Кайт Лъндън
Вирусът на Пендрагон (6)

Шеста глава

Час по-късно Сам наруши правилата, без изобщо да се замисли. Млатеше боксовата круша в личния си гимнастически салон, а по тялото му се стичаха струйки пот. Надяваше се да укроти желанието, което Пендрагон събуждаше у него чрез физическо изтощение.

— Пендрагон е вирус. И почти се е докопала до мен — процеди той през зъби и стовари върху крушата поредния удар. Бореше се с нея и със себе си. — Е, добре. Достатъчно дълго време съм на ринга, за да мога да се справя.

Далас Пендрагон не беше наясно относно дремещата у нея чувственост. Не знаеше как се отразяват на един мъж, обуздавал твърде дълго емоциите си, докосването на нежните й ръце и още по-нежните й стенания.

Трябваше да има някаква зашита против мъжете, които биха се възползвали от нея.

Проклятие! Той възнамеряваше да бъде един от тях.

Мъже? В множествено число? Отново нападна крушата и затанцува бясно около нея.

Беше докоснал копринено меката й кожа. Беше се хванал в капана на уханието й — на градински грах и планинския въздух на Апалачите. Всяка нейна въздишка го изпълваше с усещането за нещо, за което бе жадувал през целия си живот. Все още чувстваше как потръпва тялото й. Искаше да я изпълни цялата със себе си. Да стане част от нея, част от нейния свят. Да се стопли от топлината й. Тя бе като зашеметена от неподозираната си чувственост и той искаше да я успокои. Да я обгърне с ръце и да й каже, че всичко е наред.

Да, обаче не беше. Нищо не беше наред.

Сам беше много ядосан. Изобщо не беше замислял подобно нещо. Онова, което се бе случило зад бюрото му, беше съвсем импровизирано. И Далас просто му се поддаде. По дяволите!

По-точно, тя просто пламна.

Сам дишаше тежко. Отстъпи назад. Ако не беше внимателен, тя можеше да се протегне, да бръкне в душата му и да го разкъса на парчета. Вътре в него имаше нещо, отдавна забравено и твърде уязвимо, за да бъде излагано на контакт с опасния й вирус. Но защо всъщност искаше да се домогне до него?

Сам приведе глава и заби юмрук в крушата, като че тя беше най-злият му демон.

 

 

В пет и половина след обед Далас простря ръце върху ведомостите на „Брайс“, разстлани на бюрото й. Те демонстрираха без съмнение необходимостта от почасово работно време, детска градина, бизнес ден — платен работен ден, в който служителите няма да ходят на работа, а ще се занимават с личните си проблеми и ангажименти, фитнес център и най-накрая отпуска при навършване на пет години работа в компанията. Тя включи компютъра и започна да работи върху проектите.

Майка й беше обещала да провери как се справя Сам вечерта. Това щеше да й позволи да поработи до късно. Оставаха й три седмици да докаже, че теорията й е вярна — че освободените от стрес работници означават намаляване на отсъствията и по-висока продуктивност, а текучеството — минимално.

Тя подчерта коментара на един от служителите: „Господин Лоринг иска компанията да работи като добре смазана машина и честно казано плаща добре. Проблемът е в това, че ние просто не сме женени за тази компания като него. Ние имаме семейства и други ангажименти извън фирмата, а за него «Брайс» е всичко на този свят“.

Колко тъжно — помисли си Далас. Като временно пребиваващ в жилището й, Сам чудесно се бе сприятелил с Ники и Били.

Като псевдосъпруг, той често се объркваше в домашните задължения, но винаги показваше воля и желание да се справи.

Като мъж — беше твърде опитен. Сам Лоринг бе от онзи тип мъже, които предпочитат расовите неувяхващи блондинки.

Тогава защо я целуна? Тя прекара пръст по устните си, припомняйки си докосването на неговите.

Целувките на Сам имаха своите големи причини, които прозираха зад тях. Но сега, когато знаеше колко подмолен може да бъде той, когато усеща, че ще загуби, тя щеше да го наблюдава много внимателно.

Само да нямаше онзи нещастен поглед, сякаш никой никога него е прегръщал.

Далас се стресна при тази мисъл и започна да пише. След като всичко свърши щеше да изяде цяла кутия шоколадови бонбони.

Точно в десет телефонът иззвъня. Тя току-що бе изключила компютъра. Отговори вяло, очите я боляха и беше уморена до смърт.

— Далас? — Беше Сам. — Добре ли си?

Отново си позволяваше да я притеснява.

— Защо да не съм? — отвърна рязко тя.

Сам дишаше тежко на другия край на линията. Като че ли се опитваше да сдържи гнева си.

— Прибирай се — нареди той и затвори.

— Виж какво, огромно чудовище да не би да имам вечерен час?

Далас замръзна, щом разбра, че е затворил. Започна да изброява нещата, които биха го накарали да й се обади. Беше звъняла по-рано. Ники и Били бяха развълнувани. Сега трябваше вече да са заспали, освен ако Сам не се бе справил успешно с избиването на мечките.

Далас изскочи от офиса и прекоси целия Сиатъл за рекордно кратко време. Паркира на сантиметри от Берта, а спирачките на колата й огласиха нощта с острия си писък. Този път не се зазяпа в прозорците на семейство Деънс, които отново се целуваха, а се съсредоточи върху очакващото я нещастие — порязани деца, високи температури, трески, нещастни случаи.

Затича се по стълбите, като се ослушваше да чуе детски плач или някакъв друг звук.

— Какво се е случило? — попита тя, минавайки покрай внушителната фигура на Сам и хлътна в къщата.

Смъкна палтото си, изхлузи високите си обувки и се втурна към стаята на децата. Те кротко си спяха, необезпокоявани от мечки или нещо подобно. Тя се наведе над тях и потърси следи от сълзи. Не видя нищо подозрително. Целуна ги по бузите и се измъкна от стаята.

Сам стоеше в средата на дневната и я гледаше. Беше по чорапи, с джинси и фланелка. Беше страховит и…

Далас не искаше и да си помисля за продължението. Беше опитала достатъчно от него на пода зад бюрото му.

— Защо се обади?

— Вечерята изстина — каза той недоволно. — Очаквах да си дойдеш преди шест.

Раздразнението и гневът му я изненадаха. Беше чувала подобни думи и преди — от Лайза. Тя отблъсна обезпокоителната мисъл. Сам беше заинтересован единствено от това да я накара да подскача по музиката, която той й свири.

— Имам си работа. Случило ли се е нещо с Ники или с Били?

— Нищо им няма. Прекарах по-голямата част от времето в готвене. Както и да е. Децата харесаха моя специалитет от хамбургери. Изглеждаш уморена. Добре ли си?

Въпросът бе зададен с възможно най-дълбокия южняшки акцент и я върна отново към следобедния случай.

Тя не можа да се овладее. Имаше дяволска нужда от него. Искаше да му даде частица от себе си. Веднъж вече беше преживяла подобно нещо и се беше отървала с доста белези, които нямаше да се заличат до края на живота й.

Сам се приближи, приведе се над нея и тихо прошепна:

— Можеш да оставаш в офиса си всяка вечер, ако желаеш. Но трябва да ми се обаждаш винаги, когато си тръгваш и ако ти се наложи да спреш по пътя, трябва да ме предупредиш — звучеше така, като че ли полицията, кавалерията и зелените барети заедно щяха да преобърнат Сиатъл заради нея.

Вече не беше нито уморена, нито разтревожена. Завъртя се и застана лице в лице с него.

— Ако начинът ми на живот ти създава някакви проблеми, ще ти се наложи да се примириш.

Сам постави ръце на шкафовете от двете му страни и се приведе напред.

— Децата и Лайза се безпокояха.

Далас забеляза бръчиците около очите и упоритата му уста. Едно мускулче под тъмната обрасла кожа на гранитната му челюст потрепна. Май започваше да се страхува.

— Стига, Лоринг. Пусни ме да мина. Оправяла съм се и без теб години наред, не помниш ли? Майка ми и децата знаят, че понякога се случва да закъснея.

— Аз не съм майка ти, нито децата ти — изрече той много тихо. — На мен ще трябва да се обаждаш.

— Сам, ако си търсиш белята, знай, че съм в подходящо настроение — отвърна тя също толкова тихо и вирна брадичка. — Махни се от пътя ми.

— Сигурен съм, че не ти се е налагало да се държиш с Бо по подобен начин — отвърна той доволно и продължи да я гледа.

— Нямаш ли си друга работа? — опита се да кокетничи тя, като се чудеше, дали ако увие ръце около врата му ще може да се измъкне. — Например да изпереш, да изчеткаш пода на банята, да събереш играчките на децата?

— Всичко това съм го направил — отвърна той вече по-меко, като не сваляше поглед от устните й.

Далас заби рамо в гръдния му кош и най-изненадващо той отстъпи. Фактът, че се беше справила с него толкова лесно беше обезпокоителен.

 

 

В петък сутринта Сам се срещна с Борда на директорите в просторната заседателна зала на „Брайс“.

— Признавам, че съм постъпил единовластно, като не съм представил програмата на Борда, но Далас Пендрагон само изследва политиката ни относно стреса на работното място. Тя едва ли ще открие нещо. И когато проектът й приключи, „Брайс“ все още ще си е на мястото. Проблеми от този род отнемат доста време за дискусии и предлагам да ги обсъдим след доклада за тримесечието.

Той забеляза сдържаните изражения на директорите си. Кимна бързо на Едуард Суеринген. Сам изпитваше дълбоко уважение към този човек, независимо от различията помежду им по отношение на бизнеса. Едуард бе на шестдесет и три години, снажен, около метър и осемдесет и се движеше като танцьор. Една от основните теории на живота му беше, че всеки мъж има нужда от подходяща жена. Сам веднага го причисли към онези, които ще бъдат „за“ провеждане на програма за ограничаване на стреса.

Джери Кийс се облегна на стола си и кръстоса ръце върху заобления си корем.

— Пендрагон задава твърде много въпроси, води някакъв архитект със себе си и си пъха носа навсякъде. Каква връзка имат, по дяволите, „семейните профили“ с работното място?

Франсис Том се наведе напред и почука с молива си.

— Тя създава само неприятности, Сам. Усеща какво би се харесало на по-голямата част от работниците. Трябва да я спрем, преди наистина да ни е навредила. Чувал съм тези глупости за стреса и преди. Не можем да си позволим да финансираме програма за създаване на бизнес среда, свободна от стрес.

Главната причина, която служителите споменаваха за причиняваща стрес в тях, бе накарала стомахът на Сам да се свие болезнено: „Той е стоманена машина, движена единствено от диаграмите на продуктивността“: Така ли го виждаха подчинените му?

Едуард Суеринген вдигна поглед от бележките си и отбеляза:

— Пендрагон има и някои добри идеи. Познавам майка й от години и разбрах, че Далас е една предприемчива млада жена. Може би теориите й ще се окажат верни и е по-добре да ги имаме предвид.

Сам се облегна назад в председателското си кресло и се замисли за Муленс — архитекта, който Далас беше наела да направи необходимите оценки. Изпита желание, вместо боксовата круша да започне да удря нещо от плът и кокали и с калифорнийска усмивка. Муленс беше от онзи тип, който се харесва на всички жени. Сърфист на възраст, облечен в твърде тесни джинси. Не излизаше от устата на секретарките. Изглежда, че Далас нямаше нищо против Муленс да се върти около нея непрекъснато и да свежда глава до нейната.

Веднъж я видя да се кикоти, докато архитектът нашепваше нещо в ухото й. Тъкмо се бе насочил към тях, когато тя вдигна поглед и го забеляза.

— Някакви проблеми, Сам?

Разбира се, че имаше проблеми. Никой мъж не можеше да чака всяка вечер една жена, да пере памучното й бельо, да слуша подсмърчанията на децата й й да няма проблеми — големи проблеми.

Младоженците от отсрещната къща направо го побъркваха. Чак му се искаше да сдъвче стомана.

Имаше нужда от едно — да наеме детегледачка и да се обади на Дилайла. Когато някакъв вирус нападнеше нечия имунна система, той беше длъжен да вземе мерки.

Може би просто изпитваше нужда отново да чуе стоновете, които излизаха от гърлото й, когато докосваше кожата й. Господи, бяха толкова сладки, жадни и възбуждащи.

— … всички знаем, че живееш с нея, Сам. Но бизнеса си е бизнес — говореше Бен Томсън, плясвайки с ръка по масата.

— Какво става? — попита Сам. Изостави образа на бледата кожа на Далас и се върна в заседателната зала. Чувстваше се малко виновен. Като че ли беше изложил собствената си жена на група воайори. За да прикрие неудобството си, той се наведе над Томсън.

Младият човек леко се отдръпна и запипа вратовръзката си.

— Каква е тая история — намеси се друг член на борда. — Не съм чувал досега да смесваш личния си живот с работата.

Неочаквано влезе Емили и започна да допълва чашите с вода и да налива кафе. Сам се чувстваше така, като че ли влакът му беше обграден от индианци и сега стесняваха обръча, за да го убият. Или пък, като че ли е полумъртъв и лешоядите вече кръжат над него. Разхлаби вратовръзката си и разкопча горното копче на ризата.

Без да обръща внимание на проблясващите пламъчета зад очилата на Емили, Обясни набързо облога.

— Господи, в какво си се насадил — кимна злобно Айк Рамзи.

— Това е нещо ново — добави някой.

— Супер — намеси се трети глас. — Нищо чудно, че напоследък изглеждаш толкова ужасно.

Без да иска, Емили поля ръката на говорещия с кафе.

— Извинете — измърмори тя без особено съжаление и продължи нататък.

Сам бавно смъкна сакото си и нави ръкавите на ризата си. Членовете на Борда се поизправиха и усмивките им се стопиха. Сам им обърна гръб и се загледа в ситния дъждец и мъглата, обгърнала последния етаж на „Брайс“. Зад него се разнесе вълна от сподавени коментари.

Сам отново се обърна и измери с поглед всеки от членовете поотделно.

— „Брайс“ винаги е бил начело в прилагането на новите идеи. Приемете положението ми в този момент като експеримент — кратко нареди той.

Макс Драгонски угаси пурата си в пепелника. Погледът му се върна върху ризата на Сам и подробно я огледа.

— Смесването на корпоративния бизнес и частния бизнес са две различни неща, Сам. Съгласен съм с останалите. Всичко това не ми харесва.

Разчитайки на инстинктите си, които досега му бяха служили вярно, Сам мълниеносно взе решение. Отново се обърна към прозореца, за да обмисли добре идеята си и да се изолира от подсмихванията зад него. Разтърка челюстта си и се обърна отново. Знаеше как да използва ръста и острия си поглед, за да всее смут в противниковия лагер.

Той изгледа мъжете един по един, а след това разтвори ръце, постави ги на масата и се наклони върху тях.

— Ще оценя помощта ви в тази насока. Емили, подбери време, което да е подходящо за всички членове на Борда и след това се свържи с госпожа Пендрагон, за да я поканиш на среща с Борда на директорите на „Брайс“. Господа, ще можете да се срещнете с госпожа Пендрагон и тя ще отговори на всичките ви въпроси. Предполагам, че няма да излезете от рамките на бизнеса. Ако мястото, където живея, смущава някого, ще го очаквам в гимнастическия салон след приключване на събранието. С това обявявам събранието за закрито.

До вратата Емили се усмихваше.

— Господин Лоринг, госпожа Пендрагон е отвън. Сигурна съм, че няма да има нищо против да се срещне с Борда сега.

Сам познаваше настойчивостта на Емили. Минута по-късно Пендрагон вече беше вътре.

— Господа, това е нашата госпожа Пендрагон.

Далас хладно се усмихна. Не й харесваше да бъде нечия госпожа Пендрагон. Предпочиташе да запази собствеността върху себе си. Тази мисъл ужасно го раздразни. Никога досега не бе желал да притежава една жена изцяло, да се обгради с топлината й и да се грижи за нея. А сега искаше точно това. И от това го заболя.

Сам й представи членовете на Борда. Далас го погледна, намръщи се и се загледа в ризата му. Защо всички бяха толкова заинтригувани от проклетата риза? Зелените й очи потъмняха, а устните й се свиха.

— Сам — каза тя тихо.

— Тези господа биха искали да ти зададат някои въпроси. Ще ти е възможно ли да им отговориш сега?

— Сам — повтори тя натъртено и посочи с поглед рамото му.

— А, госпожо Пендрагон, бих искал да чуя нещо повече за идеята ви ръководството да поддържа детска градина на компанията — започна един от членовете.

— Да, така отсъствията ще бъдат сведени до минимум, а и родителите ще могат да проверяват как са децата по време на почивките.

— Господин Лоринг, бихте ли седнали. Ще се чувствате по-удобно — подхвърли през рамо Далас.

— На мен ми се струва, че всичко това ще доведе само до загуба на работно време.

— Когато една компания спре да се развива, това показва, че тя е започнала да се разлага, вие не мислите ли така? — отвърна усмихнато Далас.

Знаеше как да отправя предизвикателства. Сам я наблюдаваше как крачи из стаята, демонстрирайки дългите си крака. Питаше се дали е с бикините с дните на седмицата, или е облякла виолетовите.

— Нали не мислите, че се ползвате с някакви привилегии заради Сам? — изрече бавно Брент Пенингтън. — Досега той никога не е позволявал политиката на компанията да бъде нарушавана.

Сам почука с длан по дървената странична облегалка на креслото си. От деня, в който бе пристигнал Пенингтън, все се опитваше да изпъкне.

— Брент.

Далас се усмихна в посока на Сам и без съмнение предотврати неизбежната саморазправа. Продължи интервюто си с лекота. Излагаше идеите си и винаги ги подкрепяше с необходимите статистически данни. След това се извини и дискретно остави членовете на Борда да обсъдят срещата в нейно отсъствие.

— Тя е във вихъра си. Умът й реже като бръснач — заяви Суеринген, след като Далас напусна. — Хващай я по-бързо — обърна се той към Сам. — Само да бях с няколко години по-млад.

— Мисля, че си подхождате чудесно — отбеляза Емили, след като членовете на борда на директорите напуснаха залата. — Като изключим това, че ще трябва да се научите да използвате омекотител за дрехи при прането.

— Какво общо има, по дяволите, прането със заседанията на Борда на директорите? — ядосано отвърна Сам.

Емили не проговори, само се протегна, изтегли едни розови бикини през яката на ризата му и ги пусна върху бюрото.

— Трябва да изваждате прането от сушилнята веднага и да го простирате колкото е възможно по-бързо. В понеделник ще ви донеса някои рецепти на ястия, които се приготвят бързо и са вкусни и евтини. Прането и голямото пазаруване правете в събота и оставете неделята за пълна почивка. Приятен уикенд.

Сам я чу да излиза, взе бикините от бюрото и ги смачка в юмрука си. На тях беше щамповано „понеделник“ и вероятно точно тях бе носила Далас зад бюрото в офиса му. Напъха ги в джоба на панталона си при камиончето на Били и помисли дали парите ще му стигнат да плати на детегледачката.

До следващия петък Сам вече се чувстваше като разпънат между служебните ангажименти и домашните задължения. Ако трябваше да избира, със сигурност щеше да предпочете да остане в уютния дом на Далас и да се занимава с домакинство.

Към девет вече бе готов да се захване с докладите, които го очакваха на бюрото. Чу по интеркома острия глас на Емили.

— Били е болен. Детегледачката не могла да открие госпожа Пендрагон. От офиса казали, че има двучасова лекция някъде навън и не могат да се свържат с нея.

— Аз ще отида. Отмени всичките ми срещи за днес — нареди бързо Сам, като си спомни, че Били действително беше подозрително тих сутринта, когато го остави на детегледачката.

— Имате среща с Морисън и Форбс в един. Те няма да искат да разговарят с никой друг.

— Онези… — Сам стисна зъби и започна да нахвърля документи в куфарчето си. — Детето е болно, Емили — изкрещя той и профуча покрай нея. — Ще ти се обадя, веднага щом разбера какво точно е положението.

Сам изобщо не можеше да забележи тихата доволна усмивка на секретарката си. Мислите му бяха насочени единствено към Били.

 

 

Детето пареше и беше отпуснато. Сам го докара вкъщи без неприятности. Детегледачката каза, че температурата му е спаднала и не е нужно да вика лекар, но той силно се съмняваше в познанията й.

След около час Сам вече го бе облякъл в пижамата му със супермен, беше му дал студен портокалов сок и двамата се бяха настанили на дивана. Държеше увитото в одеяло дете, играчките му и Багдат в скута си и се чувстваше отчайващо безпомощен. Беше изпадал в много тежки ситуации през живота си, но сега, когато държеше вялото парещо дете до себе си, разбра, че никога не се бе притеснявал толкова много.

Дремейки в ръцете му, Били кихна и всички мускули по тялото на Сам се стегнаха. Може би все пак трябваше да го закара веднага на лекар?

— Искам макарони със сирене — приплака детето.

— Още не е време за обед, Били. Какво ще кажеш?

— Искам макарони със сирене.

Телефонът иззвъня и Сам се протегна да вземе слушалката. Детето беше болно. Не им ли беше известно, че не може едновременно да се занимава с макарони, болно дете и още нещо, което онзи на другия край на линията щеше да иска.

— Лоринг на телефона — по навик отвърна той.

— Как е Били, господин Лоринг — тихо попита Емили.

— Виж, Емили, много съм зает. Ръцете ми са пълни… Ох — Сам откопча ноктите на Багдат от крака си.

— А, господин Лоринг, обади се Лайза Пендрагон. Ще вземе Ники и ще я доведе вкъщи. Ники също не се чувства добре. Когато се обадиха от офиса на госпожа Пендрагон, разбрах, че ще имате нужда от помощ.

Сам въздъхна облекчено, като разбра, че помощта пристига.

— Искам сирене — мърмореше Били.

Изправи се, наведе се напред и изпразни съдържанието на стомаха си върху краката на Сам.

— Ще ти се обадя по-късно — приключи набързо разговора Сам.

— Лайза Пендрагон каза, че ще трябва да гони някакъв полет. Ще ви остави Ники. Според нея детето не е болно, а просто нещо на стомаха й не е наред. Тя смята, че ще можете да се оправите сам с децата.

На Сам му прилоша. Едва сега разбра как се е чувствал капитанът на „Титаник“.

— Добре — отговори той и затвори телефона.

Сам почисти и преоблече Били и отново го настани на дивана. Докато приготвяше нов портокалов сок, Лайза остави Ники, целуна го и се понесе в неизвестна посока в червената си спортна кола.

Сам настани Ники в другия край на дивана, а през това време Били го гледаше с огромни нещастни очи.

— Искам мама. Искам макарони със сирене — настояваше той обидено.

Към един часа следобед Сам вече беше смъртно уморен. Къщата изглеждаше като че ли над нея беше преминало торнадо, а телефонът звънеше отново.

— Как са децата, господин Лоринг — попита Емили.

— Спят — шепнешком отвърна Сам. — Какво има?

— Морисън и Форбс са в офиса ви и искат да разговарят с вас. Ще се справите ли?

Сам погледна нагоре, явно очаквайки някакво съчувствие от небето и се съгласи. На пода и с отворен куфар в краката си той проведе цялата среща шепнейки.

Някъде между два и три, между искането на Ники за нов сок и това на Били за друга приказка, Сам успя да се просне на земята до дивана и да дремне. Беше изтощен, уморен и изтощен.

Телефонът иззвъня и той вдигна веднага.

— Току-що разбрах за станалото — започна меко Далас. — Емили каза, че се справяш с положението. Съжалявам, че ме нямаше. Ще си дойда веднага щом мога. Благодаря ти, Сам — добави тя несигурно.

— Децата са добре — прошепна Сам. — Сега са по-добре. И двамата спят и нямат температура. Бавачката се оказа права. Нищо сериозно.

— Имам една приятелка, която ми помага в подобни случаи. Ако ти се налага да се върнеш в офиса, мога да й се обадя.

— В никакъв случай. Всичко е наред — прошепна Сам и се огледа наоколо. Ако започнеше веднага, щеше да успее да почисти, преди Далас да се е върнала, и всичко щеше да изглежда като разходка в парка.

В следващите десет минути Сам продължаваше да се излежава и да дреме. На вратата се почука. Беше Емили.

— Трябва да подпишете тези документи, господин Лоринг — усмихна се тя.

Сам погледна документите, подписа ги и отново ги прегледа. Преди да е успял да каже каквото и да е, Емили изчезна. Можеше да му помогне поне в чистенето.

През следващите два часа Сам успя да почисти, да изпере мръсните дрехи, да направи сандвичи с фъстъчено масло и да прочете на децата приказка.

Когато Далас пристигна, внимателно отвори вратата и го завари да дреме на пода. Наведе се над него и го погали по косата. Той сънено запримига насреща й.

— Горкият Сам — каза тя сладко с онзи приглушен глас, който толкова много му харесваше.

Сам отново примигна, като че искаше да й внуши, че всичко, което се бе стоварило на главата му, не беше никаква трудност за него. В действителност целият ден бе отлетял, а той имаше още много работа по договора, чието сключване бе отложил за утре сутринта.

— Здравей, мамо — извика весело Били и се втурна към Далас. — Бях болен, но господин Сам се погрижи за мен и сега съм добре! Господин Сам, хайде да си поиграем!

— Здрасти, мамо — кимна Ники. — Какво му е на Сам? Защо е легнал така и зяпа в тавана?