Добри Немиров
Щастливият внук

Когато някой започне да ви отрупва с лъжи, вие побързвате да го спрете с познатата на всички българска закачка „Посмали, манго“ и той се вижда принуден да замлъкне. Но когато Любо Драката се залови да ви лъже, с нищо не можете го прекъсна. Той лъже през всичките часове на денонощието.

Тънък като свирка, както го наричаше нашият учител, с голяма, вечно бъбреща уста и дълги като на горила ръце, дълга глава и клепнали уши, той с право беше избран за смешко на целия наш квартал. Лъжите му извикваха голяма веселост между нас и ние му се смеехме почти на всяка дума. Например, знаел, че най-малката къща в Америка била на сто и петдесет етажа, че по река Искър плували малки параходчета, че във Витоша една нощ хората видели един човек със свинска глава и много други измислици.

Всичко това добре, но лошото беше, че не знаеше как да се задиря. Например, изливаше цяло канче вода в гърба на някого от нас, за да го стреснел, или неочаквано цапваше силна плесница на другиго, за да се започнело гоненица, и разни такива. Той нямаше мярка на своите шеги, затова търпяхме го, само когато разказваше безкрайните си измислици — иначе не го допущахме около нас.

Един ден ме поведе към лозята.

— Ще те заведа на нашето лозе — каза той. — Гроздето е вече съвсем узряло.

Че гроздето узряло, това не беше лъжа. Из улиците вече продаваха хубаво узряло грозде, макар че август още не беше дошъл. Поканата на Любо ми хареса. Кой не би се съгласил да се налапа с грозде, откъснато направо от лозята?

Това ни развесели. Слава богу, ще видя и аз нещо добро от Драката! Мисълта за гроздето ме направи бодър и весел.

Когато тръгнахме в пътя между лозята, Любо ме запита имам ли кърпа, за да си наберем за връщане. Аз му показах кърпата си. Той я одобри, макар че не беше много чиста.

Стигнахме до едно лозе. Той смело прескочи синора и влезе.

— Ела бе, какво гледаш? — подвикна той.

Аз също скочих в лозето. Отрупаните с едри гроздове лози гостолюбиво ни приканваха.

— Ах, колко хубаво грозде! — извиках аз, като хвърлих в устата си шепичка зърна.

— Хо, нататък ще видиш, какво грозде имаме! — се разхвали Любо и ме поведе по пътеката. — Отворѝ кърпата си сега и пълни! Не държа сметка! Колкото искаш, вземай!

Много ме зарадва гостоприемството на Любо. Аз весело засвирих с уста и започнах да пълня кърпата със сочни, кристално светли гроздове. Любо мълчаливо и лакомо пълнеше устата си със зърна. Когато запях на висок глас, той ме смушка.

— Какво си викнал такъв! Искаш и лозите ли да разиграеш? Бери там и мълчи!

— Ама че си, Любо! — извиках аз, като подскочих весело на мястото си. — В лозе мълчи ли се?

Той още по-гневно ме сгълча.

— Не скачай, навеждай се! Развъртял се като калайджия.

Любо започна да шепне и да се озърта плахо. Това ме съмни, но нямах време да се окопитя, защото като се обърнах, видях зад нас до малката череша пъдаря с пушка през рамо и тояга в ръката.

— Пипнах ли ви? — викна той.

Познах страшния пъдарин Косто. Засукал дебели мустаци, свалил вежди, той ни гледаше тъй, като че искаше с погледа си да ни стопи. Косто беше най-лошият пъдарин. Дори казваха, че някога убил един човек в лозята.

Залюля ме страх като пред смъртта. Любо, който се беше навел, като чу гласа на пъдарина, литна над синора и с всичка сила се втурна да бяга. Пъдаринът не искаше да ме остави и да подгони Любо, затуй запрати тоягата си след него и ме хвана за ръката.

— Чакай сега, сине майчин, аз да те науча как се краде грозде! — той извади от джоба си малка връвчица, навърза гроздовете един за друг и като ги уви около врата ми, върза двата края и така аз бях накичен с голям гроздов венец. — Тръгни сега с мене!

Лозята проечаха от моя плач. Аз му се молих, казах му, че приятелят ми ме излъга, но той не вярваше.

— Ела да те водя сега в полицията и да те прекарам накичен през целия град, та да се научиш как наказва Косто пъдаринът.

Той ме блъсна пред себе си.

О, аз бях готов веднага да се проваля, стига да ме видят в града с тия страшни накити. А ако ме срещнат приятелите ми, ще ми се почерни животът, догде умра.

Страшно нещо! Всяко крачка към града правеше нещастието ми все по-голямо. Плачех непрекъснато. Сълзите не преставаха да обливат лицето ми и устните да мълвят:

— Моля ти се бе, чичо! Моля ти се бе, чичо!

Тия думи изговарях хиляди пъти, но пъдаринът не ме чу.

— Трябва да те видят из града — нареждаше той, — да те видят за срам и позор, и за смях пред мало и голямо. — Само тъй ще се оправите вий, хайдуци такива!

Спасение отникъде не дойде. Когато минахме през бариерата и влязохме в града, аз заревах още по-силно и с молба гледах гражданите, които се спираха и с присмех ме изпращаха.

О, жестоки хора! Идеше ми да викна пред тях, на колене да им падна — само да ме отърват. Но те се смееха, сочеха ме, изговаряха някакви страшни думи пред лицето ми и отминаваха.

В завоя, който водеше към главната улица, ни пресрещна един добре облечен стар господин с посивяла брада.

Той се спря, изгледа ме и застана срещу нас.

— Чакайте! — рече той строго. — Косто, чакай! Какво е направил този приятел?

Пъдаринът се залови да обяснява и да клевети, че съм газил лозите, разпилял съм цели гроздове и съм си напълнил кърпата ей с този венец.

Човекът обърна погледа си към мене.

— Не е така, чичо — рекох аз, задавен от плач. И аз обясних как Любо Драката ме заведе и как ме излъга, че влизаме в тяхното лозе.

— Аха — рече Косто заканително. — Значи, синът на Петра Драката — агента от градския съвет? Добре, и него ще пипнем!

— Слушай сега, Косто — рече господинът, — снеми венеца от това момче!

— Как така, господине, ще снемем венеца… — заговори Косто гневно навъсен, но господинът го пресече:

— Снеми го! Това момче е мой внук.

Пъдаринът се накани пак да викне, но човекът се доближи и му каза нещо. Пъдаринът покорно извади тежкия венец от врата ми.

— Хайде, върви си сега, Косто, и си гледай работата! Виновникът е друг. Иди него търси.

Косто потегли назад из улицата.

— Слушай сега. Аз повярвах на думите ти, затуй те отървах. Иди си и помни, че когато човек говори истината, все ще се намери кой да му повярва.

Аз исках да грабна ръката му и да я целуна, но се стеснявах.

— Чичо… Вий казахте, че съм…

— Казах, че си мой внук. Не излъгах. Всички деца, които говорят истината, са все мои внуци.

След тия думи той си тръгна.

— Благодаря ти, чичо!

— Добре — отвърна той.

Но не се задоволих с това, аз изтичах след него и попитах:

— Кой си ти, чичо?

— Дядо господ! — рече той, весело се засмя и продължи из улицата.

Аз останах на мястото си като закован и гледах широкия му гръб, цял тръпнещ от радост.

Защо? Може пък наистина да е дядо господ? А може и да не е! Все пак той в този час беше най-скъпият човек на земята и аз най-щастливият негов внук.