Любен Дилов
Странните качества на Борис Левиташки (3)

3

Борис се застоя дълго при майка си в кухнята, защото се боеше да остане сам. Пиха наистина силно кафе и той й разказа всичко, което знаеше и което бе си досъчинил за своето Лили. А след като изчегърта с ножичка гипса изпод нокътя си, почти се успокои. Старицата тръгна по комшиите, обещала била. Отиваше да се хвали със снаха си, разбира се, но той не я спря, макар да бе сигурен, че скоро поне няма да има никаква снаха.

Пътьом той надникна в банята и се прибра в ергенската си стаичка. Седна да поразсъждава в единственото, твърде старо кресло. Кафето и душът трябваше да са поизбистрили мозъка му, но преди да почне да мисли, както подобава на един инженер-конструктор — методично, с ясни понятия, — положително се налагаше да извърши поне още един опит. Не му стигна куражът обаче, затова реши да се настрои с малко самоирония.

— Е, какво, драги ми инженер Левиташки, даже левитацията сложихме в джоба си, а? Преди дипломата и преди жената…

Левитацията съществуваше, разбира се, само в религиозните митове за светците и в модерната мистика на научнофантастичните съчинения, но да си заповядаш: „Вдигни се до тавана“ — и да се вдигнеш, че и да надраскаш там разни хиксове и сърпове, които не щат да изчезнат, и да се върнеш пак, лек като перце… На това трябваше да се тури все пак някакво име. Левитация, значи, а? По всички закони на физиката абсурдна, невъзможна, никога не съществувала освен в ненаситната за чудеса фантазия на хората. А ето че, ако си кажеш сега например, както си седиш в креслото: „Хайде, Боре, вдигни се към тавана, да нарисуваш и там един сърп!“ — току виж, си се вдигнал наистина, пък старата след това ти направила пак един абсолютно реален скандал.

Той почака затаено, заслушано, но не чу друго освен пукането на пружините под себе си. Какво? Отиде ти левитацията, а? Жалко!…

Действително не се зарадва. Съгледа двата подигравателно озъбени сърпа на кушетката, ядоса им се и отметна глава към отдавна немазания опушен и нацвъкан от мухи таван. Изведнъж до плач му се прииска да се вдигне като одеве и да украси целия таван със сърпове. Лесно щеше да успокои старата: Кротко мале, все едно, тия дни ще се маже. Заради снахата…

Още недоизрекъл в себе си шеговитото оправдание, натискът на пружините сякаш го изстреля от креслото и той плавно се понесе към тавана, в непроменената поза на седенето. Този път не се уплаши, защото някак твърде уверено бе го очаквал. Хладнокръвно отбеляза, че навярно не е само в командата работата, а в силата на вътрешното пожелаване, своевременно протегна ръце, за да спре асансьорния си полет. След като увисна във въздуха, дръпна дланите си. Десетте пръста оставиха десет белезникави отпечатъка върху гипсовата мазилка. Спокойно, Боре, рече си пак като в банята, но вече без особена нужда. Инженер си, помъчи се да откриеш как става тая дяволия! Само да не влезе сега бабичката, че ще й се спука сърцето. Трябваше да заключиш. Я наистина слез и заключи! Вземи и нещо по-сериозно за рисуване, че с нокти е доста противно…

Той спусна крака, както когато човек се готви да скочи от дувара, на който е седял, почти безшумно слезе на пода и отиде да заключи. Естествеността, с която извърши всичко, отново го омаломощи, та се наложи пак да поседне, преди да се заеме с рисуването по тавана.

В креслото изтегна крака, внушавайки си, че прави това с блаженство, и за няколко мига затвори очи. Запита се в тия мигове как би реагирала Лилето, като й демонстрира един сеанс по левитация, но не видя зад спуснатите си клепачи никакво Лиле. Вместо нея, дявол знае защо, там изплуваха двата сърпа в първоначалното си положение. Отвори очи. Сърповете лежеха на кушетката, както бе ги захвърлил в гнева си, но изведнъж единият видимо помръдна, а после се оказа залепен за другия в одевешната срамна поза.

— Е, не, това вече не може да бъде! — изпъшка Борис, сякаш разходките му до тавана бяха нещо нормално в сравнение с новото чудо.

Рипна от креслото с такъв устрем, че едва не падна върху сърповете. Опипа ги боязливо, не само за да не се пореже. Те наистина лежеха плътно един зад друг, въпреки че преди бе ги раздалечил. Това поне помнеше ясно. Хвана дървената дръжка на самопреместилия се, както се хваща пеперуда, и го положи чак на другия край на кушетката, върху възглавницата. Върна се в креслото с плаха закана:

— Ха да те видя сега, мръснико!

Нищо не последва. Сърповете продължиха да си лежат далече един от друг, безжизнено озъбени като челюсти на изкопаемо животно. Чакай, чакай, рече си Борис, това трябва да е друго, това вече не е левитация, ако трябва да се вярва на легендите! И втренчено се загледа към възглавницата, съсредоточи всичките си сили в този поглед, бавно го заотмества по дължината на кушетката. Сърпът се отлепи от възглавницата, да, вдигна се, но не последва погледа му, не прелетя разстоянието до другия сърп, а направо се озова в стоманено-лъскавата му прегръдка.

Целият разлюлян от вътрешното си треперене, Борис отново раздели сърповете. Този път ги постави на пода в двата срещуположни края на стаята. Отдалечи се, погледна съсредоточено ту единия, ту другия, без мисъл, без команда, само с простото желание те да се съберат. За трети поглед не остана време, защото те вече бяха се прегърнали. Тогава, за да провери дали това не са някакви омагьосани сърпове, той се загледа в чашата, която слагаше вечер на етажерката до главата си. Тя все още бе до половината пълна с прашносива вода. Изгледа я спокойно, дълго, като си пожела тя да не бъде на етажерката, а върху решетката на нафтовата печка. Преди да извърти докрай глава към печката, чашата вече стърчеше отгоре й, а водата в нея дори не беше се разклатила…