Любен Дилов
Странните качества на Борис Левиташки (2)

2

Навярно за да докаже дискретността си, Лили Захариева премълча пред колежките им, че тяхното Боре е станал вече инженер Левиташки, и остатъкът от работното време мина под знака на вечно закъсняващите разработки с въздишки, с редки възклицания и откъслечни нервни реплики над чертожните дъски. Но когато на края Лили Захариева, за пръв път през петте години трудово съседство, кокетно му обърна гръб, за да оправи червилото си, а после изсвири с пръсти във въздуха върху невидими клавиши една нова мелодия на сбогуването, Борис Левиташки усети да се задава краят на безличното му чертожническо съществование.

У дома го очакваше човекът от село с двата сърпа. И с триста заръки от лелята. Най-важната бе да пази сърповете и да ги върне след седмица по същия човек, защото сега цялата махала разчитала на тях. За щастие майка му бе вече почерпила пратеника, а и той бързаше по някакви ходатайства, та щом се увери, че Левиташки не ще му бъде полезен, гаврътна коняка си и си тръгна.

Прибрал се в стаята си с двата древни инструмента, Борис съзря в тях и древния им символ. Май наистина бе дошло времето да пожъне плодовете на петгодишното си задочничество в инженерството и в любовта. Прищя му се да хукне обратно към института и да изтреби джунглата, заради която всеки ден му натякваха, но само си наля втора чаша коняк за успокоение. Стана му топло и много, много леко. Обикновено след работа винаги се тръшваше за половин час на кушетката, та да събере сили за досреднощните четения и чертания, а сега дори не му се сядаше. Пиеше в движение — от вратата до прозореца, от прозореца до вратата — и носеше чашата, вдигната като за тост. Още отблъскваше от себе си танцуващата по стълбите Лили, още му се играеше на неувереност пред нейното „може би“ — толкова сладка беше сега тая уж боязън. Пък и толкова ли прозаично щеше да стане това, което най-после бе дочакал? Трябваше нещо да се направи, нещо с размах и блясък.

Захвърлени на кревата един до друг, двата сърпа образуваха една позната фигура, по-скоро детайл от фигура, но опитното въображение на чертожника и инженера лесно дооформи цялото. Той се смути от безсрамието си и побърза да ги раздели. После смогна да си представи и нещо съвсем лирично, сигурно останало в паметта му от българската класика. Двамата с Лилето жънеха своята златна нива, жънеха и пееха, той тръшкаше със замах грамадните снопи, бършеше със замах чело, дълго пиеше от шарената стомна, поглеждайки край потния й тумбак към крушата, под която висеше люлката с първата им рожбица…

Заради тая стомна не усети кога изпи още една чаша коняк, но пък знаеше вече какво ще направи утре. Ще свика една весела бригада, а по някое време ще покани Лилето да се наджънват. Всички ще разберат, ще разбере и тя, че връщане назад няма, и той ще обяви годежа им. Имаше май някога такъв разказ от Елин Пелин ли, от Йовков ли, много хубав беше и след като го пресътвори с всички подробности в съзнанието си, той почувствува и венчалното право да си нарисува продължението му.

Отначало то се изрази в една безкрайно нежна първа прегръдка. Разбира се, той не за пръв път я прегръщаше във въображението си, но онова, по-рано бяха самотните мъжки осъществявания на незадоволената страст. Не можеш да прегръщаш по този начин бъдещата си съпруга. Поне в началото. Той съвсем олекна от замайващия прилив на нежността си и залитна. Твърде силно залитна, но не падна. Остана неестествено наклонен, като прочутата кула в Пиза, за която светът още си блъскаше главата как да спаси от падане. Той самият също бе разработил тайно два проекта, но от стеснителност и тях не посмя да изпрати.

— Хей, пияният! — подвикна си той щастливо. — Я се дръж прилично! — И опита да се изправи. Не успя, защото като че ли му липсваше опора. А и центърът на тежестта в тялото му сякаш бе отишъл кой знае къде. Погледна краката си, видя ги да висят на десетина сантиметра над изтъркания жакардов килим и отново си рече на глас: — Хайде, стига! Като бъдещ глава на семейство време ти е да слезеш на Земята.

И слезе. Не запомни мига на изтрезняването си, но допира на паркета през изтънелия килим усети недвусмислено и през подметките си. А преди го нямаше. И обувките му наистина като че ли бяха шавали безпомощно във въздуха.

Това го поизплаши. Вярно, преуморен е от изпитите, пък и конякът… макар че тия три чашки коняк друг път нищо не са предизвиквали в него освен отмора и радост… Но чак халюцинации?

Отиде в банята да подложи глава под крана. Видя му се недостатъчно, та набързо изхвърли дрехите си в антренцето и застана под ледения душ. Водата сякаш мигом се изпаряваше от огъня на тялото му.

— Аз разбирам, че ти е толкова хубаво, та ти се ще чак да хвръкнеш — рече си той, защото все още трябваше да прогонва видението. Устата му се напълни с вода, изплю я и заподскача. Студът на циментовия под бе почнал да пари по ходилата му. Каза си още: — И си хвърчи, колкото си щеш, ама…

И се задави заедно с глътката вода. Циментът бе се дръпнал изпод краката му, изпод двата едновременно. А душът, затиснат от темето му, сърдито пръскаше струите си встрани.

Водата напълни ушите и очите му. Той наведе глава и тя започна съвсем отблизо да стреля във врата му. Сивочерната мокра стена на пода лежеше мистично недосегаема на трийсетина сантиметра под стъпалата му.

— Спокойно, Боре, иначе лудницата не ти мърда! — рече си Левиташки с гальовна подигравка. Размърда боязливо крака; те свободно се движеха във въздуха, леко посинели от студа. — Спокойно, ти казвам! Инженер си вече, разсъждавай трезво и научно! Щом можеш да преодоляваш гравитацията, поне иди по-нагоре…

Шегата му имаше пред вид „по-нагоре“ в смисъла на обществено положение, та, неподготвен, той едва свари да протегне ръце, за да не блъсне главата си в тавана. Главата на душа жулна болезнено рамото му.

Да, без съмнение сега дланите му опираха в тавана. Личеха и мокрите петна, оставени от пръстите му. Като си повтори още няколко запъхтени „спокойно“, той драсна с нокътя на палеца си един гневен хикс върху бялата мазилка. Описа още по-гневен полукръг около него. Драскотините останаха. Той ги загледа с нарастващ ужас, почти изплака:

— Хайде, слезни вече! Моля те, слезни! — и с двойно по-голям ужас възприе с всичките си сетива плавното спускане, подхлъзването на мокрия под, бягството си от банята.

Занавлича безпаметно дрехите си, но не бе се избърсал, та ръкавите и крачолите се възпротивиха да приемат крайниците му. Отново захвърли дрехите на пода в антрето, вторачен в десния си палец. Под нокътя му се белееше ивица гипс или вар.

В тоя миг майка му излезе от кухнята, скара му се:

— Защо стърчиш така, да настинеш ли искаш? И с какво се къпа, като съм източила бойлера?

— Къде е хавлията? — почти изкрещя той, за да чуе и своя глас.

— В банята, къде другаде! — сопна му се старата, защото отдавна кавгата бе станала обикновеният им начин на разговор.

Той не помръдна от стената, на която бе се облегнал, и тя се пресегна през полуотворената, врата към закачалката, измъкна хавлията, хвърли я на гърдите му.

— Мамо — рече той предпазливо, като закри голотата си с хавлията. — Кой е надраскал така тавана на банята?

Вечно загрижена за реда, тя веднага надникна.

— Хъ̀, че кой го е надраскал? Сега го виждам.

— Мамо — изпъна той палеца си под носа й. — Имам ли нещо под нокътя?

Тя хвана палеца му, отдалечи го, за да го види, и веднага избухна:

— Ти си го надраскал, какво ме баламосваш? И защо, да те пита човек? Няма ли да се ожениш, че да спреш най-после с тия детинщини.

— Ще се женя — каза той. — И не можеш да си представиш каква хубава снаха ще ти доведа.

И друг път бе я утешавал така, но старицата сега реши, че от радост е скачал до тавана, за да драще по него, а това означаваше наистина скорошна снаха, та му прости палавщината.

— Ще дойдеш ли да пием кафе?

— Ида, мале — викна той пресилено весело. — Ама не се стискай с кафето, направи го веднъж като хората!

А докато се обличаше, нокътят му описваше малки бели светкавици в полуздрача на антрето.