Жул Верн
Фарът на края на света (8)

Глава VIII
„Мауле“ в ремонт

Да отстранят повредите на шхуната, да я направят отново годна за дълъг път през Тихия океан, да натоварят на нея всичкия си багаж, складиран в пещерата, за да отплават колкото е възможно по-скоро — с всичко това Конгре и другарите му трябваше да се заловят незабавно.

Общо взето, поправките по корпуса на „Мауле“ бяха трудна задача. Но дърводелецът Варгас познаваше занаята си, не му липсваха нито сечива, нито материали, а и работата щеше да се извърши при добри условия.

На първо място трябваше да освободят шхуната от баласта, после да я изтеглят на песъчливия бряг на заливчето и да я повалят на десния борд, за да могат да извършат ремонт отвън, като сменят ребрата и обшивката на корпуса.

Това навярно изискваше доста време; но Конгре разполагаше с много време, защото разчиташе, че хубавият сезон ще трае най-малко два месеца.

Колкото до пристигането на смяната, той знаеше какво е фактическото положение на нещата.

Всъщност намереният в жилищното помещение дневник на фара му разкри всичко, което го интересуваше: тъй като пазачите се сменяха на всеки три месеца, куриерският кораб „Санта Фе“ нямаше да се върне в залива Елгор преди първите дни на март, а сега течаха едва последните дни на декември.

Същевременно в тази книга бяха вписани имената на тримата пазачи — Морис, Фелипе и Васкес. Впрочем самата подредба на стаята показваше, че в нея са живели трима души. Следователно единият от пазачите е успял да избегне участта на своите злочести другари. Къде се е скрил? Както знаем, това не безпокоеше много Конгре. Сам, без средства за преживяване, беглецът скоро щеше да стане жертва на несгодите, на глада.

И все пак, макар че разполагаха с достатъчно време за ремонт на шхуната, винаги трябваше да се съобразяват с възможни забавяния; и действително още в началото се наложи да прекъснат едва що започнатата работа.

Тъкмо бяха свършили разтоварването на шхуната, която Конгре бе решил на другия ден да обърне на борда, за да поправят подводната й част, и през нощта на 3 срещу 4 януари настъпи рязка промяна на времето.

Тая нощ на южния хоризонт се струпаха гъсти облаци. Температурата стигаше до шестнайсет градуса, а барометърът показваше „буря“. Безброй светкавици пламнаха по небето. Отвред трещяха гръмотевици. Вятърът беснееше с необикновена сила; развълнуваното море се мяташе високо над рифовете и се разбиваше в крайбрежните скали. Наистина голям късмет имаха, че бяха закотвили „Мауле“ в Елгорския залив, добре защитен от югоизточния вятър. При такова време всеки кораб с голям тонаж, бил той платноход или параход, би рискувал да се разбие в бреговете на острова, а камо ли кораб с такива малки размери като „Мауле“.

Бурята беше толкова силна, океанът — така разбунен, че целият залив се развълнува. Във връхната точка на прилива водата се издигна до подножието на крайбрежните скали и заля изцяло песъчливия бряг под площадката на фара. Вълните плискаха до жилището на пазачите и пръските им стигаха половин миля навътре, чак до буковата горичка.

Конгре и другарите му напрегнаха всички сили да задържат „Мауле“ на мястото, където беше закотвена. Няколко пъти вятърът и вълните я отнасяха встрани и опъваха котвата й, заплашвайки да я изхвърлят на песъчливия бряг. Наложи се да хвърлят втора котва в помощ на първата. На два пъти надвисна опасност от пълна катастрофа.

Бдейки денонощно над „Мауле“, междувременно бандата се настани в пристройките, където нямаше причина да се страхува от вихъра. Пренесоха там леглата и постелките от шхуната; имаше достатъчно място да се приютят всичките петнайсет души. Никога през целия си престой на остров Естадос не бяха разполагали с такива удобства.

Колкото до храната, нямаше за какво да се безпокоят. Провизиите от склада на фара щяха да бъдат предостатъчни, дори и да имаше двойно повече гърла за хранене. А в случай на нужда можеха да прибягнат до запасите от пещерата. Изобщо шхуната имаше осигурени припаси за дълъг път из тихоокеанските простори.

Лошото време продължи до 12 януари и започна да се оправя едва през нощта на 12-и срещу 13-и. Цяла седмица беше загубена, защото не можеха да работят. Конгре сметна за благоразумно дори да върне част от баласта на шхуната, която се клатушкаше като лодчица. И без това едва бяха успели да я отдръпнат от подводните камъни, в които можеше да се разбие също както при входа на залива Елгор.

Тая нощ вятърът внезапно промени посоката си и задуха от запад-югозапад. Морето около нос Сан Бартоломе се развълнува силно. Ако „Мауле“ беше още в малкото заливче при носа, положително щеше да се разбие там.

Тая седмица само един кораб мина край остров Естадос. Беше денем. Значи, не бе имал възможност да види фара и да забележи, че той вече не се пали между залез и изгрев слънце. Корабът идваше от североизток и с намалени платна навлезе в пролива Льомер, развявайки на мачтата си френското знаме.

Впрочем той мина на три мили от брега и само с далекоглед можеше да се познае националността му. Така че дори и Васкес да му дадеше сигнали от нос Сан Хуан, не можеха да ги забележат, както и стана, защото капитан-французин не би се поколебал да спусне лодката си в морето, за да докара на борда корабокрушенец.

Сутринта на 13-и отново свалиха баласта от старо желязо и го нахвърлиха безразборно на пясъка, но така че да бъде недосегаем от прилива, и по тоя начин, за разлика от нос Сан Бартоломе, можаха по-обстойно да огледат вътрешността на трюма. Дърводелецът заяви, че повредите са по-сериозни, отколкото е предполагал. „Мауле“ се бе пресилила много по време на пътуването си, борейки се отчаяно със силно развълнуваното море. Тогава именно в кърмата й се бе появил този пробив. Корабът явно не можеше да отиде по-далеч от залива Елгор. Затова се налагаше да го изкарат на сухо, за да пристъпят към заменянето на някои части и на обшивката на около шест стъпки дължина.

Както знаем, благодарение на предметите от всякакво естество и за всякакви цели, взети от пещерата, материали нямаше да им липсват. Дърводелецът Варгас не се съмняваше, че с помощта на другарите си ще свърши навреме работата. Не успее ли, ненапълно поправената „Мауле“ няма да може да се впусне из Тихия океан. Трябваше впрочем да бъдат благодарни за щастливото обстоятелство, че мачтите, платната и въжетата никак не бяха пострадали.

Първата им работа беше да измъкнат шхуната на пясъка, за да я сложат да полегне на десния си борд. По липса на достатъчно мощни механизми това щеше да стане само при прилив. Получи се обаче ново забавяне с два дни, докато чакаха големия прилив на пълнолунието, който щеше да им помогне да извлекат шхуната високо на брега, за да остане там на сухо през целия лунен месец.

Конгре и Карканте се възползуваха от това забавяне, за да отидат пак в пещерата, този път с баркаса на фара, по-голям от лодката на „Мауле“. С него щяха да пренесат част от ценните предмети, награбеното злато и сребро, накитите и други скъпоценности и да ги струпат в складовете на пристройката. Баркасът отплава сутринта на 14 януари.

От два часа вече имаше отлив, така че лодката щеше да се върне с настъпването на прилива следобед.

Времето беше доста хубаво. Слънчевите лъчи пронизваха облаците, които лекият ветрец тласкаше от юг.

Преди да потеглят, както всеки ден, Карканте се качи на терасата на фара, за да огледа хоризонта. Морската далечина пустееше, никакъв плавателен съд не се виждаше, дори от ония лодки на жителите на Огнена земя, които се осмеляваха понякога да се приближат до източната част на Новогодишните острови.

Додето стигаше погледът, островът също беше пуст.

Докато баркасът се спускаше по течението, Конгре изучаваше внимателно двата бряга на залива. Къде ли е сега третият пазач, който се бе спасил?… Макар че това не го безпокоеше, все пак по-добре да се отърве от него и именно това щеше да стори в случая.

Сушата беше пуста като залива. Оживяваше я само полетът и крясъкът на безброй птици, които гнездяха по крайбрежните скали.

Към единайсет часа лодката, подпомогната не само от отлива, но и от вятъра, акостира пред пещерата.

Като оставиха двама от хората си да пазят, Конгре и Карканте слязоха на брега и се запътиха към пещерата, откъдето излязоха след половин час.

Изглежда, че нещата бяха в същото състояние, в което ги бяха оставили. Впрочем тук имаше нахвърляни безразборно най-различни предмети, така че дори при светлината на фенера би било трудно да разберат дали липсва нещо.

Конгре и спътникът му донесоха две здраво затворени каси, задигнати от един претърпял крушение тримачтов английски кораб, в които имаше значителна сума в златни монети и скъпоценни камъни. Сложиха ги в лодката и се готвеха да отплават, ала изведнъж на Конгре му хрумна да прескочи до нос Сан Хуан. Оттам можеше да огледа крайбрежието в южна и северна посока.

Така двамата с Карканте изкачиха скалите и се спуснаха до края на носа.

Оттук погледът можеше да обхване, от една страна, брега, който се очертаваше по посока на пролива Льомер на разстояние около две мили, и, от друга, пясъчната коса Севръл.

— Няма никой — рече Карканте.

— Да, никой! — потвърди Конгре.

Тогава двамата се върнаха при лодката и тъй като приливът започваше, възползуваха се от течението. А след по-малко от три часа бяха отново в дъното на залива Елгор.

Два дена по-късно, сутринта на 16-и, Конгре и другарите му се заловиха да преместят „Мауле“ на сухо. Приливът трябваше да настъпи към единайсет часа и съобразно с това извършиха всички необходими приготовления. С помощта на едно въже, съединено със сушата, щяха да влачат шхуната до песъчливия бряг, когато водата се издигнеше достатъчно високо.

Сама по себе си тази операция не беше съпроводена нито с трудности, нито с рискове, защото приливът щеше да свърши цялата работа.

Щом морето стигна най-високата си точка, опънаха въжето и издърпаха „Мауле“ колкото се може по-високо над брега.

Оставаше само да чакат отлива. Към един часа водата започна да се отдръпва от подводните камъни, разположени най-близо до крайбрежните скали, и дъното на „Мауле“ опря в пясъка. В три часа тя лежеше вече съвсем на сухо на десния си борд.

Сега можеха да пристъпят към работа. Само че, тъй като не бяха успели да довлекат шхуната до подножието на крайбрежните скали, а при прилив корабът ще се намира на вода, всеки ден по няколко часа трябваше да прекъсват тази работа. Но, от друга страна, понеже с всеки изминат ден нивото на прилива все повече ще спада, времето на бездействие постепенно ще намалява и в течение на две седмици работата може да продължи без прекъсване.

Дърводелецът се запретна да свърши каквото се полагаше. Дори и да не можеше да разчита на патагонците от бандата, поне останалите, включително Конгре и Карканте, щяха да му се притекат на помощ.

Лесно свалиха повредената част на обшивката, като махнаха медните листа на обковката. Така се оголиха ребрата, които трябваше да се сменят. Дървеният материал, докаран от пещерата — дъски и скоби, — щеше да бъде достатъчен за тази цел, та нямаше да се наложи да секат трупи от буковата гора, да ги нарязват на дъски, да ги кроят, което би им струвало много труд.

През следващите две седмици Варгас и останалите, улеснени от задържалото се хубаво време, свършиха добра работа. Най-много трудности им създаде разглобяването на ребрата, които трябваше да се сменят. Те бяха съединени здраво с медни болтове и дъбови клечки. Очевидно „Мауле“ бе излязла от някоя от най-добрите корабостроителници на Валпарайсо. Варгас успя с голяма мъка да завърши тази начална част от работата си; ако нямаше подръка дърводелските инструменти, взети от пещерата, не можеше да я доведе до благополучен край.

Разбира се, първите няколко дни по време на прилив работата трябваше да се прекъсва. После приливът толкова отслабна, че едва достигаше първите скатове на песъчливия бряг. Шхуната нямаше вече досег с водата и можеше да се работи във вътрешността на корпуса. Но трябваше поне обшивката да бъде готова, преди приливите да се засилят.

Като предпазна мярка Конгре нареди да се закърпят всички шевове под ватерлинията^[1], без обаче да се маха медната обковка. Запълниха наново цепнатините със смола и кълчища, взети от разбитите кораби.

Работата продължи така почти без прекъсване до края на месец януари. Времето беше все тъй благоприятно. Наистина имаше, ако не няколко дни, то поне няколко часа дъжд, понякога много силен, но, общо взето, краткотраен.

През това време забелязаха само два кораба около остров Естадос.

Първият беше английски параход, който идваше от Тихия океан, и след като мина през пролива Льомер, се отдалечи в североизточна посока, вероятно на път за някое европейско пристанище. Той мина край нос Сан Хуан посред бял ден. Появи се при изгрев слънце и изчезна от погледа преди залез. Значи, капитанът му не бе имал възможност да забележи, че фарът е угасен.

Вторият беше голям тримачтов кораб, чиято националност не можаха да определят. Свечеряваше се, когато той се показа срещу нос Сан Хуан и продължи покрай източния бряг на острова до косата Севръл. Карканте, който дежуреше на фара, видя само зелената светлина на десния му борд. Но ако този платноход плаваше от няколко месеца, капитанът и екипажът му сигурно не знаеха, че фарът е вече построен.

Този тримачтов кораб мина доста близо край брега, така че екипажът не можеше да не забележи сигнали, например огън, запален до края на носа. Опитал ли се е Васкес да привлече вниманието му?… Както и да е, при изгрев корабът изчезна на юг. На хоризонта се появиха и други платноходи и параходи, вероятно на път за Фолклъндските острови. Те може би и не подозираха съществуването на остров Естадос.

Последния ден на месец януари, когато настъпиха силните приливи на пълнолунието, времето внезапно се промени рязко. Задуха източен вятър, който нахълтваше в самия Елгорски залив.

За щастие, макар че ремонтът не беше напълно завършен, поне ребрата и обшивката бяха сменени, благодарение на което корпусът на „Мауле“ бе станал непромокаем. Нямаше вече опасност в трюма да проникне вода.

Това трябваше да ги радва, защото в течение на две денонощия приливът стигна връхната си точка, вълните плискаха около корпуса и шхуната се повдигна, без обаче да се измъкне от пясъчното дъно.

Конгре и другарите му трябваше да вземат сериозни мерки, за да предотвратят нови повреди, които можеха да забавят още повече отпътуването им. За щастие шхуната продължаваше да лежи с дъното си на пясъка. Тя се клатушкаше доста силно ту към единия, ту към другия си борд, но нямаше опасност да се удари в скалите на заливчето.

Впрочем от 2 февруари нататък приливите започнаха да отслабват и „Мауле“ отново зае неподвижно положение на песъчливия бряг. Тогава можаха да пристъпят към запушването на пролуките в горните части на корпуса и дървения чук ехтеше непрекъснато от светло до тъмно.

При това нямаше опасност товаренето да забави отплаването на „Мауле“. Баркасът сновеше често до пещерата с хората, които не помагаха на Варгас. Придружаваше ги ту Конгре, ту Карканте.

При всеки курс лодката докарваше част от предметите, които трябваше да бъдат настанени в трюма на шхуната. Временно ги струпваха в склада на фара. Така товаренето щеше да стане по-лесно и по-равномерно, отколкото ако закараха „Мауле“ пред самата пещера, при входа на залива, където лошото време можеше да пречи на работата. На този бряг чак до нос Сан Хуан нямаше друго убежище освен малкото заливче в подножието на фара.

Още няколко дни и „Мауле“, окончателно поправена и натоварена, ще бъде в състояние да излезе отново на море.

И действително на 12 февруари последните пролуки на палубата и на корпуса бяха запушени. Дори с няколко кутии боя, намерени сред останките от разбити кораби, можаха да пребоядисат „Мауле“ от носа до кърмата. Конгре се възползува от случая да смени името на шхуната, която в чест на своя помощник кръсти „Карканте“. Не пропусна дори да прегледа внимателно въжетата и да нареди да се позакърпят платната, които трябва да са били нови, когато шхуната е напуснала пристанището на Валпарайсо.

Така че на 12 февруари „Мауле“ беше готова да се върне на мястото си в заливчето и да се пристъпи към товаренето й, но за голямо огорчение на Конгре и другарите му, които горяха от нетърпение да се махнат по-скоро от остров Естадос, се наложи да чакат прилива на следващото пълнолуние, за да пуснат шхуната на вода. Този прилив настъпи на 24 февруари. Тоя ден шхуната се измъкна от леговището си, издълбано в крайбрежния пясък, и се плъзна леко по дълбока вода; оставаше само да се погрижат за товаренето.

Ако не се случеше нещо непредвидено, „Карканте“ можеше да отплава след няколко дни, да излезе от залива Елгор, да се спусне по пролива Льомер и поемайки в югозападна посока, да се устреми с пълна скорост към тихоокеанските простори.