо Коледа на нея. — Какво гледаш? Коледа е. Изчезвай.

Май трябваше да си му върне, задето й бе провалял работата цял ден. Събу обувките си, преметна сакото си през облегалката на дивана и се сви в единия ъгъл.

— Ники ще хареса люлката за кукли — започна тя. — А и Били имаше нужда от кутия за играчките си — продължи, докато разглеждаше ръчно изработената кутия с инкрустирано „Б“ върху капака.

— Тази кутия е за специални неща — обясни й Сам високомерно. — Има различни отделения и чекмеджета за различните инструменти. Всяко момче има нужда от такава кутия.

— А на мен какво си ми измайсторил, Сам? — попита тя доволно, наслаждавайки се на начина, по който се бе омотал в лепенката и не можеше да освободи ръцете си.

— Не казвам — отвърна той и се намръщи. — Мисля, че ти казах да се махаш. Върви обратно в офиса си и ми се обади. И карай внимателно. Улиците са хлъзгави.

— Да не би да ми заповядваш? — попита тя раздразнено.

— Не знам какво ти става, Пендрагон, но ако ме докоснеш, да знаеш, че не отговарям за последствията.

— А, уморени сме от бръмченето до среднощ?

Тя коленичи, за да се изравни с него. Сам седеше объркан и безпомощен. Опакован като специалния подарък на Дядо Коледа за нея.

— Достатъчно съм уморен, за да знам, че двамата сме съвсем сами в къщата за първи път. Достатъчно съм уморен, за да съм сигурен, че ако не съумееш да сдържаш инстинктите си и продължиш да ме дразниш, ще направя нещо много лошо. А досега се държах като истински джентълмен — измърмори набързо той, захапа лепенката със зъби и се освободи. — И не ми беше лесно.

— Така ли? — попита тя с цялата еротична власт, която можеше да придаде на гласа си. Мисълта, че Сам е тук, само на една ръка разстояние от нея, безпомощен и привлекателен й подейства като питие с ром.

 

 

Тя никога не пиеше нищо, в което има ром. С изключение на този следобед. Веднъж, след като бе пила ром, беше танцувала фламенко на масата. Обви ръце около врата на Сам. Той я погледна притеснено.

— Какво си намислила?

— Имай ми доверие — отвърна тя и се насочи към устните му.

Отпусна се върху него и той се наведе. Опаковъчната хартия зад гърба му изшумоля. Далас го притисна още малко и го повали на пода.

— Няма да се дам толкова лесно — каза Сам с неравен глас.

Но Далас не чуваше нищо друго, освен ритъма на барабаните и бързо се настани върху него. Никога през целия си живот не беше пожелавала толкова силно нечие докосване. Докато наблюдаваше семейство Деънс през прозорците, се чувстваше ужасно, отчайващо самотна. Вече бе достигнала средата на живота си и пред нея зейваше огромна, черна леденостудена пропаст. Имаше нужда от топлината, която я бе заляла онзи ден зад бюрото му. Трябваше й спомен, който да отнесе със себе си в пропастта. Беше преминала през трънливата връзка с Ти Джей, само за да разбере, че мечтите й са разбити.

Целувките на Дъглас не й бяха донесли дори частица топлина. А Бо — той дори не можеше да я целуне.

Но Сам. Сам знаеше как да я накара да се чувства желана. Чувствена, женствена и желана жена.

Когато Сам си отиде, тя щеше да се справи с болката.

Докосна възхитителния ъгъл на устните му. Той не се бе обръснал и наболата брада събуди нови вълни на желание в нея. Погали го по бузите, така както й се искаше още от самото начало.

Усещаше как самотата и болката му преливат в нея. Не бързаше. Прекара пръсти по линията на лицето му.

Ръцете му се освободиха и я положиха върху опаковъчната хартия. Треперещите му топли пръсти се плъзнаха по страните й. Сам се придържаше над нея, без да й тежи и отстрани косата от страните й.

Далас задържа погледа му, плъзна пръсти под фланелката и погали гърдите му. Тялото над нея се напрегна.

— Сама си го изпроси, градинско грахче — изломоти Сам.

— О, Сам — отвърна тя безпомощно, докато той се изправяше. — О, Сам? — повтори несигурно тя, когато той я взе на ръце и я понесе към спалнята.