Добри Немиров
Песничката

Не е мъчно да се съчини една песничка, стига само да се яви невидимата ръка, да пусне семенцето в душата и от това семенце да изникне тя. Когато съчиних своята песничка и си я изпях цялата, виждаше ми се толкова позната, като че съм я знаял много, много отдавна, а то… колко отдавна можеше да бъде, когато аз бях тогава едва шестгодишен.

Татко беше общински писар в село Гайтаново. Много се мъчихме в това село. Там върлуваше тежка малария, която люлееше всички ни. Най-тежко я прекарах аз.

Един ден татко си дойде от общината много радостен.

— Хайде, тръгвайте да вървим! — извика той просиял. — Назначен съм в града общински писар! Пригответе всичко и утре рано сутринта ще се качим на каруцата!

И вие може би сте се радвали, и вие сте подскачали от блаженство, когато радостта е грабвала душите ви, но моята радост беше толкова голяма, та мислех, че с нея съм залял целия свят.

През задния двор на нашата къща се излизаше направо на полето. Аз се прехвърлих през плета и с всички сили се втурнах да бягам из простора. Радостен смях издуваше гърдите ми. Аз се смеех, а с мене се смееха и гаргите, и облаците, и тревите, и всичко, което беше наоколо ми… Изведнъж сякаш магическа пръчка проигра над земята — всичко оживя и заприказва. Трънкосливката казваше нещо на дивата круша и от това нейните клони се разклатиха на всички страни; лютичето тичаше по стъпките ми и викаше нещо, след него припкаше подрумчето, а пчелата, която знаеше само мед да събира, сега забръмча на ухото ми и сладко-сладко запя. В това време облаците слязоха ниско над земята и се понесоха нейде накрай света. Всичко се раздвижи зашумя, заговори. Аз тичах, поспирвах се, оглеждах цялата зашумяла околност и така се втурнах из полето.

Запях нещо, изпях го повторно… Откърти се една кратка песенчица, в която се оглеждаше целият свят. Как стана тая песенчица? О, много лесно! Взех звуците от пчелата, от шубрака, от дивата круша, от лютичето и подрумчето, от гаргите и свраките… И тия звуци се нареждаха един до друг — ясни, мелодични, весели и бодри… О, какви звуци! Сякаш някой нареждаше тия звуци в душата ми и аз ги изпявах със своето тънко и ясно гласче.

О, да можехте да чуете тази моя песничка!

Уморен от бягане, аз се отпуснах на тревата и легнах по гръб. Над мене надничаха бели облаци. Ах! То не бяха облаци, а грамадни риби, грамадни скали, още по-грамадни човеци, които се движеха бавно и нареждаха някаква хубава приказка, също тъй светла и грамадна като тях…

Гледах облаците и си мислех как утре ще се качим на каруцата и как ще потеглим.

Бързо, бързо да се бяга! Тук сега за нищо не ми е мъчно. Имах един приятел и той умря от малария… Друго нищо нямам тук. Спомних си го. Колко весел, колко пъргав беше Друмчо!

Обичаха го всички… Но дойде маларията и го грабна! Че само Друмчо ли умря тук? Ами Янко? Ами Петьо? Ами Христо?

Нещо пречупи радостта ми. Пак си спомних Друмчо и сега ми се стори, че той стои пред мене със своите нови потурки и червено поясче и ме гледа, а очите му мокри, мокри като от сълзи. Защо така? Станах и се огледах. Кой направи клоните на дивата круша да се сведат към земята? Кой направи лютичето да увехне? Кой накара пчелата да кацне върху един гол трън и да остане там неподвижна? Где се дянаха гаргите? Нали те хвърчаха над главата ми? Кажете ми кой преобрази света? Защо той замлъкна? Защо никой не пее? Облаците потъмняха и стана мрачно, мрачно…

Аз погледнах нагоре. Трябваше да си вървя, защото небето се изпълни с дъждовни облаци. Подухна вятър, скоро след това закапаха първите капчици. Бързо затичах към дома.

Не пресекна песничката ми, а стана друга. О, ако беше жив Друмчо, би се просълзил от тая песничка! Сега той не беше жив и вместо него сълзеше небето. Тихи капки ръсеха тревата и аз виждах как тия капки падаха върху голата глава на Друмчо и обливаха лицето му…

Днес аз съм вече голям мъж. Много неща забравих в живота си, но песничката си остана. Тя за мене се превърна в едно прозорче, отдето ясно виждам както радостите, така и скърбите на хората.