Добри Немиров
Хей

Той нямаше име. Викаха му само „Хей“. Впрегнат пред кладенеца в грамадната зеленчукова градина, Хей се движеше в кръг и така непрекъснато обикаляше едно малко пространство. Това тежко и еднообразно обикаляне носеше истинска благодат за градината. Хей движеше един лост, който беше свързан с тръба, спусната дълбоко в кладенеца. От този труд на неуморимия Хей водата излизаше през тръбата, изливаше се в големи корита и се пръскаше из градината. Жадните плодове поглъщаха бистрата студена вода и така се наливаха с вкусни сокове.

Колко лесно било да намериш вода за градината! Ще впрегнеш едно дребно конче, ще го накараш през целия си живот да се върти в малък кръг и туй то!

Жълт, с космат корем, космати крака, малка проскубана грива и клепнали уши, човек би го взел за катър, ако не беше тъй малък и тънък.

Той не разбираше, че нему е дадена най-тежката работа. Навел глава, поел своя безкраен кръгъл път, той покорно гледаше пред себе си. От време на време зад него изплющяваше камшик и след това някой извикваше:

— Хей, какво дремеш?

Минават часовете — тежки, дълги — а Хей все чака търпеливо се движи и покорно чака края на деня. Той не мисли нищо, защото все гледа да не изплющи камшикът по гърба му. След всеки удар мускулите му тръпнат цял час. Какъв ли страшен е оня, който върти камшика? Той трябва да е едър, грозен, с изпъкнали от злоба очи, със зъби, едри като керемиди… Хей усещаше, че не всякога един и същ вика зад гърба му, но всички са едни и същи, когато замахвате камшика.

Но кои са тези страшни господари? Хей не знаеше колко проста беше работата. Стопанинът на градината вземаше момчета от улицата и като ни плащаше по два гроша, караше ги по цял ден да разиграват камшика по костеливия гръб на коня. Тежка беше тая работа и затова почти всекидневно се меняха момчетата. Това беше и причината конят да остане без име!

Един от тия страшни господари бях и аз. Също като другите, и аз въртях камшика над нещастния кон.

На пладне, когато му сложих да обядва, той завря муцуна в сеното и не почувствува нужда да ме види. Навъсен и тъжен, той бавно преживяше. О, аз виждах, че му е тъжно. Не му се яде, не му се пие. След като се нахрани, той пак се загледа в земята.

— А бе, Хей! Че дигни глава, погледни колко е хубаво наоколо! Я виж нивите, виж пълните класове как се вишат нагоре, сякаш се мъчат облаците да стигнат, виж по-нататък могилата, побеляла от стада… Ясно, светло, чисто!… Порадвай се и ти на хубавия ден!

Мъчно ми стана за него, протегнах ръце и му прегърнах главата.

— О, Хейчо, Хейчо! — мълвях аз ласкаво. Когато се отдръпнах и огледах лицето му, видях, че и двете му очи са изтекли. Той бил сляп и може би твърде отдавна.

Камшикът се изхлузи от ръката ми. О, чудни деца! Няколко години наред те блъскат тоя кон, без да искат да знаят колко е злочест! Не, аз няма да го блъскам.

Когато се нахрани добре, аз наново го подкарах. Той наведе врат и пак тръгна. Сега вече ясно видях, че краката му мъчно се дигат от земята, че мускулите му силно се обтягат и потръпват, когато забърза. Разбира се, че не е лесно да се вади толкова тежка вода, а за бедния Хей — още по-мъчно.

Аз вече не исках да работя с Хей. На всяка крачка неговото нещастие ми се виждаше все по-голямо. Той стана мъченик, ограден от жестоки хора. Какво им е направил? Може ли някой да се оплаче от него?

Но изведнъж кончето неочаквано спря, кожата по хълбоците му проигра и миглите му затрепераха върху белите му очи.

Докато разбера какво му е, Хей се олюля, приклекна и полулегна на земята.

Аз изтичах в градината и казах на един от градинарите, че конят ще умре.

— Ха! — засмя се прислужникът. — Пак ли се търколил този дявол? Извърти му два-три камшика, да видиш как ще стане.

— Той ще умре! — настоях аз.

Заведох градинаря при кладенеца, за да се увери, че конят ще умре. Но градинарят не само че не повярва, но взе камшика от ръката ми, хвана коня за юздата и започна силно да го шиба и да му вика. Хей заклати глава, направи усилие и стана.

„Слава богу! — помислих аз. — Не е умрял.“

— Вземи сега камшика — ми рече той — и блъскай! Когато не го блъскат, той тъй ляга.

Но не взех вече камшика.

— Не ща! — отвърнах аз.

— Защо?

— Не ща да бия коня.

— Ама защо бе, момче?

— Защото се мъчи! Слаб кон… Защо не го пуснете на свобода?

— Много си бил умен! — присмя ми се градинарят. — Де бива кон без стопанин? Стане ли един кон недъгав, убиват го. Така се прави с всички коне, които не могат вече да работят. Тъй ли искаш да направим?

Аз се засмях. О, колко трудно ми беше да реша какво трябва да се направи! Да остане жив и да се мъчи ли, или да го убият? След дълго размишление аз казах:

— Нека си живее! Нека си живее!…

— Видя ли? — отвърна градинарят. — Где има по-хубаво нещо от живота?

Но макар и след тоя разговор, аз вече не исках да шибам бедния Хей. Отщя ми се и работата.

— Не ща! — рекох и си тръгнах.

Градинарят ми извика нещо, изсмя се, но аз не обърнах глава. Когато тръгнах из улицата, погледнах към Хей. Той пак беше поел своя кръгъл път, а зад него градинарят ревеше с всичкия си глас и плющеше с камшика.

Бързо закрачих, за да не чувам нито гласа на градинаря, нито тропота на уморените копита.

Искаше ми се да попитам всеки срещнат човек как може да се помогне на Хей.