Жул Верн
Фарът на края на света (9)

Глава IX
Васкес

Откакто шхуната се закотви в залива Елгор, Васкес прекарваше неотлъчно на брега около нос Сан Хуан. Ако някой кораб се отбие в залива, поне ще бъде тук, за да му даде сигнал, когато минава.

Ще го приберат, а той ще предупреди капитана за опасността, която го дебне, ако се приближи до фара, ще го осведоми, че там се е настанила банда злосторници, и ако капитанът няма достатъчно многоброен екипаж, за да ги залови или прогони във вътрешността на острова, поне ще има време да се отдалечи в открито море.

Но дали това ще стане, пък и дали някой кораб би се решил доброволно да влезе в този почти неизвестен на мореплавателите залив?

Ала най-добре би било този кораб да се насочи към Фолклъндските острови, до които има само няколко дни път, и да уведоми веднага тамошните английски власти и за събитията, станали на остров Естадос. Тогава някой военен кораб би могъл да замине незабавно за залива Елгор, да пристигне там преди отплаването на „Мауле“, да унищожи Конгре с цялата му банда и да направи необходимото, щото фарът отново да заработи. „Дали за това няма да се наложи да чакам завръщането на «Санта Фе»? — повтаряше си Васкес. — Два месеца!… Дотогава шхуната ще бъде далеч… а иди я търси после сред тихоокеанските острови…“

Както виждаме, честният Васкес, забравяйки дори себе си, мислеше непрекъснато за безмилостно убитите си другари, за безнаказаността, на която може би ще се радват тия злодеи, когато напуснат острова, и на сериозните опасности, които застрашаваха корабоплаването по тия места, откакто Фарът на края на света угасна.

Впрочем от материална гледна точка и при условие, че не открият убежището му, след посещението си в пещерата на пиратите той беше обезпечен.

Тази просторна пещера се врязваше дълбоко в недрата на крайбрежните скали. В нея дълги години бандата бе намирала подслон. Там бяха струпани всички трофеи от корабокрушенията — злато, сребро, скъпи предмети, събрани по крайбрежието при отлив. И най-после пак там Конгре и хората му бяха прекарали дълги месеци, прехранвайки се първоначално с припасите, които притежаваха в момента на настаняването си, а после — с набавените от многобройните корабокрушения, за някои от които вина имаха самите те.

От тези припаси Васкес взе само най-необходимото, така че Конгре и другите да не забележат нищо: един малък сандък с морски сухари, буренце солено месо, един мангал, на който ще може да си пали огън, котле, чаша, вълнено одеяло, резервна риза и чорапи, мушама с качулка, два револвера с двайсетина патрона, огниво, фенер, прахан. Взе също около един килограм тютюн за лулата си. Впрочем, съдейки от дочутото, ремонтът на шхуната щеше да трае няколко седмици, така че можеше да си вземе и допълнителни припаси.

Трябва да кажем, че тъй като смяташе тесния тунел, в който се бе настанил, за твърде близо до пещерата и се боеше да не го открият там, от предпазливост той си потърси друго убежище, малко по-отдалечено и по-сигурно. Намери го на петстотин крачки по-нататък, отвъд нос Сан Хуан, на брега на пролива. Между две високи канари, опрени в крайбрежните скали, се образуваше пещера, чийто отвор не се виждаше. За да стигне до нея, трябваше да пропълзи през една едва различима пролука между грамадата от каменни блокове. При отлив морето стигаше почти до подножието им, но никога не се издигаше толкова високо, че да залее тази кухина, в чийто ситен пясък нямаше нито раковина, нито следа от влага.

Човек би могъл да мине сто пъти край тази пещера, без да предположи, че тя съществува, а Васкес я бе открил няколко дни преди това съвсем случайно.

Така че пренесе там различните вещи, взети от пещерата, които щяха да му бъдат полезни.

Впрочем Конгре, Карканте и другите рядко се вестяваха в тази част от крайбрежието. Дойдоха само веднъж — при второто посещение в пещерата си, и Васкес ги забеляза, когато спряха до края на нос Сан Хуан. Сгушен в дъното на кухината, не можеха да го видят, и не го видяха.

Излишно е да добавяме, че никога не се осмеляваше да излезе навън, без да вземе най-сериозни предпазни мерки, като предпочиташе да се движи вечер, особено когато отиваше в пещерата. Преди да завие зад скалите при входа на залива, той първо се уверяваше, че нито лодката на шхуната, нито баркасът на фара не са привързали за брега.

Но колко безкрайно му се виждаше времето сред тая самота и какви мъчителни спомени нахлуваха непрекъснато в главата му: кървавата сцена, от която бе избягал, Фелипе и Морис, паднали под ударите на убийците. Непреодолимо желание обземаше сърцето му да пресрещне главатаря на тази банда и да отмъсти със собствените си ръце за смъртта на своите злочести другари!…

„Не… не! — повтаряше си той. — Рано или късно те ще бъдат наказани!… Бог няма да позволи да избягнат възмездието… Те ще платят с живота си за тези престъпления!…“

А забравяше на какъв риск беше изложен собственият му живот, докато шхуната се намираше в залива Елгор.

„И все пак… — провикваше се той — дано да не си отидат тези негодници; дано да бъдат още тук, когато се върне «Санта Фе»… да не им даде господ да заминат!…“

Ще се изпълни ли това желание? Повече от три седмици трябва да изтекат, докато куриерският кораб се появи край острова!…

От друга страна, продължителността на този престой учудваше Васкес. Сигурно повредите на шхуната са толкова сериозни, че цял месец не е стигнал за пълното им отстраняване?… Конгре трябва да е научил от дневника на фара датата, когато ще пристигне новата смяна. Той не може да не знае, че ако не поеме по море, преди да настъпят първите дни на март…

Беше 16 февруари. Васкес, измъчван от нетърпение и безпокойство, искаше да разбере как стоят нещата. Когато слънцето залезе, той стигна входа на залива и продължи по северния бряг, насочвайки се към фара.

Макар че вече бе паднал гъст мрак, имаше опасност да го срещне някой от бандата, ако дойде насам. Затова Васкес се промъкваше предпазливо, като се движеше до самите крайбрежни скали, взираше се в тъмнината, спираше, ослушваше се при всеки подозрителен шум.

Оставаха му още около три мили до дъното на залива. Сега Васкес вървеше обратно на посоката, в която бе избягал след убийството на другарите си. И тази вечер, както тогава, никой не го забеляза.

Към девет часа той се спря на двеста крачки от оградата на фара и оттук видя в прозорците на пристройката блясък на светлини. Направи гневно движение, жест на закана при мисълта, че бандитите са в жилищното помещение на мястото на тия, които бяха убили, на тоя, когото щяха да убият, ако им паднеше в ръцете!

Оттук Васкес не можеше да види обвитата в мрак шхуна. Трябваше да се приближи още стотина крачки, без да съзнава, че това е опасно. Цялата банда се беше затворила в жилищното помещение. Вероятно никой нямаше да излезе оттам.

Васкес се приближи още повече. Промъкна се до песъчливия бряг на малкото заливче. При вчерашния отлив бяха измъкнали шхуната от плитчината. Сега тя се клатушкаше върху водата, закрепена за котвата си!

Ах, да можеше, да зависеше само от него, с какво удоволствие би издънил корпуса й и би я потопил в заливчето!

Значи повредите са поправени. Ала Васкес забеляза, че макар шхуната да беше на вода, все пак до ватерлинията оставаха най-малко две стъпки. Това показваше, че не е натоварила нито баласта, нито багажа. Следователно заминаването можеше да се забави с още няколко дни. Но положително това ще бъде последното забавяне и след две денонощия „Мауле“ ще вдигне котва, ще заобиколи нос Сан Хуан и ще изчезне завинаги зад хоризонта.

В момента Васкес имаше съвсем малко храна. Затова на другия ден тръгна за пещерата да попълни запасите си.

Още не беше се разсъмнало, но като съобрази, че баркасът може да дойде тази сутрин да вземе всичко, което трябваше да се натовари на шхуната, забърза, движейки се много предпазливо.

Когато заобиколи крайбрежните скали, не видя лодката, а и брегът беше пуст.

Затова Васкес влезе смело в пещерата.

Там имаше още доста предмети, не особено ценни, с които Конгре, изглежда, не искаше да задръства трюма на „Мауле“. Но какво бе разочарованието на Васкес, когато потърси сухари и месо!

Всички хранителни продукти бяха отнесени!… И след две денонощия не ще има какво да яде!…

Васкес нямаше време да се отдава на размишления. В тоя момент се чу плясък на весла. Баркасът пристигаше, носейки на борда си Карканте и двама от съучастниците му.

Васкес притича бързо до входа на пещерата и като проточи глава навън, загледа.

Баркасът вече акостираше. Васкес едва свари да се дръпне навътре, а после да се скрие в най-тъмния ъгъл, зад купчина платна и части от мачти, които не бяха нужни на шхуната, затова щяха да останат в пещерата.

Васкес бе твърдо решил да продаде скъпо живота си, в случай че го открият. Ще си послужи с револвера, който носеше винаги на пояса си. Ала беше сам срещу трима!…

Само двама прекрачиха входа — Карканте и дърводелецът Варгас. Конгре не бе дошъл с тях.

Карканте държеше запален фенер и заедно с Варгас избра различни предмети, които щяха да допълнят товара на шхуната.

Докато ровеха, двамата разговаряха.

— Ето че сме 17 февруари — каза дърводелецът, — време да потегляме.

— Добре де, ще потеглим — отговори Карканте.

— Утре ли?

— Мисля, че утре, нали сме готови.

— Дано времето ни позволи! — забеляза Варгас.

— Тази сутрин май е малко мрачно… Но ще се оправи.

— Ако се забавим тук още осем-десет дни…

— Да — съгласи се Карканте, — има опасност да се сблъскаме с новата им смяна…

— Дума да не става… дума да не става! — извика Варгас. — Ние не сме в състояние да се справим с военен кораб.

— Ала той ще се справи с нас и вероятно ще ни обеси на двата края на предната мачта! — отвърна Карканте, украсявайки отговора си със страшна ругатня.

— Откровено казано… — вметна спътникът му, — предпочитам да съм на сто мили в морето!

— Утре, нали ти казвам, утре! — увери го Карканте. — Стига да не завее такъв вятър, че да отнесе рогата на гуанаките!

Васкес слушаше този разговор неподвижен, със затаен дъх. Карканте и Варгас ходеха насам-натам с фенер в ръка. Те отместваха някои предмети, избираха други и ги слагаха настрана. От време на време се приближаваха толкова до кътчето, където се бе сгушил Васкес, че само като протегнеше ръка, можеше да им опре револвера в гърдите.

Посещението продължи половин час. Карканте повика човека, оставен при лодката. Той побърза да притича, за да помогне в пренасянето на вързопите.

Карканте хвърли последен поглед към вътрешността на пещерата.

— Жалко, че я оставям! — рече Варгас.

— Няма как — отвърна Карканте. — Ех, да имаше шхуната триста тона вместимост!… Но ще отнесем всичко най-ценно, което има тук, и вярвам, че и по-нататък работите ни ще потръгнат добре.

След това излязоха и скоро лодката, тласкана от попътен вятър, изчезна зад една издатина на залива. Васкес излезе на свой ред и се прибра в скривалището си.

Значи след две денонощия няма да има нищо за ядене, а когато Конгре и съучастниците му заминат, несъмнено ще отнесат всички запаси на фара, така че Васкес вече и там няма да намери нищо. Как ще преживее до завръщането на куриерския кораб, който ще пристигне едва след две седмици, стига да не се забави?

Както виждаме, положението беше много сериозно. Нито смелостта, нито твърдостта на Васкес можеха да го подобрят. Оставаше му да се прехранва с корени, изровени в буковата гора, или с риба, уловена в залива. Но за да бъде възможно това, „Мауле“ трябва да се махне завинаги от остров Естадос. Ако някакво обстоятелство я принуди да остане закотвена тук още няколко дни, Васкес неминуемо ще умре от глад в пещерата си на нос Сан Хуан.

Денят течеше, небето ставаше все по-мрачно. Грамади от гъсти оловносиви облаци се трупаха на изток. В открито море силата на вятъра нарастваше. Вълните, които се носеха стремително по морската повърхност, скоро се превърнаха в дълги талази със запенени гребени, които всеки миг можеха да се стоварят с грохот в скалите на носа. Ако се задържи това време, шхуната в никой случай няма да може да излезе при утрешния прилив.

Свечери се, а атмосферните условия не се промениха. Напротив, влошиха се още повече. Това не беше вече буря, която можеше да трае само няколко часа. Назряваше ураган. Личеше по цвета на небето и морето, по косматите облаци, които препускаха с все по-голяма скорост, по плясъка на вълните, които се сблъскваха с течението, и по рева, с който бъхтеха рифовете. Моряк като Васкес не можеше да се излъже. В жилищното помещение на фара стрелката на барометъра сигурно бе спаднала под делението „буря“.

Обаче въпреки беснеещия вятър Васкес не остана в пещерата си. Той обикаляше песъчливия бряг, впил поглед в хоризонта, който постепенно потъмняваше. Последните лъчи на слънцето, което клонеше към залез, угаснаха едва след като Васкес забеляза една черна маса, която се движеше в открито море.

— Кораб! — извика той. — Кораб, който май се насочва към острова!

Действително беше кораб, който идваше от изток с намерение или да влезе в пролива, или да мине южно от острова.

А бурята бушуваше със страшна сила. Това не бе вече обикновена буря, а от ония урагани, на които нищо не може да устои и които погубват и най-големите кораби. Ако нямат откъде да се измъкнат, т.е. ако имат суша пред себе си, рядко могат да избягнат катастрофа.

— А и тия мерзавци не запалват фара! — провикна се Васкес. — Този кораб, който го търси, няма да го забележи!… Няма да знае, че само на няколко мили пред него има бряг!… Вятърът го тласка натам и ще го разбие в рифовете!…

Да, имаше опасност от корабокрушение, и то по вина на Конгре и хората му! От върха на фара те несъмнено бяха забелязали този кораб, който не бе в състояние да поддържа повече курса си и тласкан от вятъра, се носеше стремглаво по развълнуваното море. Тъй като не можеше да се ориентира по светлината на фара, който капитанът напразно търсеше на запад, сигурно нямаше да успее да заобиколи нос Сан Хуан, за да влезе в пролива, нито косата Севръл, за да мине южно от острова! След по-малко от половин час ще бъде запокитен върху подводните камъни при входа на залива Елгор, без дори да предполага, че пред него е сушата, която не е могъл да забележи през последните часове на деня.

Бурята беше сега в разгара си. Нощта обещаваше да бъде страшна, а след нощта — и следващият ден, защото, изглежда, ураганът едва ли щеше да утихне за едно денонощие.

Васкес и не мислеше да се прибира в убежището си, а погледът му не се откъсваше от хоризонта. Макар и корабът да не се различаваше вече сред този дълбок мрак, сигналните му светлини се появяваха от време на време, когато под напора на вълните се наклоняваше ту с единия, ту с другия си борд. Като че ли е станал неуправляем. Може дори да е претърпял авария, да е загубил част от мачтите си. Във всеки случай нямаше съмнение, че е загубил всичките си платна. Изобщо кораб едва ли би останал невредим сред този двубой на разбеснелите се стихии.

Васкес забелязваше само зелени и червени светлини, следователно корабът беше платноход; параход би имал на предната мачта бял фенер. Значи нямаше машина, с помощта на която да се бори с вятъра.

Васкес ходеше назад-напред по брега, отчаян от безсилието си да предотврати това корабокрушение. Трябваше само светлината на фара да прониже този мрак… Васкес се обръщаше към залива Елгор и напразно протягаше ръка към фара. Фарът нямаше да се запали тая нощ, както не бе се запалил и предишните нощи от близо два месеца, а корабът беше обречен да загине с екипажа и товара си на скалите на нос Сан Хуан.

В тоя момент му хрумна нещо. Навярно тоя платноход все още може да избегне сушата, ако знае, че тя е наблизо. Дори при положение, че му е невъзможно да се обърне срещу вятъра, може би ако промени малко посоката, няма да се приближи до този бряг, който от нос Сан Хуан до косата Севръл е дълъг общо не повече от осем мили. А оттам нататък ще има пред вълнореза си открито море.

По пясъка се търкаляха дърва, останки от корабокрушения, отломки от корабни скелети. Не може ли да пренесе някои от тия отломки на носа, да натрупа клада, да прибави няколко наръча морски водорасли, да ги подпали, да предостави на вятъра грижата да раздуха пламъците?… А дали тези пламъци ще бъдат забелязани от кораба, който, макар и само на една миля от брега, все още би имал време да го избегне?…

Васкес се залови веднага за работа. Събра няколко парчета дърва и ги пренесе до края на носа. Не липсваха и сухи водорасли, защото, макар и да духаше вятър, още не бе завалял дъжд. После, когато кладата беше готова, се опита да я запали.

Много късно… В тоя миг из мрака изскочи една огромна маса. Повдигана от чудовищните вълни, тя се движеше със страшна бързина. Преди Васкес да успее да се помръдне, тя връхлетя като вихър върху подводните скали.

Чу се кратък страхотен трясък, няколко отчаяни вика, които бързо заглъхнаха… После остана само свистенето на вятъра и ревът на морето, което се разбиваше в брега.