Жул Верн
Фарът на края на света (5)

Глава V
Шхуната „Мауле“

Конгре вече беше забравил моряшкия занаят. Ако въобще бе командувал, то кой кораб и в кои морета? Единствен Карканте, също моряк, някога, по време на скитнишкия си живот, негов помощник, какъвто продължаваше да бъде и на остров Естадос, можеше да каже това. Но не го казваше.

Не бихме оклеветили несправедливо тези двама негодници, ако им кажем направо в лицето, че са пирати. Несъмнено те бяха водили такъв престъпен живот и около Соломоновите острови и Новите Хебриди, където по това време все още ставаха чести нападения срещу кораби. И навярно след като се бяха изплъзнали от потерите, организирани от Обединеното кралство, Франция и Съединените щати в тази част на Тихия океан, те бяха дошли да се приютят на Магелановия архипелаг, а по-късно — на остров Естадос, където от пирати станаха грабители на корабни останки.

Петима-шестима от съучастниците на Конгре и на Карканте също бяха плавали с риболовни или търговски кораби и бяха свикнали с морето. Колкото до туземците от Огнена земя, с тях щяха да допълнят екипажа, ако бандата успееше да си присвои шхуната.

Ако се съди по корпуса и мачтите, тази шхуна едва ли имаше повече от сто и петдесет, сто и шестдесет тона вместимост. Един силен порив на вятъра от запад я бе запокитил през нощта върху една пясъчна плитчина, осеяна с камъни, в които би могла да се разбие. Но, изглежда, корпусът й не беше пострадал. Наведена на левия си борд, наклонила вълнореза си към сушата, тя беше обърната с десния борд към морето. В това положение се виждаше част от палубата й. Мачтите и въжетата бяха здрави, някои от платната — полуприбрани, други — напълно.

Предишната вечер, когато тази шхуна се бе появила в открито море пред нос Сан Бартоломе, тя се бореше с доста силен североизточен вятър и обърната с десния си борд, се опитваше да влезе в пролива Льомер. В момента, когато Конгре и другарите му я загубиха от поглед сред мрака, вятърът започна да отслабва и скоро стана толкова недоловим, че не би могъл да осигури достатъчна бързина на кораба. Следователно можеше да се предположи, че когато през нощта внезапно, както става обикновено по тия места, вятърът е променил посоката си и задухал отзад, течението я е повлякло към подводните скали и приближило толкова до тях, че вече не е била в състояние да се отдръпне в открито море. Екипажът е положил всички усилия да противостои на вятъра. Но несъмнено е било много късно, защото на края шхуната е заседнала изцяло на пясъчната плитчина.

Що се отнася до капитана и екипажа, за съдбата им може само да се гадае. Но по всяка вероятност, като видели, че вятърът и течението ги тласкат към опасен бряг, осеян с подводни камъни, те са помислили, че корабът им ще се разбие в скалите и може да загинат всички, затова спуснали спасителната лодка в морето. Злополучно хрумване. Ако са останали на борда, капитанът и хората му щели да се спасят. Обаче нямаше съмнение, че са загинали, защото лодката им се подаваше от водата на две мили в североизточна посока, и вятърът я тласкаше към дъното на залива Франклин.

Не беше никак трудно да се качат на шхуната, докато продължаваше отливът. От камък на камък можеха да стигнат от нос Сан Бартоломе до мястото на засядането, отдалечено най-много на половин миля. Така и сториха Конгре и Карканте, придружени от още двамина. Другите останаха под крайбрежните скали да наблюдават дали няма да се забележат оцелели от корабокрушението.

Когато Конгре и спътниците му стигнаха пясъчната плитчина, шхуната беше изцяло на сухо. Но тъй като при следващия прилив водата щеше да се издигне със седем-осем стъпки, ако дъното на кораба не беше повредено, несъмнено вълните щяха да го повдигнат.

Конгре не бе сбъркал, изчислявайки водоизместимостта на тази шхуна на сто и шестдесет тона. Той я обиколи и когато стигна до кърмата, прочете: „Мауле“, Валпарайсо.

Значи, през нощта на 22 срещу 23 декември край остров Естадос бе заседнал чилийски кораб.

— Ето нещо тъкмо за нашата работа — рече Карканте.

— При условие, че корпусът на шхуната не е пробит — обади се един от хората им.

— Пробив или друга повреда се поправя — задоволи се да отговори Конгре.

След това се залови да прегледа подводната част на кораба откъм морето.

Обшивката не изглеждаше пострадала. Вълнорезът, леко забит в пясъка, като че ли беше непокътнат, а кормилото все тъй се държеше за желязната си рамка. А за оная част от корпуса, която лежеше върху плитчината, Конгре не можеше да се произнесе, защото му беше невъзможно да я огледа отвън. След два часа, когато настъпваше приливът, щеше да разбере какво е положението.

— На борда! — изкомандува той.

Наклонът на кораба улесняваше качването от левия борд, но не позволяваше да се ходи по палубата. Трябваше да пълзят по нея, като се държат за бордовите мрежи. Конгре и останалите се качиха на палубата, хващайки се за въжетата, поддържащи средната мачта.

Последиците от засядането, изглежда, не бяха сериозни; почти всичко си беше на място. Наклонът на корпуса не бе голям и положително щеше да се изправи от само себе си с настъпването на прилива, стига да не се напълнеше с вода вследствие на повреди в долната си част.

Първата работа на Конгре беше да се промъкне до капитанската каюта, чиято врата отвори малко трудно. Влезе, като се подпираше на вътрешните стени, взе бордовите документи от чекмеджето на стенния шкаф и се върна на палубата, където го чакаше Карканте.

Двамата прегледаха списъка на екипажа и оттам научиха следното:

Шхуната „Мауле“ от пристанището Валпарайсо, Чили, с водоизместимост сто петдесет и седем тона, капитан Паиля и шестчленен екипаж, бе отплавала с баласт на 23 декември, с местоназначение Фолклъндските острови.

След като заобиколила благополучно нос Хорн, „Мауле“ се готвела да влезе в пролива Льомер, ала се натъкнала на рифовете край остров Естадос. Нито капитан Паиля, нито някой от подчинените му не се бе спасил от корабокрушението, защото ако някой е оцелял, щял е да намери убежище на нос Сан Бартоломе. Обаче от два часа вече беше светло, а никой още не се виждаше.

Както посочихме по-горе, тази шхуна не носеше товар, а пътуваше с баласт за Фолклъндските острови. Но по-важното беше, че Конгре щеше да има на разположение кораб, за да напусне острова с плячката от грабежите си, и действително щеше да го има, ако успееше да измъкне „Мауле“.

Трябваше да извади баласта, за да прегледа вътрешността на трюма^[1].

Баластът се състоеше от старо желязо, нахвърляно безразборно. Преместването му можеше да отнеме доста време, през което шхуната щеше да бъде изложена на сериозна опасност, ако вятърът от морето се засилеше. Най-разумно беше, щом я залее водата, най-напред да я измъкнат от плитчината. А приливът скоро щеше да започне и след няколко часа да стигне най-високата си точка.

Конгре рече на Карканте:

— Ще приготвим всичко да извлечем шхуната, щом под нея има достатъчно вода… Възможно е да няма сериозни повреди и да не протече…

— А това скоро ще узнаем — отвърна Карканте, — защото приливът започва; ала какво ще правим тогава, Конгре?

— Ще издърпаме шхуната по-далеч от подводните скали и покрай носа ще я откараме до Залива на пингвините, пред пещерите. Там тя няма да докосва дъното — дори при най-ниската точка на отлива, защото гази само шест стъпки.

— А после? — запита Карканте.

— После ще натоварим всичко, което сме донесли от залива Елгор…

— А след това?… — продължи Карканте.

— Ще помислим — отговори Конгре.

Заловиха се на работа, за да не изпуснат предстоящия прилив, което би забавило измъкването на шхуната с дванайсет часа. Най-късно до обед тя трябваше на всяка цена да бъде закотвена в залива. Там щеше да бъде винаги на достатъчно дълбока вода и в относителна безопасност, ако бурното време се задържеше.

Най-напред Конгре с помощта на хората си извади котвата от вместилището й и я заби извън плитчината, като опъна веригата в цялата й дължина. По този начин, щом дъното на шхуната се измъкне от пясъка, ще могат да я довлекат до по-дълбоко място. Ще имат време да стигнат залива, преди да е почнал отливът, а следобеда — да огледат обстойно трюма.

Цялата тази работа, подета незабавно, завърши точно когато придойде първата вълна. Още миг, и пясъчната плитчина щеше да бъде отново покрита с вода.

Затова Конгре, Карканте и шестима други се качиха на борда, а останалите се върнаха при крайбрежните скали.

Сега оставаше само да чакат. Често с настъпването на прилива вятърът откъм морето се засилва, а именно от това трябваше най-много да се страхуват, защото така „Мауле“ щеше да затъне още по-дълбоко и по-навътре в плитчината, която се врязваше дъгообразно в сушата. А при отлив тук беше най-плитко и може би водата нямаше да се покачи достатъчно, за да измъкне шхуната, ако последната бъде тласната дори само с половин кабелт^[2] към брега.

Но, изглежда, обстоятелствата се стичаха благоприятно за плановете на Конгре. Вятърът се позасили от юг, подпомагайки измъкването на „Мауле“.

Конгре и другите стояха на носа, който водата трябваше да залее преди кърмата. Ако, както се надяваха не без основание, шхуната успееше да се завърти около оста си, оставаше само да се задействува руданът, за да се насочи вълнорезът към морето и тогава, влачена за веригата си, дълга около сто и петдесет метра, „Мауле“ щеше да се озове отново в естествената си стихия.

А морето прииждаше малко по малко. Няколко потрепервания показаха, че корпусът усеща действието на прилива. Морето се разливаше на дълги вълни, нито една бръчка не набраздяваше далечината. По-благоприятни условия не можеха и да се желаят.

Сега Конгре беше уверен, че ще успее да измъкне шхуната и да я приюти на сигурно място в някое от разклоненията на залива Франклин, но го безпокоеше нещо друго. Дали не е пробит левият борд, който беше полегнал на пясъчната плитчина и затова не можеше да се огледа. Ако там се окаже пробив, не ще имат време да го търсят под баласта и да го запушат. Шхуната няма да успее да се измъкне от леговището си, ще се напълни с вода и ще се принудят да я изоставят на това място, където още първата буря ще я довърши…

Това беше голямата им грижа. Ето защо с такъв трепет Конгре и другарите му следяха прилива! Ако обшивката е пробита някъде или кълчищената заплънка е разместена, водата скоро ще нахлуе в трюма и „Мауле“ няма да се изправи.

Но лека-полека духовете се успокоиха. Приливът се засилваше. Корпусът затъваше все повече и повече. Водата се издигаше покрай бордовете, без да прониква във вътрешността. Няколко труса показаха, че корпусът е незасегнат, а палубата почна да заема отново обичайното си хоризонтално положение.

— Няма пробив!… Няма пробив!… — провикна се Карканте.

— Готови при рудана! — изкомандува Конгре.

Хората бяха уловили ръчките и само чакаха заповед да ги завъртят.

Конгре, надвесен през борда, следеше водата, която от два часа и половина все се издигаше. Вълнорезът започваше да се размърдва, а долната му част вече не опираше в дъното. Но долната част на кърмата беше още забита в пясъка, а кормилото не се движеше свободно. Изглежда, трябваше още половин час, докато се освободи и кърмата.

Тогава застаналият на носа Конгре, за да ускори измъкването, изкомандува:

— Върти!

Завъртеният енергично рудан успя да опъне веригата, ала вълнорезът не се обръщаше към морето.

— Дръж здраво! — извика Конгре.

Всъщност имаше опасност котвата да се откъсне от дъното, а трудно беше да се забие наново.

Шхуната се беше изправила напълно и като обиколи трюма, Карканте се увери, че там не е проникнала вода. Значи, дори и да имаше някаква повреда, поне обшивката не беше разпорена. Можеха да се надяват, че „Мауле“ не е пострадала нито при засядането, нито през дванайсетте часа, прекарани върху пясъчната плитчина. При това положение скоро щяха да я закарат в Залива на пингвините.

Ще я натоварят следобед, а на другия ден ще може да излезе на море. Впрочем трябваше да се възползуват от времето. Попътният вятър щеше да помогне на „Мауле“ да мине през пролива Льомер или да заобиколи южния бряг на остров Естадос, за да влезе в Атлантическия океан.

При четвърт луна приливите са слаби, така че към девет часа вечерта морето щеше да стигне най-високото си ниво. А тъй като шхуната газеше сравнително малко, можеха да се надяват, че ще се измъкне лесно от плитчината.

Действително малко след осем и половина започна да се повдига и кърмата. „Мауле“ взе да стърже дъното със задната си част, но при спокойно море и този гладък пясък нямаше опасност да пострада.

След като проучи положението, Конгре заключи, че могат да се опитат отново да я влачат при по-добри условия. По негово нареждане хората завъртяха пак рудана и след като навиха двайсетина метра верига, най-после „Мауле“ обърна нос към морето. Котвата бе издържала. Куките й се бяха здраво заклещили в една скална цепнатина и по-скоро би се скъсала, отколкото да се измъкне от тегленето на рудана.

— Смело, момчета! — подвикна Конгре.

И всички, дори Карканте, се впрегнаха на работа, докато Конгре, надвесен през борда, наблюдаваше кърмата на шхуната.

Настъпиха няколко мига на колебание; задната част продължаваше да стърже пясъка. Силно безпокойство обзе Конгре и другарите му. Приливът ще продължи само двайсетина минути още; трябва да измъкнат „Мауле“ дотогава, иначе тя ще остане прикована на това място чак до другия прилив. Ала през следващите два дни приливът ще продължава да отслабва и ще се засили отново едва след две денонощия.

Дошъл бе момент за още едно последно усилие. Можем да си представим яростта, нещо повече — беса на тези хора от съзнанието, че са безсилни! Да имат под нозете си тъй отдавна желания кораб, който им осигуряваше свобода, може би безнаказаност, а да не могат да го измъкнат от тази пясъчна плитчина!…

Какви ругатни, какви проклятия се сипеха, докато пъшкаха над рудана, изтръпнали от страх да не би котвата да се скъса или да се отдели от дъното! Тогава ще трябва да чакат вечерния прилив, за да забият отново тази котва и дори да я съединят с втора. А знаят ли какво може да се случи след двайсет й четири часа, дали атмосферните условия ще бъдат така благоприятни?…

А точно сега на североизток се бяха струпали няколко гъсти облака. Наистина, ако останеха от тая страна, положението на кораба нямаше да бъде застрашено, тъй като високите крайбрежни скали заслоняваха плитчината. Но ако морето се развълнува, дали вълнението няма да довърши това, което засядането бе наченало предишната нощ?

Пък и при този североизточен вятър, дори и да беше само лек бриз, корабоплаването през пролива нямаше да бъде лесно.

Сега морето се бе издигнало почти до най-високото си равнище и след няколко минути щеше да започне отливът. Цялата пясъчна плитчина беше покрита с вода. Само тук-там над водната повърхност се показаха върховете на няколко подводни скали. Краят на нос Сан Бартоломе не се виждаше вече, а песъчливият бряг, докоснат за миг от последния напор на прилива, остана на сухо.

Очевидно морето започваше бавно да се отдръпва и камъните около плитчината скоро щяха да се оголят.

Отново се посипаха ругатни. Задъхани, капнали от умора, хората бяха готови да зарежат тази работа, краят на която не се виждаше.

Конгре се завтече към тях със светнали от ярост очи, кипнал от яд. Той се заканваше да цапардоса с брадва първия, който напусне поста си, а всички знаеха, че нямаше да се поколебае да го стори.

Затова уловиха отново ръчките на рудана и налегнаха така силно, че веригата се опъна до скъсване.

Най-после шхуната помръдна малко по посока на морето. Кормилото се раздвижи, което показваше, че полека-лека „Мауле“ се измъква от пясъка.

— Ура! Ура! — завикаха хората, почувствували, че „Мауле“ е освободена. Дъното й току-що се бе плъзнало по леговището. Руданът се завъртя още по-бързо и след няколко минути шхуната, дърпана от котвата, плаваше вече извън плитчината.

Конгре тутакси се втурна към рудана. Веригата се отпусна, котвата се измъкна от дъното и се прибра. Оставаше само шхуната да се промъкне през прохода между рифовете, за да стигне залива Франклин.

Тогава Конгре нареди да се разпъне голямото триъгълно платно, което сигурно щеше да бъде достатъчно. При сегашното състояние на морето вода имаше отвред. Половин час по-късно, като заобиколи последните подводни скали край брега, шхуната се закотви в Залива на пингвините, на две мили от нос Сан Бартоломе.