Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
- Година
- 1942 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон(2011)
- Разпознаване и корекция
- sonnni(2012)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2012)
Издание:
Добри Немиров. Когато бях малък
Редактор: Цветан Пешев
Коректор: Албена Янкова
Издателство „Отечество“, София, 1977
История
- —Добавяне
- —Корекция на правописна грешка
Някои хора си почиваха през лятната ваканция, а някои работеха още по-усилено. Аз бях един от тия, които работеха. Всяка ваканция баща ми ме настаняваше при някой познат търговец, да му работя, догде почне учебната година.
Сега ме настани при книжаря бай Йордан.
Бай Йордан харесваше работата ми. Аз бях сръчен, весел и усвоих книжарството още в първите дни. Бай Йордан беше мълчалив човек, сериозен и замислен, затова и по цели часове в книжарницата не разменяхме нито по две думи.
Но той беше чуден човек. Когато ми се поискаше да отида на Дунава да се окъпя, аз не му казвах нищо, защото той усещаше това мое желание и ми казваше:
— Иди се окъпи на Дунава, да се поразхладиш.
Аз отивах и щом се окъпвах добре, бързах пак да се прибера в книжарницата.
Друг път ми се прияждаше геврек и той повикваше геврекчия и ми купуваше, без да съм му казал. Чуден човек! Но и аз не изоставях работата си. И аз също така се досещах какво трябва да извърша в книжарницата, за да го зарадвам.
Тъй в работа минаваха дните. Залисан, потънал в грижи да угодя на господаря си, аз почти не усетих кога дойде краят на ваканцията. Началото на учебната година създаваше много работа на книжарите, затова и бай Йордан взе грижата да се подготви. Той ми поръча да изтрия, джамовете, да подредя учебниците, да изчистя пособията, да изтупам стоката по лавиците и така да се приготвим за посрещане на нашите малки купувачи.
Един ден, когато в книжарницата влезе моят най-добър приятел Коста, стана нещо неочаквано. Коста поиска да купи два листа хартия. Аз много му се зарадвах. Цялото лято той беше в едно село на летовище и едва сега се виждахме.
Идеше ми да заскачам около него, да го сборичкам — така, както си правехме всякога. Но бай Йордан беше в книжарницата. Разтворил вестник, спуснал очилата над носа си, четеше и никого не поглеждаше.
Какво да правя? Как да зарадвам своето най-добро другарче? Сетих се изведнъж! Той плати за два листа, а аз му дадох десет.
Но злото почна оттука. Когато завих листовете и ги мушнах в ръката на Коста, бай Йордан бавно стана и го посрещна до вратата.
— Я дай хартиите, момченце — каза той меко и добродушно. — Ти плати за два листа, а тука имаш десет — като каза това, той отдели осем листа и му даде само два. След това пак седна да чете, без да каже дума. Аз цял изтръпнах от срам. Какво да кажа, да се оправдая? Напразно очаквах бай Йордан да ми каже нещо.
Хитър човек беше той! Нисичък, загледан в земята, замислен, скромен, сякаш нищо не вижда наоколо си, а всичко знае.
Един ден ми поръча да изчистя витринката с книжарските предмети, сложена върху тезгяха. Като ми каза това, той наложи шапката си и излезе по някаква работа.
След оная случка с Коста аз много исках да се отлича пред бай Йордана, затова дюкянчето лъщеше от чистота и ред. Но било писано пак да стане нещо лошо. Когато чистех с кърпата витринката, натиснал съм по-силно и стъклото неочаквано се строши. О, боже мой! Аз налитам от пакост на пакост. Бях готов най-тежко да се накажа от яд. Но стореното — сторено. Като наближи времето бай Йордан да се върне, една мисъл неочаквано ми дойде на помощ. Ако му кажа, че съм строшил стъклото, когато съм го чистил, той ще ме сметне за неспособен и пипкав, та ще ми иска да заплатя стъклото. Затова реших да кажа, че от най-горното рафтче е паднал топ хартия върху витринката. Бързо се разшетах и тъй нагласих, че бай Йордан да повярва.
Топа поставих върху ъгълчето на витринката, а предметите в нея разбърках така, като че нещо тежко бе паднало върху тях. Всичко беше наред. Когато бай Йордан дойде и му разказах своята измислица, той тежко се отпусна на стола, навъси се, потърка сива четинясала челюст и рече:
— Добре. Ако е истина туй нещо, добре е! Няма нищо.
— Истина, бай Йордане!
— Ами ако не е истина? — той почака да му отговоря, но аз мълчах. Тогава той добави: — Когато един лош човек извърши убийство, той най-напред си измива ръцете от кръвта, премахва кървавите капки по дъските и подрежда така, като че ли нищо не е ставало. Но работите дохождат тъй, че убиецът пак бива хванат. Кажи ми сега как го хващат? Нали премахнал следите? Нали изтрил петната?
Аз наведох очи надолу. Думите на бай Йордан започнаха да падат върху ми като удари.
— Ха кажи де!
Аз мълчах.
— Таквоз нещо станало и тука. Ти строши стъклото и помисли, че ако нагласиш една лъжа, ще бъде по-добре.
— Отгде знаеш, бай Йордане? — се помъчих да се оправдавам аз.
— Аз гледах. Ей там от крайчеца на кепенка гледах какво ще направиш.
Тогава аз едва чуто му казах:
— Прости ме, бай Йордане, ще ти платя стъклото!
— Добре, ама лъжата не можеш ми плати! Туй стъкло тази сутрин аз поразкъртих, без да искам, та добре знаех, че като го понатиснеш — ще се счупи. След онази работа с хартиите аз исках напълно да узная какви дяволчета криеш под кожата си. И ей на̀, че узнах. Като един убиец, ти сне от лавицата топа с хартията, разбърка стоката във витрината и замаза всичко. Тъй би направил, ако беше извършил и голямо престъпление.
Той поклати глава и замълча.
Какво да му кажа? Как да му се оправдая?
— Мъчно ми е, моето момче! След първата грешка ти разбра, че трябва да криеш другите, и добре започна… Ако върви все тъй, ти ще станеш голям майстор. Само не забравяй, че няма да останеш невиден. Едни очи все ще се намерят да те видят.
И повече бай Йордан не ми каза нищо. Аз слугувах още няколко дни и след това напуснах, за да продължа училището.
Чуден спомен ми остави бай Йордан. Години минаха, той умря, но неговите очи останаха живи. И днес, когато посегна да направя нещо, което не е в ред, аз си казвам: „Внимавай, приятелю, бай Йордан гледа!“