Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Новела
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- gogo_mir(2012)
Издание:
Любен Дилов. Двойната звезда
Сборник фантастични новели
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1979
Рецензент: Агоп Мелконян
Редактор: Милан Асадуров
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Илюстрация на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректор: Жулиета Койчева
Българска, I издание
Дадена за печат на 28.II.1979. Подписана за печат на 18.VI.1979
Излязла от печат на 20.VII.1979. Формат 32/70×100 Изд. №1254
Печ. коли 12,00 Изд. коли 7,77. Страници: 192. Цена 1,00 лв.
Код 08 9536233211/5516-114-79
Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Балкан“ — София
© Любен Дилов, 1979. Б — 32
История
- —Добавяне
7
Естествено, и най-схватливият човек се нуждае от време, за да осъзнае истинските измерения на подобно изключително събитие. По-странното е, че амбициите на комисията бяха разпалени тъкмо от повсеместното отричане на тези явления, които Борис Левиташки всекидневно демонстрираше в кабинета на директора. В никакви сериозни справочници освен в речника за чужди думи не фигурираха двете понятия. Партийният секретар съобщи, че само спиритистите вярвали в тях; духовете им клатели масичката и местели чинийки по нея. Младият профпредседател, който ползуваше чужди езици, донесе от западната преса съобщение за някой си Ури Гелер, западногерманец, който публично демонстрирал, дори и пред телевизията, телекинеза. С поглед изкривявал железни вилици. Статията обаче се намираше в авторитетен вестник и обявяваше представленията на Гелер за илюзионистки фокуси.
— Криви вилици ние и така си произвеждаме, колкото си щем — поясни профпредседателят. — Ами да им заведем Борето да видят какво значи телекинеза.
— Повече от фотьойл и той не може да премести — рече тогава началникът на конструкторския отдел, най-големият скептик в комисията.
— Искаш да ти закрием отдела за кулокранове ли? — подигра го профпредседателят.
Фотографът, модерно, брадато момче, което пак той бе довел по приятелска линия, се търкаляше с апаратурата си по килима, за да запечата от всички посоки въздушните пози на Левиташки, и все се вайкаше:
— Няма да ми повярват, ей! Отиде ми реноменцето! Всеки ще каже, че е монтаж. Летяща чиния да снимам по̀ ще ми повярват…
Отгоре на всичко телекинезата изобщо не се запечатваше на лентата. Дори при експонация една хилядна от секундата. Предметите направо се озоваваха на новото място, сякаш винаги са си били там. Камера трябваше, от ония, с които снимат полета на ядрените частици. В Дубна го откарайте, посъветва ги фотографът, или в Ленинград, щом има такъв институт. Партийният секретар предпазливо бе разпитал тук и там, та в едно научно-популярно списание бяха му казали, че в Ленинград съществувал институт по проблемите на парапсихологията.
Началникът на конструкторския отдел пръв забеляза, че силите на Левиташки като че ли отслабват. Не се вдигаше вече толкова високо, отбягваше да отмества по-тежки предмети. Борис каза, че му било омръзнало, но беше поотслабнал и кожата му светлееше като изтъняла. Повикаха Захариева, предпазливо й дадоха да разбере, че в интерес на делото трябвало да почакат с някои неща или да се въздържат от тях, ако вече са ги започнали. Пък и не са женени още, нали, само са сгодени. Захариева им заяви, че са нахални и лицемери и че тъкмо любовта им родила тези сили у годеника й.
Това подсети комисията по-подробно да опише генезиса на явлението. Поискаха на Левиташки автобиография, както се казва, до девето коляно. Той добросъвестно им продиктува отново как, по кое време, в какъв момент, в какво състояние на духа и тялото е бил, когато се е явило то у него. За произхода на фамилното си име и дали някой негов дядо не е притежавал такива способности, нищо не можа да им съобщи. Протоколът, многократно доуточняван и преписван, постепенно придоби вид на научно изследване. Особено със снимковата си част, а най-вече с шестнайсетмилиметровия филм, който демонстрираше в движение свободното издигане на Левиташки във въздуха.
Тъй като сериозните издания се пазеха от термините левитация и телекинеза, партийният секретар настоя също да ги избягват. Замениха ги със „Странните качества на Борис Левиташки, чертожник в института за подемни машини“. Някой бе споменал, че във физиката на елементарните частици за някои качества се използували термини като „странност“, „чаровност“ и т.н. За пояснение туриха все пак двата термина тук и там в скоби и кавички. Последното, за което още се сетиха, бе да изпратят чертожника на медицински преглед — кръвна картина, енцефалограма и прочее. Приложиха ги към протокола и… вече не знаеха какво повече да предприемат.
Директорът, изнервен през последните дни, удари по бюрото си:
— И защо, да ни пита човек, сме зарязали цялата си работа заради тия глупости? Дали ще преместваш пишещи машини или ще седиш по турски във въздуха, за народното стопанство — все тая! Давайте го там на когото и да е, че не мога да го гледам вече! На нас за друго ни плащат, ясно ли ви е?
Пак се заубеждаваха един друг, че сигурно не е случайна появата на явлението тъкмо в института за подемни машини, че нямат право да се отричат от собствените си достижения. А и по-добра реклама — здраве му кажи! Нали в целия свят ще прогърми името на фирмата им. Съгласиха се на края, че се налага да побързат, докато не е станало нещо с Левиташки, и възложиха на младия профпредседател да съчини публикацията. Подписана от всички, тя щеше да отиде в печата, след като демонстрират чертожника пред комисия от БАН, която с резолюция да потвърди явлението. Но се наложи да попълват с нови данни протокола, а после да подхванат изобщо нов, защото на другата сутрин Лили Захариева обиколи доверително членовете на комисията със съобщението, че тя „също вече го можела“.
Като се поповдигнала на пръсти да целуне годеника си, разказа им Лили Захариева, защото той нали стърчи доста над нея, останала ей така във въздуха. И тя им го показа. Примамливите й крака действително увиснаха на десетина сантиметра над директорския килим. Слезе, пак го повтори, директорът запита:
— Само толкова ли?
— Малко ли ви е — тросна им се тя. — Жена съм все пак, не съм кулокран.
После им демонстрира и телекинеза, защото и в нея бе изпробвала вече силите си. Премести пепелника само от единия край на бармасичката в другия. При втория опит го разсипа на пода. Скептикът началник се запита гласно:
— Защо Левиташки всъщност не може да лети? Само нагоре-надоле…
Профсекретарят извика:
— Да не го бъркаме с хеликоптер, другари! И ние конструираме подемна техника, не сме авиационен институт. Не забелязвате ли обаче, че епохалното откритие точно сега се появи. За левитация и телекинеза се говори и пише от векове. И точно в тоя вид се описва, какъвто го виждаме у него. Никъде обаче не е споменавано, че те могат да се предават, а тук очевидно имаме случай на предаване, не на едновременна поява.
— Това да не е грип бе! — рече началникът на конструкторите.
— Лиле, свободна си — изпрати я нежно директорът. — Наблюдавай се, упражнявай се, ще повикаме фотографа да ти направи снимки. Но както и досега, нито думица никому, нали?
— Изглежда, тия сили са сходни по природа с магнетизма — заразсъждава на глас младият инженер, щом Захариева излезе. — Магнитното поле също индуктирва…
— Вярно — спомни си заместник-директорът, който единствен нямаше инженерно образование, беше юрист. — Като деца търкахме ножчетата си о някой магнит и те също се намагнитяваха.
Посмяха се по мъжки — от триенето, значи, от търкането един о друг! Профпредседателят, който държеше за точност на понятията, предложи да кръстят новото явление „нателекинезвам“ по аналогия от намагнитвам. „Налевитачвам“ беше неблагозвучно, пък и малко цинично се свързваше с името на чертожника. Пак се смяха, но вече доста възбудено. А ако явлението само по една случайност бе тръгнало от чертожната зала и постепенно обхванеше целия институт? Това, както се казва в по-сдържаните вестникарски дописки, вече граничеше с мечтата. Не се ли раждаше качествено новият човек, хомо галактикус, или както там го наричаха научните фантасти и футуролозите, оня човек на бъдещето, който с духа си, не с машините, ще е покорил гравитацията и пространството? Естествено бе тогава тия качества в началото да са по-слаби, от поколение на поколение да се засилват. Важното бе, че в такъв случай институтът за подемна техника по заслуга щеше да влезе в историята като месторождение на втория най-велик скок в еволюцията на човека, след оня миг, когато маймуната е слязла от дърветата и се е изправила на задните си крака.
Да, работата ставаше сериозна! Трябваше да наблюдават целия колектив. Много бе възможно и други да притежават „странните качества“, а те да дремят неразбудени в тях, или пък носителите им да се страхуват да ги обявят. Не беше ли разумно да съобщят открито, или срещу подпис за служебна тайна да внушат на всеки да проверява себе си за левитационни и телекинетични способности?… Лили Захариева разреши дилемата. Тайната на годеника си тя как да е бе опазвала, но със собствените си способности й бе непосилно да не се похвали поне на двете си най-близки колежки. След два дена всички в института знаеха какви весели фокуси правеше Лили Захариева. И невежествено пращаха Мистър Сенко и Факира Мити да ядат ряпа. Явно колективът бъркаше явлението с илюзионизма, но според комисията засега му стигаше толкова, под ръководството на Захариева да се опитва сам да повтори фокусите.
Директорът спешно командирова Борис Левиташки и най-младата инженерка от конструкторския отдел на Лайпцигския панаир. Инженер си, каза му, да свикваш вече с по-отговорни задачи. Искам точна документация на изложените там подемни машини. Захариева, естествено, му устрои скандал. Нямаш ценз, защити се той. А за други неща имах ценз, а! — крещеше тя. — За други неща имах ценз!… Разбери, това е служебна задача! Не мога да ви пращам с институтски пари на сватбено пътешествие… — После се сети: Впрочем що да не мога? Това ще бъде и сватбеният ви подарък, наесен под формата на награда едно пътуване с Балкантурист… На края й предложи, може би за утешение, да заминат пък те двамата през тия няколко дена я до Слънчев бряг, я някъде в планината. Но Захариева плесна тържествуващо заобления си лакът със старинния, вече позабравен в автомобилната ера израз: „Умря Марко!“ И изфуча навън със заканата да разкаже на всички как той злоупотребява с поста си.
Директорът спа лошо тази нощ, но на другия ден няколко отговорни сътрудници го запитаха вярно ли е това за Борис Левиташки и той се успокои. Захариева бе си отмъстила, разгласявайки само тайната около специалната комисия, която уж щяла да погуби годеника й с изтощителни експерименти, вместо да го изведе на световната сцена.
Институтът оживено заочаква командирования чертожник. С нетърпение ги очакваше и директорът, но когато пристигнаха, извика на доклад по-напред инженерката. Заключи вратата и не я запита какви машини са били изложени на панаира, а направо заповяда:
— Покажи сега!
Инженерката се поизчерви, съсредоточи се и в следващия миг пепелникът се озова от бармасичката върху отдалеченото цели пет метра от нея директорско бюро.
— Това е — изпъшка директорът и замислено завъртя жертвения пепелник. — Така излиза! А да се вдигаш?
— Не мога. Опитвах, не става.
— Малко е било времето. Късно се сетих за тоя панаир.
Телефонът иззвъня и той машинално вдигна слушалката.
— Аз съм — викна профпредседателят в ухото му. — Опразни кабинета си! Идвам с инженер Ставрев, оня от крановата група. Ей сега премести цяла кантонерка.
Директорът съкрушено върна слушалката. Дълго и подозрително изгледа инженерката, докато тя повторно се изчерви, завъртя ръката си:
— Ти със Ставрев нещо… така?…
— Ама вие прекалявате! — възмути се момичето.
— Нищо, нищо! Благодаря ти, много ти благодаря! И прощавай, че аз…
После внезапно се нахвърли върху нея и я зацелува с такава ярост, сякаш искаше да изпие всичките й сили. Когато я изпрати до вратата, момичето се люшкаше на омекналите си крака, а той пак й се заизвинява за нещо, което само двамата си знаеха.