Златната ябълка (Полска народна приказка)

В Карпатите живеела една селянка. Тя имала само един син на име Владислав.

Веднъж селянката отишла в гората за диви плодове. Набрана цяло гърне с малини и се приготвила да си иде в къщи. Не щеш ли, върху един пън видяла стара бабичка с шарено контошче — седи и жално се моли:

— Дай ми, миличка, горски малинки! А пък аз ще ти се отплатя — ще покажа на сина ти пътя към щастието.

На селянката било свидно да си дава плодовете, но много искала синът и да бъде щастлив, затуй подала гърнето на бабичката.

Бабичката изяла всичките малини, до последната, избърсала си устните и рекла:

— Запомни ми думите: ако твоят син си намери работа, която да му е по сърце, той ще стане и на тебе мил, и щастлив ще бъде, и за хората полезен.

— Коя работа може да бъде по сърце на моя Владислав, бабо? — попитала селянката.

Но никой не и отговорил. Бабичката изчезнала.

На онова място, където тя седяла, размърдало опашчицата си едно гущерче и се скрило. А гърнето от само себе си догоре се напълнило с узрели малини.

Тогава селянката разбрала, че е видяла не една обикновена бабичка, а вълшебница.

Мислила тя, мислила как да намери за сина си работа по сърце, но нищо не могла да измисли.

Срещнала един шивач и го попитала:

— Кажи ми, шивачо, коя работа е най-хубава на света?

— Най-хубава работа е шивашката — отвърнал той.

Дала селянката сина си на учение при шивача. Почнало момчето да се учи конци в иглите да вдява, ножицата да подава, ютията да нагрява.

Отлетели три месеца. Отишла селянката в града да навести сина си. Майсторът не може да се нахвали от него — и работно момчето, и смислено. Ала самият Владислав бил невесел.

— По сърце ли ти е, синко, шивашкият занаят? — попитала майката.

Синът отговорил:

— Не, майко, не ми е по сърце. Ние за безделниците богаташи шием кафтани от златна тъкан, а бедните ходят оголели.

Изплашила се майката да не затворят в тъмница сина и за тези думи, хванала го за ръката и го отмъкнала от шивачницата.

Вървели те по пътя, а насреща им се задал един обущар крачи и си пее. Спряла го селянката и го попитала кой занаят е най-хубав.

— Обущарският — отвърнал обущаря. — Ние мъка не знаем, човеците обуваме.

Дала майката сина си на учение при обущаря.

Отлетели два месеца. Домъчняло на майката и дошла да навести сина си.

Обущарят не можел да се нахвали с момчето, ала Владислав бил невесел.

Попитала го майката:

— По сърце ли ти е, синко, обущарският занаят?

Синът и отговорил:

— Не, майко, не ми е по сърце. Ние обуваме безделниците богаташи в скъпи ботуши, а бедните боси ходят. Аз все мисля как да обърнем работата.

Уплашила се вдовицата да не би за тези думи да затворят момчето и в тъмницата, хванала го за ръката и го извела на улицата.

Много хора питала селянката кой занаят е най-хубав по света. Всеки си хвалел своя.

Видяла селянката, че минава един рицар. Приближила до него и го попитала кой занаят е най-хубав.

Рицарят спрял коня си, помислил и рекъл:

— Най-хубав занаят има ковача на оръжие. Той кове леки саби, тежки мечове и остри копия. Дай сина си да учи този занаят!

Оставила селянката Владислав на учение при ковача на оръжие и рекла:

— Стига съм се мъчила с тебе. Ако и оръжейната работа не ти е по сърце — ще те направя пастир — селското стадо ще пасеш.

Минал месец, втори, трети. Минала зимата. Снегът се стопил. Звъннали капчуците.

Една сутрин някой весело почукал на вратата. Селянката отворила и плеснала с ръце. На прага с торбичка през рамо стоял Владислав. Снел той торбичката от рамото си и казал:

— Майко, направи ме пастир! С оръжейната работа не ща да се залавям. За нашия ковач е все едно за кого прави оръжия — за нас или за враговете, а пък аз не искам да избивам своите със сабите, които сам съм изковал. По-добре да стана пастир.

И тръгнал Владислав подир стадото. Пасе добитъка, пее, със свирка си свири.

Веднъж Владислав забелязал, че над близката гора се издига стълб от дим. Затекъл се и що да види? Около един бял камък огън пламти, а върху камъка се върти голям гущер.

Дожаляло на пастира за гущера, протегнал му своята тояга. Гущерът пропълзял по тоягата ката по мост на зелената ливада, ударил се върху земята и се превърнал на бабичка.

— Хайде, сине, хайде пастирко! Ти ми помогна и аз ще ти помогна — ще те наградя с късмет. Ела с мен!

— Не мога да си оставя стадото, защото току виж, че вълците нападнали кравите — отвърнал пастирът.

— Не се бой — рекла бабичката. — Додето си ми гостенин, моите внучета — гущерчета ще вардят стадото.

Отишъл пастирът подир бабичката в една голяма тъмна пещера.

Плеснала бабичката с ръце и мигом станало светло. Видял Владислав, че в пещерата има два отворени сандъка, пълни със скъпоценни камъни. В единия лежат рубини, от които струи червена светлина, в другия сапфири, които излъчвали гълъбова светлина. Насред пещерата се е разклонила ябълка със златни плодове.

Бабичката рекла на Владислав:

— Ако вземеш сандъка с рубините — ще бъдеш най-хубавия човек. Вземеш ли сандъка със сапфирите — ще станеш най-главният и най-богатият. Ако вземеш ябълката, ще си останеш беден, но затуй пък ще бъдеш щастлив, мил на майка си и полезен на хората! Имаш ли ябълката, ще имаш и работа по сърце.

— Каква е тая работа, бабо? — попитал Владислав.

Бабичката му отвърнала:

— Тази ябълка не е проста. Сутрин тя се покрива с цвят, вечер на клонките и узряват златни ябълки. Тези ябълки всяка болест лекуват. Само че трябва да лекуваш без пари.

— Дай ми, бабо, ябълката! — рекъл Владислав.

Махнала бабичката с ръка. Ябълката се размърдала, отскубнала корените си от земята и тръгнала след пастира. Върви и се поклаща насам-натам.

Посадил Владислав ябълката под прозореца си и без да се мае накъсал златни ябълки, отишъл в селото и ги раздал на всичките болни. Болните тоз час оздравели. Оздравял дърварят, комуто един бор счупил гръбнака, дигнала се от леглото дори столетната бабичка Люцина, която никой не помнел да е била здрава.

И литнала по Карпатските планини мълвата за момчето, което пасе стадо, със златни ябълки лекува болести, а пари не взема от никого.

Веднъж по планинския път минал кралят. Той бил хремав. Лекувал го лекар-немец, но не го долекувал; французин-доктор го церил, но не го изцерил, а турският доктор само го ядосал.

Кралските слуги рекли: тъй и тъй, тука живее пастир, които лекува със златни ябълки.

— Апчиха! — отвърнал кралят. — Апчиха! Откарайте ме при пастира.

Отишъл кралят при пастира.

Тъкмо когато наближил Владиславовата колиба, дошъл един умиращ ловец, прегазен от мечка.

На дървото била останала само една ябълка.

— Лекувай ме! — извикал кралят. — Аз ще те наградя кралски. Ловецът да почака.

— Ловецът не може да чака, защото умира — рекъл Владислав и дал на ловеца златната ябълка.

Изял ловецът ябълката и оздравял.

Разгневил се кралят, разкихал се. Не пожелал да чака до другата сутрин, когато ще пораснат нови плодове, а заповядал да изкоренят от земята ябълката и да я посадят в дворцовата градина.

Почнали да подкопават ябълката.

Като живо станало дървото, опирало се с корените си, с клоните си шибало кралските слуги. Завързали го с въжета, натоварили го на каруца и го подкарали към двореца.

Отишъл Владислав в пещерата, повикал гущерката и я помолил за друга ябълка.

— Друга ябълка аз нямам — казала бабичката, — ама ще ти дам разноцветни круши. С тях ще си върнеш ябълката. Ала по-напред опитай сам крушите, да видиш какво могат да направят.

Взел Владислав една зелена круша. Изведнъж на челото му израсли два рога. Взел червена — рогата се махнали. Изял синя — появил се огромен нос. Изял жълта круша — носът станал такъв, какъвто си бил.

Взел Владислав разноцветните круши и отишъл в двореца — да си отърве ябълката.

Придворните 1олемци видели разноцветните плодове и се развикали:

— Ех, че хубави круши! Продай ни ги!

— Тези круши не се продават. Вземайте без пари, които искате — отвърнал Владислав.

Грабнал кралят и придворните му сини и зелени круши, почнали да ги ядат. Изведнъж надали вик — у един се появил дълъг нос, другиму рога пораснали. Кралските рога били като еленовите и стърчели изпод короната. А големците се бутали един друг с носовете си. Разбрали те, че пастирът ги е подвел, хвърлили се върху него, развикали се:

— Вземай каквото щеш, само ни спаси от тая беда!

— Добре — отвърнал Владислав, — ще ви помогна, ако ми дадете златната ябълка.

Дал Владислав на краля и големците червени и жълти круши. Заловили се да ги дъвчат, изпочупили се дългите носове и рогата.

Затекъл се Владислав в градината, където зад една сребърна решетка била посадена златната ябълка. Тя вече стърчала почерняла, сякаш била овъглена.

— Ох, моя ябълчице, ох, моя хубавице, защо си повехнала и изсъхнала в кралската градина? — попитал Владислав.

А ябълката му отговорила с човешки глас:

— В неволя изсъхнах и повехнах, на воля пак ще да разцъфна.

Отърсила ябълката пръстта от корените си и сама тръгнала след Владислав към Карпатите. И додето вървяла към къщи, по клоните и се появили листа, цъфнали цветове.

В селото, където живеел Владислав, ябълката отново заела мястото си и същата вечер узрели златни плодове на клонките и.

Владислав пак започнал да лекува работните хора. И той бил честит, и на майка си мил, и на хората полезен, защото си намерил работа по сърце.