Кайт Лъндън
Вирусът на Пендрагон (1)

Първа глава

Сам Лоринг имаше едно основно правило: да локализира проблема и да достигне до първопричините — и то бързо. Той стовари двуметровото си туловище върху сгъваемия метален стол и скръсти ръце на гърдите си. Заразглежда стаята с погледа на борец, дошъл да проучи съперника си.

Дъждът барабанеше по прозорците, но звукът беше по-приятен за ухото на Лоринг от неспирното бърборене около него. Дъждът беше нещо типично за Сиатъл в началото на декември, а и беше в унисон с настроението му. Сам огледа тридесетте лица в групата и откри онова, което му беше познато от брошурата. Пое дълбоко дъх и се загледа в нея. Далас Пендрагон трябваше да бъде отстранена от играта — от неговата игра.

Младите помощници от мъжки пол бяха сформирали групата предимно от жени. Сам беше единственият по-възрастен мъж в стаята, пълна с развълнувани жени, но това не го притесняваше изобщо. Служителите от компанията му „Брайс Клийнсърс“ се държаха като покосени от заразен бизнес вирус и той възнамеряваше да спре разпространението на заразата, независимо от наближаващите коледни празници.

Сам прекара ръка по стомаха си, като се опитваше да спре надигащата се болка.

Измъкна от джоба на костюма си една таблетка от лекарството си против киселини в стомаха и я сдъвка. Беше на четиридесет и шест години и вече бе преживял един доста тежък развод и няколко корпоративни битки. Междувременно бе погребал южняшкия си акцент и бе върнал към живот една пропадаща компания.

Той вкара пръст под яката си и леко я разхлаби. Със сигурност щеше да се справи и с Вируса на Пендрагон.

Пендрагон, находчивата лекторка и собственичка на училище, занимаващо се със стреса в бизнеса, почти бе успяла да разбунтува персонала му от около двеста служители. Най-добрата част от служителите му в „Брайс“ бяха лоялни и добре обучени професионалисти. Но по някакъв начин Пендрагон беше превърнала тихите води в мощна приливна вълна. Тази жена му беше изпратена от злата съдба, мислеше Сам, наблюдавайки високата гъвкава фигура зад катедрата.

Пендрагон беше достатъчно възрастна — в края на тридесетте — за да може наистина да бъде опасна.

Всичко в нея подсказваше, че е истинска професионалистка — вид, който Сам задължително избягваше. Усещаше магнетизма й, дори от мястото, където седеше. С портативен микрофон, прикрепен на ревера на моряшкия й блейзер, тя вече доминираше в стаята. Сам го усещаше — Вируса на Пендрагон — да се промъква и да пропълзява по него.

Косата й едва докосваше раменете й и се поклащаше, когато Пендрагон крачеше по подиума и подготвяше лекцията си.

Тя бързо подреди различните материали и касетки върху бюрото, спря, за да погледне часовника си, и продължи отново. Сам забеляза професионализма й и нервно се размърда върху стола.

Пендрагон бе една дългокрака вещица. Полата й прилепваше по тялото, докато отиваше да нагласи стойката на микрофона. Имаше по-скоро фигурата на спортистка, а не на жена, която прекарва повечето от времето си зад бюрото.

Установи, че й се възхищава. Наистина беше професионалистка.

Тя леко повдигна глава и плътен кичур коса се плъзна покрай ухото й.

Докато я наблюдаваше, по врата му полазиха студени тръпки. Устните й бяха плътни — приличаха на узрели ягоди и той почти ги усещаше как се разтварят.

По дяволите, помисли си той и насила отмести поглед към прозореца. Ако съществуваше жена, с която не би искал да има каквато и да е чувствена връзка, то тя щеше да е точно от този тип — стомана, облечена в коприна. Жените, които преследваха кариерата си, можеха да разкъсат един мъж и след това да минат върху останките му.

Сам погълна още една таблетка. Когато искаше да е с жена, предпочиташе дантели и много, много меки успокояващи извивки. Но напоследък не бе открил нищо, което да го заинтригува.

Точно в девет Пендрагон застана в средата на подиума и дари групата с двадесет и четири каратова усмивка. Тридесетте жени мигновено спряха да говорят и се вкопчиха в наръчниците си. За разлика от тях, младите служители от мъжки пол изглеждаха несигурни.

Сам проследи съдържанието на наръчника с молива си. Подчерта темата „Как да се справим с трудните шефове“ и стисна зъби. Той искаше — изискваше — трудоспособни служители, но след като хората му бяха посетили еднодневния курс на Пендрагон, вече го гледаха под микроскоп.

Последната седмица той се давеше в проблеми, създадени единствено благодарение на Пендрагон. Беше му сигнализирано, че има подадени твърде много молби за препоръки и за осъвременяване на личните професионални досиета, което показваше, че хората му си търсят друга работа. Изследванията показваха, че за да се обучи един добър работник са нужни най-малко три години. Какво щеше да стане, ако хората започнеха да напускат.

Емили Франзини, личната му секретарка, за пръв път от единайсет години насам не му бе поднесла кафето сутринта. И не беше стояла до него с молив в ръка, докато преглеждаше пощата. А по-късно, когато искаше да й продиктува някакво писмо, тя учтиво го бе помолила да използва касетофона — така щял да спести време и на двама им.

На него му харесваше сутрешното кафе да го очаква на бюрото му и предпочиташе да диктува на живо същество — не на машина.

— Аз просто предлагам алтернатива — бе казала Емили. — Госпожа Пендрагон мисли, че когато предлагаш нещо полезно, се освобождаваш от стреса. Това ти дава топлото хубаво усещане, че си полезен… Знаете ли, че ми диктувате повече от час?

Сам съчувстваше на Емили, но след като вече бе започнал маркетинговия анализ, идеите му напираха и той искаше да бъдат записани. Понякога забравяше за почивките. Работеше усилено и не се досещаше, че пръстите на Емили се уморяват. Сведе глава, защото се почувства виновен. По средата на диктовката забеляза, че Емили поглежда с нетърпение към кафето си и осъзна, че е пропуснал почивката.

— Чувате ли ме? Вдигнете ръце, ако не ме чувате. Добре. Значи всичко е наред. Добро утро. Аз съм Далас Пендрагон — започна тя, като крачеше по подиума, излагайки на показ безкрайните си крака, покрити с дълга тясна пола.

Далас Пендрагон — генератор на неприятности — помисли си Сам. Беше докарала служителите му в офисите до бунт. Беше умна и се контролираше превъзходно. Бизнес жена от главата до петите.

Представи се като разведена работеща майка, на която се налага да се справя със стреса и бизнеса. Без съмнение по този начин се вмъкваше под кожата на подчинените му. Сам стигна до убеждението, че тази жена е доста упорита. Харесваше й нещата да стават, така както тя ги иска.

А на него му харесваше нещата да стават така, както той иска — без врявата около гимнастическия салон на работното място и без бъркотията със сменящите се служителки на четиричасов работен ден. Нямаше нищо против работещите жени. Но щом започнеха да се ангажират с децата си през работно време…

Погледът на Сам преценяващо се плъзна по стройното й тяло. Трябваше да я отстрани от играта и то без много шум. Не би било вежливо някой с неговия ръст да притиска до ъгъла такава жена.

До първото междучасие Сам вече беше сигурен, че е постъпил правилно, като сам дойде да провери положението. Ако не му беше противник, той би се възхищавал на умението, с което си проправяше път до сърцата на работещите жени.

Като мъж, който ценеше нежната половинка, не можеше да се въздържи да не я сравни с жените от колекцията си. Беше облечена като чистокръвна бизнес дама и вероятно носеше практични памучни бикини.

Той си проби път през тълпата към подноса с кафе, вслушвайки се в реакцията на останалите.

— Тя е права. Не виждам никаква причина да нямаме в офиса нещо като детска градина.

— Съгласна съм. Добър работник става само от спокоен човек с добро настроение. Храненето също е важно. Компанията трябва да ни предостави една микровълнова фурна.

— Нямам търпение да се върна на работа и да предложа всичко това. Според Пендрагон е много важно да можеш да анализираш шефа си. Да разбираш неговите нужди и да отчиташ своите. И след това да направиш компромис. Или пък като последна мярка да си потърсиш друго работно място, което повече ще ти подхожда.

Сам беше бесен. Когато беше дванадесетгодишен, работеше наред с мъжете, само за да оцелее. Познаваше глада и мизерията и плащаше добри заплати на добрите работници. Не искаше да го компрометират. Или пък да го принуждават да се нагажда според представите на подчинените си. Но не искаше и хората му да се втурнат да търсят друга работа и да започнат да го напускат.

Харесваше служителите си. Повечето от тях работеха в компанията от години. И бяха съвсем щастливи, докато не ги зарази омразният Вирус на Пендрагон.

Пълничката жена, която седеше до него, се приведе и се усмихна с разбиране.

— Пендрагон вижда нещата чудесно. На мен много ми допадна мисълта, че може би човек не е попаднал на подходящо място — като квадратен прът в кръгъл отвор. Имам предвид, че ако компанията те третира като вчерашен вестник, защо пък човек да не се поогледа?

Вчерашен вестник! Сам повтори фразата през зъби. Той планираше деня си и не спираше да работи нито за секунда. Никога не бе изисквал от работниците си това, което изискваше от себе си. Персоналът му разполагаше с най-доброто оборудване, което да им помага да изпълняват задълженията си. Преминаваха през най-добрите програми за обучение. Той искаше да задържи хората си. Не искаше да ги остави да напускат. Ако Пендрагон продължаваше със същата скорост, скоро цялата работна сила в Сиатъл щеше да започне да се върти и да преминава от фирма във фирма.

Пендрагон отново стъпи на подиума и жилите по врата му моментално се опънаха. Сам педантично намести очилата си. Беше се потрудил и то доста, за да създаде комитет, който да посредничи между работниците и работодателите в „Брайс“. Компанията плащаше осигуровките, заплащаше консултациите на алкохолиците и организираше едночасово коледно тържество.

Той бе написал ръководство за работниците на „Брайс“ и там определяше целите на компанията, процедурите и персоналните права и задължения на всеки. Управителите му водеха отворена политика спрямо проблемите на работниците и имаха квалификацията да се справят с тях.

— Добре. Нека продължим — възкликна ентусиазирано Пендрагон и повдигна ръка. Тя огледа класа и спря поглед на него. — Хайде, време е да повдигнем нивото на кислорода в кръвта ви — обяви тя, четейки името му върху табелката. — Сам ще ни покаже как да се упражняваме. Добре Сам. Стани — нареди тя без много учтивости.

Сам пое дълбоко въздух. Никак не му харесваше да го командват като някой ученик. Изглежда, че Пендрагон очакваше нарежданията й да се изпълняват безпрекословно и леко го потупа по рамото. Една от веждите й се повдигна учудено.

— Ето тук имаме един добър по размери мъж. Вероятно всички можете да го видите достатъчно добре. Завърти си главата, ето така, Сам. Това отпуска раменните и вратните мускули.

Тя повдигна ръце и ги постави точно зад ушите му. Завъртя внимателно главата му.

— Мислиш ли, че ще можеш да се справиш? — подразни го тя.

Сам стисна зъби.

Тялото й беше твърде близо до неговото. Нарушаваше личната му неприкосновеност. Когато пожелаваше нечие женско докосване, той просто се пресягаше и го получаваше. Тя масажираше опънатите жили на врата му и го погледна за части от секундата.

— Наистина имаш нужда да се отпуснеш, Сам — предложи тя внимателно.

Да се отпуснеш? Как би могъл един мъж да се отпусне, след като нечии женски ръце се разхождат по тялото му? В книжката, която обясняваше отношенията между мъжете и жените, не пишеше, че интимните неща се правят пред тълпи.

Докато движеше главата му, гърдите й докосваха тялото му и той моментално се вдърви.

— Отпусни се, Сам. Затвори очи — прошепна тя и продължи да го масажира. — Ето така.

— Мога и сам — отвърна той сковано.

Твърде силно усещаше позната миризма, която му напомняше за дома. Меките извивки на тялото й почти докосваха неговото. Изведнъж осъзна причината за въздействието на ръцете й. От известно време не беше докосван от жена и сега му се налагаше да води ожесточена борба със сетивните възприятия на тялото си.

— Добре, покажи на какво си способен — ръцете й се плъзнаха надолу и го освободиха.

Сам почувства, че вече съжалява. Но колко съжаление би могъл да си позволи, когато цялата му компания беше застрашена?

Подчини се и Пендрагон го прекара през поредица от различни упражнения. След това извика:

— Мини, би ли донесла една табуретка за Сам, за да може да си почине по време на следващото упражнение.

Дългата й права коса се бе спуснала покрай страните й и Сам изпита почти непреодолимо желание да я отметне назад. Тя имаше едно от онези неостаряващи лица — високо повдигнати вежди, високи скули и къс вирнат нос, покрит с лунички.

Той неуверено погледна шията й. Беше толкова тънка, че си помисли, че може да я обхване с едната си длан. Палецът му щеше да попадне точно в трапчинката в основата й.

Пендрагон разсеяно разглеждаше двуредния костюм и светлосинята му риза.

— Още като го погледнем, и разбираме, че този приятел има нужда от упражнения. Работата му по някакъв начин е свързана с движение. Виждаме, че е в доста добро състояние — погледът й се плъзна по тялото му — в общи линии.

Като че ли нещо го прободе. Ако на тази Пендрагон й трябва нещо отпуснато, ще й се наложи да го потърси другаде.

Тя придърпа високата табуретка към себе си.

— Седни, Сам. Ти ще си нашето опитно зайче за експеримента по самоконтрол. Настани се удобно и след това недей да мърдаш, защото движението на дрехите ти може да повлияе върху апаратурата.

Гърдите й докоснаха ръкава му и той се отдръпна. Тя го погали по рамото и се усмихна.

— Бъди добро момче, Сам — изкриви микрофона настрани от устните си и прошепна: — Тъй като сте единственият по-възрастен мъж в класа, наистина ще съм ви благодарна за помощта. Младите момчета нямат заседналата работа, която вие вероятно имате, и не са подходящи за този пример. Разбирате, нали — те нямат проблеми със сърцето, с циркулацията и с всичко останало. Мисля, че за тези жени тук ще е важно да разберат, че възрастните мъже на средна възраст също изпадат в стрес. Благодаря ви.

Тя се обърна към групата и Сам сърдито я разгледа отзад. Всичко си беше на мястото — и извивките, и силата. Жалко, че целият този материал беше похабен за една жена-акула. Не беше застанал там по желание. Беше въвлечен. А и не му харесваше да му говорят така покровителствено. Или пък да го наричат възрастен. Или пък да му правят дисекция пред двадесетина жени и няколко мъже.

Тя сложи ръка на рамото му.

— Всички ние преживяваме стрес по един или друг начин. Понякога веднага го разпознаваме, но друг път трябва да поработим, докато го открием. И този уред е за това — тя повдигна някаква малка пръчица. — Вслушвайте се в звуците, когато го поставя в ръката на Сам.

Той пое пръчицата, като нарочно плъзна пръстите си по нейните. Пендрагон веднага го погледна изпитателно. Усилвателите в микрофона завиха силно. Тя се усмихна, доволна от експеримента.

— Чухте ли това? Сам е развълнуван. А сега слушайте звуците, докато говорим. При темите, които ще се окажат стресови за Сам, звукът ще се засилва.

Тя се завъртя около него, изучавайки го отблизо.

— Сам е тук, за да се учи, и аз се надявам, че ще е доволен, ако разкрием безплатно някои от стресовите за него области. Това помага, когато сте на работа. Ако можете да си го позволите, купете си уреда и го монтирайте на работното си място. Ще откриете, че много неща, на които не сте обръщали никакво внимание, са стресови за вас. И тогава вече ще можете да се справите с тях без всякакви проблеми.

Сам затвори очи. Представи си как служителите му държат по едно от тези дяволски неща. Микрофонът изпищя. Курсистите се засмяха, но Пендрагон само кимна.

— Е, тук има нещо, което причинява стрес у Сам. Нервен ли си, Сам?

Искаше му се да счупи предателското апаратче в ръката си. Вместо това той дръпна устни назад, като се опитваше да се усмихне.

— Малко.

— Това е естествено — отговори тя внимателно, погалвайки ръката му. — Не се притеснявай. Ако нещата тръгнат зле, ще те освободя от примката.

Тонът й го накара да стисне още по-силно уреда. Микрофонът изпищя още по-високо. Искаше му се да го изхвърли през прозореца.

— Ще се оправя — процеди той през зъби.

— Чудесно — промърмори Пендрагон, като продължаваше да го поглажда по рамото.

Погледна го право в очите и стаята се изпълни с писъка на уреда. Сам започна да диша дълбоко, опитвайки се да спре проклетото пищене. В края на краищата той беше неприкосновена личност и не желаеше никакви гробокопачи да дълбаят дъното на душата му.

— Успокойте се — прошепна Пендрагон, като покри с ръка микрофона. — Надминавате всякакви граници. Нека просто да поговорим малко, така че останалите да могат да чуят различните тонове. Нищо интимно. Обещавам.

Тя се усмихна и Сам забеляза белите й равни зъби. Пендрагон се завъртя около него и се обърна към класа.

— Тези уреди са наистина невероятни. Дръжте ги и докато гледате телевизия. За да можете да се справите със стреса, трябва първо да се научите да го разпознавате. Оправи ли се, Сам?

— Всичко е наред — отговори той, доволен, че тонът някак се беше уталожил.

— Приличате на човек, който се познава достатъчно добре — започна тя, проследявайки линията на счупения му нос.

— Да, наистина — съгласи се той.

Забеляза, че дланта му е започнала да се поти от допира с шумящото устройство.

— Имате ли семейство, Сам?

— Не.

— А нещо близко до семейство? Например годеница или доведени деца?

Сам чу как свистенето се засилва. Пендрагон също долови звука и се усмихна разбиращо.

— Всички тук сме приятели, Сам. Опитваме се да научим нещо за самите себе си. Би ли желал да ни обясниш малко по-подробно? — помоли тя почти учтиво.

По дяволите! Той не искаше да обяснява! Звукът се извиси и затрепери из стаята. Работата му беше всичко за него — неговото дете и неговата любовница. Сграбчи силно предателския уред.

Е, добре. Беше прекарал една необикновено дълга нощ.

Страхуваше се до смърт от наближаващите празници. Всички — и приятелите му, и колегите му, празнуваха със семействата си. А той все не можеше да си намери място.

— Нямам близки — призна той през зъби, когато забеляза, че звукът отново се засилва.

— Ето, сега виждате колко добре работи уреда. Сам е разстроен заради нещо. Това е типичен момент на стрес. За един бизнесмен семейството може не само да разтоварва от стреса, но и да го създава. Всичко зависи от това, как личността се опитва да се справи с проблемите си. Един от най-добрите начини да се освободите от напрежението е да споделите грижите си с любимите си хора. Те винаги ще са на ваша страна и ще искат да ви помогнат. И за вас това е добре. Да се надяваме, че Сам някога ще има подобна възможност.

Далас преднамерено постави ръка върху рамото на Сам. Мъжът така беше стиснал зъби, че още малко и щеше да ги стрие на сол. Класически работохолик. Независимо от мускулите, които подскачаха под дланта й.

Сам Лоринг беше едър като планина. Изглеждаше твърд и груб. Сиви очи и свирепи гъсти вежди. Косата му бе късо подстригана и едва-едва посребрена, но не достатъчно, за да смекчи вида му.

Ако съществуваше някой, който наистина да има нужда от уроци по преодоляване на стреса, то това беше Сам. Сигналите му от уреда бяха ненормално високи. Няма нищо чудно, помисли си тя, стискайки несъзнателно ръката му. Нямаше семейство и прекарваше празниците съвсем сам.

По време на упражнението за раздвижване на главата бе усетила вродената му съпротива срещу каквото и да е ръководство. Далас почти успяваше да проучи личността само с докосването на пръстите си. Сам беше от хората, които не се поддават на обработка. А имаше голяма нужда от малко смекчаване.

Беше уловила мириса му на сапун. Нямаше да е зле, ако можеше по някакъв начин острите му ръбове да бъдат поизгладени. Образът на опърпан стар котарак, който бе усетила, скрит под коравата му външност, доста й се бе понравил.

Харесваше й да го докосва. Да усеща твърдите мускули под пръстите си.

Беше оставила ръката си върху рамото му, докато му задаваше серия въпроси, а те го разстроиха без видима причина. Гласът му беше дрезгав и дълбок и необяснимо защо, когато го слушаше, косата на врата й настръхваше. Далас се запита дали този мъж изобщо можеше да се смее.

Тя му се усмихна. Искаше да му покаже, че и той може да има приятели. За момента можеше да отдели малко топлина за Сам. Забеляза високите показания на уреда. По някаква причина Сам Лоринг беше неоправдано емоционален.

Искрено му съчувстваше заради самотата му, още повече, че празниците наближаваха. Реши да не го измъчва повече и обяви обедната почивка. Свали уреда от ръката на Сам и забеляза белезите по кокалчетата на пръстите му.

— Благодаря ти, Сам. Надявам се, че курсът ти беше интересен — усмихна се тя.

— Бих искал да поговоря с вас насаме, госпожо Пендрагон — отвърна той и бръчките около устата и между веждите му се задълбочиха.

Тя отстъпи назад.

— Имам доста консултанти, Сам. Обади се в офиса и си уговори час.

— Не искам да говоря с тях, а с вас, Пендрагон — настояваше той с тон, който й напомни на заплашително ръмжене на куче.

Този малък признак за арогантността му беше достатъчен, за да заличи симпатията й. Изпълнявай или ще видиш — това беше тонът. Напомни й за бившия й съпруг.

Ти Джей Макол изобщо не се интересуваше от товара, с който се бе нагърбила Далас. Беше просто едно голямо момче. Често оставаше без работа. Не разбираше, че кариерата й сега започва и има нужда от помощ — изобщо не се грижеше нито за децата, нито за дома им.

Този тон наистина не й харесваше.

Тя уви кабела около уреда и го прибра в кутията. Обърна се бавно и го погледна.

— Какво точно искаш, Сам?

— Искам да поговорим. Колкото се може по-скоро — отвърна той и войнствено изгледа наобиколилите ги жени.

— Говори тогава — започна тя, поглеждайки часовника си. Вече се беше напатила от мъж, който й поставяше условия и ограничаваше времето й. — Имаме десет минути, докато свърши почивката.

Сам сърдито я погледна. Не понасяше друг да определя правилата. Потърка челюстта си.

— Това, което имам предвид ще отнеме повече време.

Далас не беше в настроение да отклонява деликатно предложението на мъж, който изглеждаше потвърди от камък. Беше имала тежка седмица, а и грипа на децата й я утежни още повече. Майка й отново бе подновила атаките си по отношение на липсата на мъжка половинка в семейството. Според Лайза Пендрагон всяка жена има нужда от добър мъж от време на време, за да я поддържа в добра форма, и да е готова да посрещне и да се пребори със следващия. Далас можеше да се постарае поне да хване някой от онзи тъп обикновен тип.

Едно време Лайза й каза, че Ти Джей не е това, което тя разбира под „истински мъж“. Когато Далас спря да тича насам-натам и намери време да помисли върху връзката им, осъзна, че Ти Джей беше едно голямо дете, изискващо повече грижи дори от Ники и от Били.

Далас погледна нагоре към упоритата линия на челюстта му. Нещо й подсказваше, че Сам не е от онзи обикновен тип. Имаше външен вид, който напълно би задоволил майка й, но на нея някак не й пасваше.

— Разкажи ми набързо, Сам.

Един мускул на бузата му затрепери и Далас си помисли, че този мъж не беше свикнал някой друг да поставя условията.

— Аз ръководя „Брайс Клийнсърс“, госпожо Пендрагон. Някои от подчинените ми са посетили вашите лекции. Предложението дойде от отдела по персонала и аз се съгласих компанията да финансира договора ви. Сега съжалявам за това свое решение.

— От какво точно се оплаквате?

— Докарахте хората ми до бунт — каза той просто, навеждайки се над нея. — Ако им признаете, че целият този анализ на стреса е пълна глупост, може би до началото на следващата година ще можем отново да влезем във форма.

Далас повдигна брадичка, спомняйки си моментално коментарите на работниците му. Сам плащаше добре, но очакваше от подчинените си да работят също така упорито, както самият той. За него не беше необичайно да извика някой от служителите си или дори цяла група на работа в събота. Проблемът не беше в заплащането, защото той им плащаше добре и за допълнителния труд. Проблемът беше в това, че не зачиташе личните интереси и ангажименти на хората.

Всички негови служители работеха на пълен работен ден и имаха социални осигуровки. Периодите за отпуските се определяха от компанията и това създаваше трудности на хората, които бяха женени за някой, който не работеше в нея.

В някои от листовките беше отбелязано, че служителите биха напуснали, поради невъзможността да работят на непълен работен ден. Жените с бебета и малки деца предпочитаха да работят половин ден, докато отново могат да си позволят да се върнат към пълно работно време. Много от компаниите вече вземаха предвид тази възможност, но „Брайс“ не проявиха интерес.

Една жена на средна възраст с леки здравословни проблеми искаше да има възможност да прави упражнения в гимнастически салон по време на обедната си почивка.

„Брайс“ осигуряваше обучаващи курсове, но никой от ръководителите не се интересуваше, какво научават служителите в тях.

Спомни си и тестовете, в които трябваше да оценят шефа си. От коментарите можеше да се предположи, че шефът им е упорит деен човек, който не си губи времето да обръща внимание на емоциите на другите. Лоринг управляваше компанията по книга — личният му наръчник по печалбите. Той не се занимаваше с нищо друго, освен с производителността. Един от работниците му бе прикачил етикета „човекът машина“.

— Хората ви бяха доста развълнувани от моите идеи, Сам. Спомням си техните коментари. Няколко от тях вече бяха обсъждали предложение за детска градина в компанията. Почувстваха се доста облекчени, когато им обясних, че такава придобивка подобрява работоспособността на жените.

— Аз ръководя доходоносен мултимилионен бизнес, госпожо Пендрагон. Имам акционери и събрания на Борда на директорите. Имаме качествени продукти и качествени служители.

— Защо тогава са нещастни, Сам? — прекъсна го тя.

Той присви очи и застана в типичната за борците поза — леко разкрачен и приведен напред.

— Доколкото ми е известно, те не са нещастни.

Тя повдигна вежди, убедена, че има свой собствен стил на борба.

— И вие решихте да проучите въпроса на място и да посетите лекциите ми? Мислех, че сте тук, за да научите нещо.

— Госпожо, ако продължавате да проповядвате този боклук.

— О, вие си мислите, че царството ви е застрашено и въпреки всичко пренебрегвате новите идеи. Най-напред, не се опитвам да създавам никакви неприятности. Но проблемите на стреса засягат много хора и аз просто им помагам да намерят начин да се справят с него. Вашето ниво на стрес е толкова високо, че едва не повредихте уреда. И въпреки всичко няма да признаете, че това влияе върху работоспособността на хората. Това не е нищо друго, освен ограничено мислене.

Далас обикновено не се сражаваше с безнадеждни партньори. Все повече съжаляваше за симпатията, която бе изпитала към него преди малко.

— Управлявам компанията си, както намеря за добре — изсъска Сам.

— Така е правил и Атила, предводителят на хуните. Лекцията скоро ще продължи. Предлагам ви да заемете мястото си и да послушате малко. Може би ще е от полза за закостенялото ви мислене, за ваше собствено добро и за доброто на вашите служители.

Погледът му потъмня и той се наведе напред застрашително. Далас повдигна глава.

— Имате телефонния ми номер. Обадете ми се, когато сте в по-добро настроение. Но сега имам работа с групата и вие или ще заемете мястото си, или ще трябва да напуснете. Може би ще ви е трудно да направите второто. Вероятно нямате достатъчно смелост.