Добри Немиров
Радости и скърби

Трябваше да се извади един прякор на новия ни учител Теньо Аврамов. Тая грижа изцяло беше обхванала отделението. Да се измисли един прякор, който да внесе радост в цялото училище и да покаже на господа учителите, че ученикът зорко ги следи.

Но Теньо Аврамов си остана само Теньо без никаква прибавка. Той беше строг, отваряше си очите на четири и така отбиваше всичките ни намерения.

„Може би тъй трябва да бъде — си мислех аз. — Ние се готвим за първи клас. Последното отделение не бива да бъде разпасано, както в миналото. Не сме вече деца“.

Но мъката си остана мъка. Уроците бяха дълги, пръчката на учителя постоянно скачаше по масата, за да ни смирява, а глаголите ни задушаваха със своите безкрайни спрежения.

И все пак колко хубаво беше онова време! Ние учим, четем, пишем изречения на черната дъска, а на двора играем с пълна душа, блъскаме се, бием се… Тук някой ти отрони няколко зрънца рубиново есенно грозде, оттатък друг се свил в ъгълчето, реже си тънки ароматични резенчета от жълта сочна дюля, трети се задиря с тоз, с онзи и гледа да примами някого за борба.

Есента в училищния двор е тъй хубава! Салкъми и овощни дръвчета край стобора са изтърсил и вече листата си и постлали широк килим от зелени, червени, жълти и морави шарки. Ние играем по този килим, скачаме по него, цепим небесата с виковете си…

 

 

Толкова ни е хубаво, че не усещаме кога дохожда обед. Няма по-хубаво нещо от другарите. Те ти дават смях, носят ги радост, командуват набрания вик в гърдите ти, който от време на време щедро се разлива из въздуха. С тях и игрите са хубави, и песните са сладки, дори и сръдните са приятни.

И когато се залисам така във весели игри, става ми чудно, че в къщи не е тъй светло. Мама седи пред нощвите и пресява брашно. Виждам я загрижена и ми се иска да кажа две-три благи думи.

— Какво правиш, мамо?

Без да дигне глава, тя отвръща:

— Отсявам — не виждаш ли?

Аз се дръпвам настрана и погледвам към рафта.

— Ами няма ли нещо за ядене?

Ако дядо е наблизо, побързва да отвърне:

— Има, как да няма? Я му дай от гъската! Отчесни му едната кълка.

Когато в къщи е нямало нищо за ядене, все така са ми отговаряли. Ах, това нямане! Как ме е карало да фантазирам! Вървя из улиците и си мисля — какво ли ще бъде, както вървя, изведнъж да намеря пълна кесия с наполеони.

Най-напред ще я скрия в пазвата си и ще си вървя полека, за да ме познаят. Ще отида в магазините, гдето продават сардели, тлъсти маслини, разни сухи риби и пушени бутове, ще накупя много. След това от дрехарницата ще взема най-хубавите дрехи за баща ми, други за дядо, платове за мама… Ще натоваря един хамалин и ще го вкарам в къщи. Ще ги сложа всред стаята. Тогава ще се дръпна настрана, ще се поклоня и ще кажа:

— Заповядайте господа!

Но фантазията скоро се разбива и аз виждам, че на мястото й седи баба Грижа, протегнала ръка, чака да й пусна нещичко. Отгде да го взема?

Не е ли по-добре, вместо да фантазирам, сам да спечеля някоя пара и да занеса на мама?

Решено — свършено. Аз извиквам приятеля си Коста и му казвам, че много хубаво ще бъде да отворим една панорама-стрелбище. И той намира, че хубаво ще бъде. Ние веднага се съгласяваме и се залавяме за работа. Аз започвам да рисувам човечета върху картон, изрязвам ги, снадвам с канап ръцете и краката им и ги разигравам. Коста загражда с черги едно място в големия двор, човечетата се нареждат, а зад тях се скривам аз, готов да ги управлявам.

В късо време Коста извиква момчетата от улицата и им събира петачетата.

Представлението почва. Момчето стреля върху човечетата с една пушка-играчка и аз движа ръцете и краката, на което човече пожелая. Наистина, отвън често става препирня кое човече е ударено, но за да ги задоволя, аз размърдвам и друго, и трето — па и всичките — и препирнята се свършва благополучно.

Така ние с Коста разделяхме по четири петачета.

Отивам си у дома. Намирам мама в двора и спущам петачетата в ръката й.

— Какво е туй?

— Спечелих ги.

Тя протяга ръка да ми ги върне и казва:

— Я ги вземи! Те са си твои.

Но още преди да отговоря, тя сгъва ръката си под престилката, без да ми върне парите, поглежда към небето и казва:

— То май пак ще вали.

А мене ми става тъй весело! Колко много са трябвали тия четири петачета и колко работи ще свършат! Че това е половин хляб!

Но не са рядко и веселите дни. Тате е имал работа през цялата седмица и днес влиза в къщи не с празни ръце.

Всичко има на софрата. Всичко, каквото е измислил тате, когато е минавал край магазините с хубавите неща. Еха, яде се не на шега! Дядо, макар неговата стара болка да стяга коляното, все пак се е ухилил и мляска с цялата си уста.

— Дядо — вика баща ми, — не мляскай толкоз, че ей сега ще се съберат всичките душѝ, за които не е раздавано… Какво прайваш после?

Мама реже порязаници, но те бързо изчезват и на местата им дохождат други, трети… В това време в кухнята пращи нова пържола.

Хубаво нещо е да са всички весели!

Но зимата дохожда и в къщи се почва борба с нея. Пъдете я вие колко искате, тя няма да се мръдне. Тя се е загнездила из кътовете, под завивките, край стените и мълчи, и се смее…

Тя е навсякъде, отвсякъде наднича и отвсякъде ви подхвърля ледени примки.

Дядо пак започва да ме подиграва с кълките от гъската, но вече не го вярвам. Аз поемам дългия и труден път от къщи до училището и всеки ден се блъскам с виелицата. Тя иска да ме върне назад, аз искам пея да върна и така продължава всеки ден.

Но за нас в училището е всякога весело. Ето, утъпкали сме едно малко пространство в двора и се търкаляме в него като луди. Не, тук и баба Зима нищо не може да направи. Ние я газим здравата.

— Деца — казва учителят, — не забравяйте, че утре ще ходим на причестяване. Който е постил, да дойде. Ще се облечете в по-новичко и тъй ще ви наредя двама по двама.

Че отгде ще намеря „по-новичко“? Нямам нито парцал повече от ония дрешки, които нося всеки ден, но те не са нито новички, нито чистички.

Майка ми също се замисля.

— Бре — вика тя, — другите деца да идат с нови дрехи, а само Дочко да не иде! Ще иде! Как няма да иде!

Тя отваря сандъка и изважда оттам едно палто с панталони.

— Тези дрехи са на вуйчо ти Борис. Той каза, като го уволнят от казармата, ще ги облече. Нищо! Нека си купи други.

И тя се залавя да ми преправи дрешки. И какви! Бели панталони и бяло палто на черни пръчки, без подплата. Най-летни дрехи — за горещините.

— Тънки, дебели, все едно. Нали са чисти! — рече майка ми.

Тя ме облече в тия дрехи и ме пусна на училище. Колко им се радвах! Наистина, ръкавите ми бяха тъй дълги, че стигаха до пръстите ми, но аз се надявах, че ще свикна с тях.

Наредени двама по двама, ние потеглихме за църква.

— Не ти ли е студено, Дочко? — казва ми учителят, като се изравнява и тръгва с мене.

— Не, господин учителю!

— Не, ама носът ти посинял!

Учителят, като видя, че в църковния двор има да чакаме ред, пак дойде при мене и ме побутна.

— Иди си, Дочко! Иди да ти облекат други дрешки. Тъй е студено.

— Нямам други, господин учителю.

Той не каза нищо, а се дръпна настрана и отправи поглед напред.

На другия ден, когато отидох в училището, стана ми чудно, че учителят ми се много зарадва. Той дори ме удари леко по бузата и отпусна ръка на главата ми.

— А бе ти не си настинал!

— Не съм, господин учителю.

— Браво бе! Юначага!

И аз исках да му кажа „браво“, толкоз ми се хареса Теньо Аврамов. Но друг един път ми се хареса още повече и тогава си казах, че да си строг, не значи да си лош. Може дори да си по-добър и от добрия.

Хубавите дни ни напуснаха, напусна ни и баба Коледа. Празници, празници! Най-хубавото нещо са празниците, особено когато в къщи е топло и има хляб.

Но всякога тъй не се случва. Ще минат дни, мама пак ще заотсява брашното и дядо ще ми каже, че на рафта ме чака гъската с всичките си кълки.

Тогаз ме хваща яд на всички и бягам на училище колкото се може по-рано.

Един ден пак ми се случи да се порадвам на Теньо Аврамов.

Играем с един мой другар в коридорчето. Дворът не беше за игра, защото там дядо Мраз на всички страни беше развял бичовете си.

В това време, когато се сборичкахме до стената, аз се наблегнах назад и строших с гърба си стъклото на прозореца. Хвана ме ужас. Разтича се слугата, събраха се ученици и всички ме посочиха като най-непоправим пакостник.

— Ще го платиш! Ще го платиш още днес, пъси сине! — викаше разярено слугата.

Ние потеглихме с него към дома. Той идеше да вземе парите за стъклото.

— Сега нека плаща баща ти, че да ти дойде умът в главата!

Стиснал зъби, побледнял и треперещ от страх и от студ, аз вървя пред слугата, а той след мене безспир мърмори.

У дома бяха родителите ми и дядо. Аз разказах как съм строшил стъклото и всички се навъсиха. Те се спогледаха. Разбрах, че нямаха пари за стъклото.

— Трябва да се плати — настояваше слугата. — Трябва да се плати, защото ще влиза студ и ще изпостинат децата.

— Добре де, добре де — каза строго баща ми. — Ще платим бедата на моя син, ама и вие трябва да си държите сметка. Не разбрахте ли, че той не е искал да го счупи?

— Е хубаво, ама — възрази слугата — този не искал, онзи не искал, ами кой искал?

— Хайде стига! — го прекъсна баща ми и зарови с пръст из джобовете на жилетката. О, горкият татко! Той бързо ровеше, търсеше из всички джобове и вадеше по рупета оттук-оттам. Дядо също започна да тършува. И той извади няколко дребни монети. Най-после и майка ми дигна рогозката и извади оттам три-четири рупчета.

Преброихме събраното. Точно колкото трябваше.

Баща ми ги подаде на мене и каза:

— Ще ги дадеш сам на учителя си. Нека те погълчи, че да си отваряш очите друг път!

Подир обед влязох в стаята на учителя и сложих пред него цяла шепа дребни пари. О, как се засрамих от тях! Сякаш съм грабнал паничката на слепия просяк дядо Макавей и съм я изтърсил пред учителя.

Той преброи парите, загледа се в тях и се замисли. Стори ми се, че лицето му стана малко бледно и очите му червени като на болен.

Аз тръгнах да си отивам, но той ме хвана за ръката, прибра парите и ги изсипа в шепата ми.

— Вземи си ги, Дочко Ламбев — каза той, като побара из джобчето на жилетката си. — Ти си добър ученик и аз ти ги подарявам като награда за добрия успех. Чу ли? Само друг път да не излизаш с ония дрехи. Току-виж, си докарал някоя беда.

Като излязох на улицата, аз с голяма почуда забелязах, че между парите, които учителят ми върна, блестеше и едно ново сребърно левче.

— О, драги учителю Теньо Аврамов — шепнех си аз, грабнат от лудешка радост, — кажи ми какъв прякор да ти дам?

Така минуват дните в училището, така и в къщи — радости и скърби.