Добри Немиров
Моят приятел Бечо

Много често ме е сгълчавал и огорчавал моят сприхав дядо, но радостта, която ми донесе един ден, изкупи всичките му грешки. Той бутна с крак пътните врата (най-често така ги отваряше), влезе в двора и се обърна към портата, като че отвън имаше някой важен господин.

— Заповядайте, господине, не се срамувайте!

Аз стоях на прага на къщните врата. С нетърпение гледах към улицата.

Дядо стоеше, все тъй чинно наведен.

— Хайде де, къщата ни не е богатска, но все ще се намери нещо, та да нагостим един такъв бял господин.

„Какъв ли ще е? — помислих аз. — Щом е срамежлив, значи, навел си е главата надолу и с единия пръст си чопли зъба. И щом е бял господин, значи, облякъл е чисти бели дрехи, с тънко бастунче в ръка и сламена шапка, сложена върху гъста къдрава коса.“ Без да искам, аз го оприличих на нашия учител, който ни казваше, че косата му била толкова гъста, че често чупел гребените, когато се решел.

Но господинът не влизаше. Тогава дядо се обърна и рече:

— Щом не влизаш с добро, аз и насила мога — той излезе и веднага след това се върна с агънце в ръка. То беше бяло и само около очите му имаше черни кръгли петна. Така изглеждаше, като да има черни очила. Толкова красиво агънце не бях виждал.

Аз се втурнах и заскачах весело около дядо си.

— Ето ти, Дочко, гергьовско агне. Щом дойде Гергьовден, ще го пратим на фурната или с лучец, или с картофки.

Така правеше дядо ми. Ще мълчи, ще мълчи, па току ще донесе такава радост в къщи, гдето не се е чувала по света.

Агнето получи името Бечо и стана най-глезеният член от нашето семейство. Всички искаха да му служат, да го милват, да го галят…

А колкото за мене, аз всичко забравих, всичко оставих настрана и се спрях само при Бечо.

Някой ходи на пазар, друг — в работилницата, трети — по търговия, четвърти — по работа из нивите, а аз — на паша с Бечо. Аз станах овчар, а Бечо — моето стадо.

Колко хубави дни ми донесе Бечо!

Лежа по гръб на полето, а той около мене ту преживя росна тревица, ту се хвърля на бяг из простора. Бечо и аз еднакво се радвахме на слънцето, на тревата и на чистия въздух. Никой не можеше да каже, че животът е лош и че бог не се е погрижил да наспори земята с радости.

— Хей, Бечо! — викам аз след него, когато го видя да се отдалечава от мене. — Няма да мърдаш нататък! Чу ли?

Я чува, я не чува! Такова палаво агне може ли да чува? Но все пак, когато виждаше, че се отдалечава много, то се спираше, оглеждаше наоколо си и бързо се връщаше.

— Хем те е страх, хем се храбрееш. Ти не си още овен. Чу ли?

Той ме гледа през своите черни очила и чака още веднъж да повторя. Но аз пропълзявам, прегръщам го и започвам да се търкалям с него по тревата.

Просто да не повярваш, че е възможно да се обича толкова много едно агне.

Но малко по малко ние започваме да си разбираме от езиците. Той познаваше вече гласа ми — разбираше кога го викам и кога му се карам.

— Слушай — казвам му аз. — Ти си сираче, а сирачетата трябва да мируват и да бъдат послушни, защото инак… влизат в тавата, минават през пещта и отиват в зъбите на хората. Разбра ли?

То навежда глава, обръща се надясно, заглежда се в една мравка и пак спира очи на мене.

Но агънцето взе да става агне. То пусна по-гъсто и по-голямо руно, рогцата му се издължиха и се изкривиха, очите му загледаха решително и строго. И неговите игри вече не бяха да си припка на воля из полето, а съвсем други. Той навеждаше глава, изтичваше към мене, дигаше се на двата си задни крака и ме мушваше с челото си.

С тая нова майстория Бечо стана най-големият любимец на другарите ми от улицата. Те го примамваха с ръка и така го караха да се впуща и да мушка. Тая игра го направи още по-силен, по-безстрашен.

Той вече разбираше думите ми по-добре и тъй ме обикна, че не се делеше от мене. Откак го доведоха в нашата къща, не се отделих от него нито за ден.

Но все тъй не можеше да продължава. Гергьовден най-после дойде.

Беше един хубав пролетен ден. Всичко се радваше на живота си, всичко бързаше да си вземе скъпия дял от слънчеви лъчи. Само Бечо се намираше в края на живота си. Усещаше ли той това? След като стана тъй умен и хитър, може би е разбрал, че краят наближава?

Сутринта на Герьовден още със събуждането си усещах, че денят ми е приготвил горчивина. Тежко ми беше. Нямах никакво желание да се радвам на хубавия ден. Щом се измих и облякох, аз излязох на двора и отидох рано при малката кошарка на Бечо. Той хрупаше прясна тревица. Дядо, преди да излезе, се сетил за него и му отнесъл.

Мама беше накичила горния праг със зелени бурени и клончета. Така тя всяка година правеше, за да бъдел Гергьовденът зелен и весел.

Да, той беше зелен, но весел не беше. Аз бях тъжен и всеки час ставах все по-тъжен. Още снощи се казваше, че днес дядо ще заколи Бечо. Играх си с него, припках по полетата, радвахме се заедно на чистия простор, а ето, че това се свърши. Бечо ще умре.

Не, не мога! Аз усещах, че плач се събира в гърлото ми и ми се струваше, че ако му дам воля — цяла река от сълзи ще потече.

Милвах го, крих лицето в руното му, а той току навеждаше глава — готов да се бори. Зер — нали е мъжкар!

Тоя ден всичко ставаше тъй бързо, че не намирах време дори скръбта си да изкажа. Ненамилвал се още на Бечо, аз видях, че дядо отваря вратата и носи в ръката си нашия голям нож — току-що наточен.

— Хайде сега, Дочко, нека приготвим курбана на свети Георги, че е вече късно. Пекарницата е задръстена от агнета.

Изтръпнал от мъка, аз отидох при дядо.

— Дядо, моля ти се, нека не колим Бечо!

— Ами кирпичи ли ще ядем днес? — сопна се той.

— И друго можем да ядем бе, дядо! Аз месо не искам. Сух хляб ще ям.

— Ти добре, ами аз? Знаеш ли какво месце ни е приготвил твоят Бечо! Пръстите си да изядеш от сладост.

— Не ща, не ща! — извиках, този път през сълзи.

— Хайде мълчи! В първи клас ученик! Не го е срам да хленчи за едно агне!

— Не хленча бе, дядо! Искам само да го не колиш!

— Дръпни се настрана и недей се меша в нашите работи! Когато пораснеш, тогаз ще заповядваш.

Изтичах при Бечо. Той беше излязъл от кошарката си и спокойно се разхождаше из двора.

Прегърнах го, след това го пуснах и го загледах. Чудно ми беше, че той не знае какво го очаква.

Изблейваше радостно, след това дигаше глава и се заглеждаше в зелените клони на сливата, пак подрипваше и вторачваше черните си очи в мене. Аз разбирах за какво се готвеше. Той ще направи крачка назад и ще ме мушне с рогцата си. И още недомислил, виждам го как се впуща върху ми, за да ме мушне в коляното. Гледа ме ту закачливо, ту с почуда. Той се чудеше, че не му говорех. Как можех да говоря спокойно на един умиращ?

Колкото по-весел ставаше Бечо, толкова по-силна скръб притискаше гърдите ми. Плачът тъй ме душеше, че още малко, и ще захлипам.

Майка ми излезе от къщи, за да помага на дядо — било да вържат агнето, било да приготвят мястото за клането. Ето че и баща ми отвори пътните врата.

— Ще колите ли? — рече той весело, като застана при дядо.

— Ще колим, ще колим — отвърна дядо, който в това време заглаждаше ножа на каиша си.

О, само да знаете колко безмилостни ми се виждаха всички! „Агне ще колят! Голяма работа! Зер мъчно е да вземеш живота на едно безсилно агънце! Пакост ли им направи? Тревата ли им изпасе? Запретнали ръкави, заточили ножове… Чудо ще направят! Не ща чудото ви, не ща месото ви — нищо не ща! Немилостиви хора сте и туй то!“

Такива бяха мислите ми, когато гледах какво става около Бечо.

В това време дядо захапа ножа, грабна Бечо и го понесе всред двора, а Бечо помисли, че става весела игра, завъртя глава, готов да мушка.

— Свършено! — прошепнах си аз. Затворих очи и в това време чух, че Бечо високо изблея.

Тогава с мене стана нещо лошо. Аз усетих, че силите ме напущат, политнах и паднах по лицето си. От гърдите ми се изтръгна силен рев. Страшна мъка ме ядеше. Още минутка, и моят невинен, съвсем невинен Бечо ще бъде заклан.

Моите викове проехтяха в цялата улица. Тогава две ръце бавно ме дигнаха от земята.

— Какво има, Дочко! — попита баща ми. — Удари ли се?

Аз не можех да проговоря. Плачът съвсем ме бе задушил. Направих усилие и извиках:

— Татко, моля ти се, не колете Бечо!

Какъв трябва да е бил гласът ми, каква трябва да е била молбата ми, че татко изведнъж се промени.

— Чакай! — рече той на дядо. — Чакай да видим какво иска Дочко!

— Не го колете! — едва изговорих аз, задавен от хълцания.

Мама отиде при баща ми, каза му нещо, след това повикаха дядо, поговориха си нещо за късо време и татко рече:

— Добре. Няма да го колим сега. Били сте добри приятели. Карайте и сега! Но когато стане овен, тогаз плачът ти няма да му помогне. Рано или късно, краят дохожда, затова нека се порадва още малко. Хайде! — извика той радостно, като дигна и двете си ръце. — Пущайте Бечо, а пък като стане овен, ще му видим работата. Единия бут ще вземе чичо ти Кольо, другия дядо ти, предницата — баба ти Мика, а пък главичката за мене — той ме дръпна за ръката и галено ме перна по врата.

Аз грабнах Бечо. С неописуема радост го понесох из полето.

Сега искате ли да знаете нещо повече? Добре! Когато Бечо стана овен и беше познал полетата край града с всичката си хубост и когато най-после последният му час удари, аз се помъчих пак да го спася. Предпазливо го изведох из задната врата и го заведох далеч из полето зад воденицата. Оставих го там и се върнах. Дядо пак беше наточил ножа. Този път се готвеше да бъде съвсем безжалостен.

Цели два часа го търсиха. Аз неизказано се радвах, че и сега му спасих живота. Очаквах някой да го намери из ливадите и да си го вземе.

Бях намислил, когато Бечо се спаси, да призная пред родителите си своя грях, пък да става каквото ще.

Но не дойде ред за наказанието, защото когато дядо се канеше да спохожда съседните дворове, за да го търси, Бечо бутна вратата с рогата си и влезе. Жилестите ръце на дяда се вкопчиха в руното му.

— Всичко е свършено с тебе, Бечо. Право каза татко, че рано или късно краят дохожда. Дано си се понарадвал на живота си, защото инак още по-мъчно ще ми бъде.

Погледах дядо и ми се видя, че едната му вежда се бе дигнала нагоре, а другата — паднала близо над окото. О, колко свиреп изглеждаше така!

Аз наведох глава. Бързо излязох на улицата.

„Меее!“ — се чу откъм двора и затихна.