Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (61)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Phare du bout du monde, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 9гласа)

Информация

Сканиране
gogo_mir(2012)
Разпознаване и корекция
etsatchev(2012)

Издание:

Жул Верн. Фарът на края на света

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1981

Преведе от френски: Борис Миндов

Редактор: Гергана Калчева

Художник: Любен Зидаров

Худ. редактор: Иван Кенаров

Техн. редактор: Георги Дойчинов

Коректор: Паунка Камбурова

Френска, Второ издание

Подписана за печат на 19.VIII.1981 г. Излязла от печат на 5.XI.1981 г.

Изд. №1497, формат 70×100/8. Страници: 104

Печ. коли 13, Изд. коли 16,85, УИК 12,98

Цена 1,54 лв.

ЕКП 9537626337; 6126–?–81

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Набор ПК „Димитър Благоев“ — София

Печат и подвързия ДП „Балкан“ — София, Пор. №1213

 

Jules Verne. Le Phare du bout du monde

Librairie Hachette, Paris, 1940

История

  1. —Добавяне

Глава IV
Бандата на Конгре

Ако Васкес, Фелипе и Морис се бяха пренесли в западния край на остров Естадос, те щяха да видят колко се различаваше този бряг от оня, който се простираше между нос Сан Хуан и косата Севръл. Тук имаше само скали, които се издигаха до двеста стъпки височина, повечето отсечени и отвесни, спускащи се под дълбоката вода, непрестанно блъскани от силен прибой дори в тихо време.

Пред тези голи канари, чиито пукнатини, цепки и пролуки приютяваха безброй морски птици, се открояваха множество подводни скали, някои от които, както се виждаше при отлив, стигаха до две мили навътре в морето. Между тях лъкатушеха тесни канали, непроходими проломи, през които можеха да се промъкнат само леки лодки. Тук-там — плажове, пясъчни килими, по които вирееха кичури мършава морска растителност и бяха пръснати раковини, смазани от тежестта на вълните при прилив. В тези скали имаше кухини — дълбоки пещери, сухи, мрачни, с тесни отвори, вътрешността на които не беше нито помитана от бурите, нито заливана от вълните дори в страшното време на равноденствието. В тях можеше да се проникне, като се мине по каменисти пътеки, по каменопади, които силните приливи разместваха понякога. По стръмни, трудно проходими урви може да се покатериш на билото, но за да стигнеш централното плато на острова, трябва да превалиш хребети, високи над деветстотин метра, а и разстоянието дотам е не по-малко от петнайсетина мили. Изобщо дивият, пустинен вид ставаше по-подчертан от тази страна, отколкото към противоположния бряг, където се откриваше заливът Елгор.

Макар че възвишенията на Огнена земя и Магелановия архипелаг отчасти предпазват западната част на остров Естадос от северозападните ветрове, морето тук вилнее с не по-малка ярост, отколкото край нос Сан Хуан и пясъчните коси Сан Диего и Севръл. Така че освен фара, построен откъм Атлантическия океан, не би бил излишен и друг откъм Тихия океан за корабите, които, след като заобиколят нос Хорн, се устремяват към пролива Льомер. Може би чилийското правителство си запазваше правото някой ден да последва примера на Република Аржентина.

Във всеки случай, ако строежът бе започнал едновременно от двата края на остров Естадос, това щеше сериозно да затрудни положението на една шайка грабители, подслонили се в съседство с нос Сан Бартоломе.

Много години преди това тези злосторници се бяха настанили при входа на залива Елгор. Те бяха открили там една дълбока пещера, издълбана в крайбрежните скали, която им предлагаше сигурно убежище, а тъй като никакъв кораб никога не се отбиваше на остров Естадос, се намираха там в пълна безопасност.

Тези хора, на брой цяла дузина, имаха за главатар един субект на име Конгре, а негов помощник беше някой си Карканте.

Това беше просто сбирщина от хора, родом от Южна Америка. Петима от тях бяха по народност аржентинци или чилийци, а останалите — по всяка вероятност коренни жители на Огнена земя, завербувани от Конгре и прекосили пролива Льомер, за да се присъединят към бандата на този остров, който впрочем отдавна познаваха, тъй като през хубавия сезон идваха тук на риболов.

За Карканте се знаеше само, че е чилиец, но трудно би могло да се каже в кой град или село на републиката се е родил, нито към коя фамилия принадлежи. На възраст между тридесет и пет и четиридесет години, със среден ръст, доста мършав, но изтъкан целия от нерви и мускули и поради това надарен с изключителна сила, прикрит по характер, лицемер по душа, той никога не би се поколебал да извърши кражба или убийство.

Колкото до главатаря на бандата, никой нищо не знаеше за неговото минало. За народността си изобщо не бе обелвал дума. Не знаеха дори Конгре ли се казваше наистина. Едно беше сигурно: това име е твърде разпространено сред туземците от Магелановия архипелаг и Огнена земя. При плаването си с „Астролабия“ и с „Неуморни“ капитан Дюмон д’Юрвил[1], отбивайки се в залива Пекет на Магелановия пролив, приел на борда си един патагонец със същото име. Но Конгре едва ли произхождаше от Патагония. Липсваше му типичното за хората от тоя край стеснено горе и широко в долната си част лице, тясно и полегато чело, удължени очи, сплескан нос, обикновено висок ръст. Освен това на физиономията му съвсем не беше изписано онова благо изражение, което се среща у повечето представители на тези племена.

Конгре беше по темперамент колкото буен, толкова и енергичен. Това личеше ясно по суровите му черти, зле прикрити от гъста брада, която вече побеляваше, макар и да нямаше повече от четиридесетина години. Той беше истински разбойник, страшен злодей, омърсен от какви ли не престъпления; и не би могъл да намери друго убежище, освен този пуст остров, на който му беше известно само крайбрежието.

Но как преживяваха Конгре и другарите му, откакто бяха дошли да потърсят убежище тук? Ще обясним накратко това.

Когато Конгре и съучастникът му Карканте поради престъпления, за които заслужаваха бесилка или гарота[2], избягаха от Пунта Аренас, главното пристанище в Магелановия пролив, те стигнаха Огнена земя, където трудно можеха да ги преследват. Живеейки тук сред туземците, те научиха от тях, че около остров Естадос, неосветяван още от Фара на края на света, често стават корабокрушения. Навярно тези острови бяха осеяни с всевъзможни отломки, някои от които положително имаха голяма стойност. Тогава на Конгре и на Карканте им хрумна да организират банда от грабители на корабни останки. Към тях се присъединиха двама-трима бандити, срещнати на Огнена земя, и още цяла дузина патагонци, не по-добра стока от тях. Една туземна ладия ги пренесе оттатък пролива Льомер. Но при все че Конгре и Карканте бяха опитни моряци, дълго време плавали из опасните райони на Тихия океан, те не можаха да избягнат катастрофата. Внезапен порив на вятъра ги отнесе на изток, а силно развълнуваното море разби лодката им в скалите на нос Колнет точно когато се мъчеха да се приютят в спокойните води на Порт Пери.

Тогава те се добраха пеш до залива Елгор. И надеждите им не останаха излъгани. Песъчливите брегове между нос Сан Хуан и косата Севръл бяха осеяни с отломки от отдавнашни или отскорошни корабокрушения, непокътнати още вързопи, сандъци с провизии, които можеха да осигурят изхранването на бандата за няколко месеца, оръжие, револвери и пушки, които лесно можеха да станат отново годни за употреба, добре запазени муниции в метални кутии, кюлчета злато и сребро с голяма стойност от богатите товари на австралийски кораби, мебели, обковка за кораби, дъски, всевъзможни греди, тук-там останки от скелети, но нито един човек, оцелял от тези морски катастрофи.

Впрочем този опасен остров Естадос беше добре известен на мореплавателите. Всеки кораб, който бурята тласкаше към този бряг, неминуемо загиваше там с екипажа и товара си.

Конгре и другарите му се настаниха не в дъното на залива, а при входа му. Така по̀ прилягаше на плановете им, в смисъл че оттам можеха да наблюдават нос Сан Хуан. Случайно Конгре намери една пещера, чийто отвор беше закрит от гъста морска растителност — разни водорасли, достатъчно просторна да подслони цялата шайка. Скалите по северния бряг на залива я защищаваха от морски ветрове. Там пренесоха всичко, награбено от корабокрушенията, което можеше да послужи за обзавеждането й, легла, завивки, дрехи, а също и голямо количество месни консерви, сандъци със сухари, бурета с ракия и вино. Втора пещера, съседна на първата, служеше за складиране на особено ценните трофеи — злато, сребро, скъпоценни накити, намерени по песъчливите брегове. Ако по-късно Конгре успееше да сложи ръка на някой кораб, коварно примамен в залива, той щеше да го натовари с цялата тази плячка и да се оттегли на ония тихоокеански острови, където бе вършил първите си пиратски подвизи.

Такъв случай не бе се явил досега, затова злосторниците не бяха успели да напуснат остров Естадос. В замяна на това в течение на две години богатството им не преставаше да расте. През това време станаха нови корабокрушения, от които извлякоха голяма полза. И дори по примера на грабителите на корабни останки по някои опасни брегове на Стария и Новия свят често самите те предизвикваха тези катастрофи. Нощем, когато беснееха източните ветрове и някой кораб се явеше край острова, те го примамваха с огньове, запалени по посока на рифовете, и ако по изключение някой от тези корабокрушенци успееше да се спаси от вълните, тутакси го убиваха. Такава беше престъпната дейност на тези разбойници, чието съществуване дори никой не подозираше.

Обаче бандата продължаваше да бъде пленница на острова. Наистина Конгре успя да предизвика гибелта на няколко кораба, но не и да ги примами в залива Елгор така, че да се опита да ги завладее. От друга страна, нито един кораб не дойде по собствена воля да се приюти в дъното на залива, слабо познат на капитаните, пък и екипажът му лесно щеше да се справи с петнайсетина бандити. Времето течеше, а пещерата вече пращеше от ценна плячка. Можем да си представим нетърпението, яростта на Конгре и хората му. Това беше вечната тема за разговор между Карканте и неговия началник.

— „Заседнали“ на този остров като кораб на брега! — повтаряше той. — И то когато можем да заминем с товар на стойност над сто хиляди пиастри!…

— Да — отговаряше Конгре, — трябва да заминем на всяка цена!

— Но кога и как? — запитваше Карканте. И този въпрос оставаше винаги без отговор.

— Рано или късно припасите ни ще свършат — повтаряше Карканте. — От риболов все пак пада нещо, ала дивеч може изобщо да не видим!… А като си помисля, милостиви боже, какви са зимите на тоя остров! И колко ли още ще трябва да прекараме тук!

Какво можеше да отговори Конгре на всичко това? Той не беше твърде приказлив и общителен. Но какъв яд кипеше в душата му, като чувствуваше безсилието си!

Не, не може да направи нищо… нищо!… В края на краищата, ако пък бандата не успее да издебне някой кораб, закотвен тук, то някоя лодка от Огнена земя, дръзнала да се приближи до източната част на острова, лесно би паднала в ръцете на Конгре. А тогава, ако не той, то поне Карканте и някой от чилийците ще преплават с нея Магелановия пролив, откъдето ще могат да стигнат до Буенос Айрес или до Валпарайсо. С парите, каквито не им липсваха, ще купят някой кораб от сто петдесет и два тона, който Карканте с помощта на няколко моряци ще докара в залива Елгор. Щом този кораб влезе в залива, ще се отърват от екипажа му… После цялата банда ще се качи на него с богатствата си, за да се добере до Соломоновите острови или Новите Хебриди!…

Обаче петнайсет месеца преди започването на този разказ положението неочаквано се промени.

В началото на октомври 1858 г. един параход, плаващ под аржентинско знаме, се появи край острова, маневрирайки по такъв начин, че се насочи към залива Елгор.

Конгре и другарите му скоро разбраха, че имат насреща си военен кораб, пред който бяха безсилни. Като заличиха всякакви следи от присъствието си и замаскираха входа на двете пещери, те се оттеглиха във вътрешността на острова да чакат заминаването на кораба.

Това беше пристигналият от Буенос Айрес „Санта Фе“, който бе докарал инженера, натоварен с построяването на фара на остров Естадос, чието месторазположение бе дошъл да определи.

Куриерският кораб остана в залива Елгор само няколко дни и отплава обратно, без да намери скривалището на Конгре и хората му.

Обаче Карканте, промъквайки се нощем до заливчето, успя да узнае по каква причина се бе отбил „Санта Фе“ на остров Естадос. В дъното на залива щеше да бъде построен фар!… На пръв поглед не им оставаше нищо друго, освен да напуснат мястото. И именно това щеше да стори бандата, ако можеше.

Впрочем Конгре взе единственото възможно решение. Той вече познаваше западната част на острова около нос Сан Бартоломе, където и други пещери можеха да му осигурят убежище. Без да губи нито ден, тъй като куриерският кораб трябваше да се върне скоро с група работници, които да започнат строежа, той се залови да пренесе там всичко, което щеше да им бъде необходимо, за да прекарат една година, защото имаха всички основания да вярват, че на такова разстояние от нос Сан Хуан няма опасност да ги открият. Ала не разполагаха с достатъчно време да опразнят и двете пещери. Трябваше да се задоволят с пренасянето на по-голямата част от провизиите, консерви, напитки, постелки, дрехи, а също и някои от ценните предмети, а после, като запушиха грижливо отворите с камъни и суха трева, оставиха всичко друго на произвола на съдбата.

Една сутрин, пет дни след като се оттеглиха, „Санта Фе“ се появи отново при входа на залива Елгор и хвърли котва край брега. Той стовари докараните работници и материали. След като избраха мястото на площадката, те започнаха веднага строежа и както знаем, бързо го завършиха.

И така, бандата на Конгре бе принудена да се приюти на нос Сан Бартоломе. Един поток, подхранван от топенето на снеговете, ги снабдяваше с необходимото количество вода. Риболовът и до известна степен ловът им позволяваха да пестят провизиите, които бяха взели, преди да напуснат залива Елгор.

Но с какво нетърпение Конгре, Карканте и другарите му чакаха да бъде завършен фарът и „Санта Фе“ да отплава, за да се върне едва след три месеца, когато щеше да докара новата смяна.

От само себе си се разбира, че Конгре и Карканте се осведомяваха за всичко, което се вършеше в дъното на залива. Било като вървяха по брега в южна или северна посока, било като се приближаваха откъм вътрешността, било като наблюдаваха от височините, които обграждаха от юг Новогодишния залив, те добиваха представа докъде е стигнала работата, разбираха кога ще приключи. Тогава Конгре щеше да приложи един отдавна обмислян план. Кой знае дали после, когато заливът Елгор бъде осветен, някой кораб няма да се отбие там? Тогава ще може да завладее този кораб, като издебне и избие екипажа му.

Конгре мислеше, че няма причина да се страхува, ако на офицерите от куриерския кораб им скимне да направят разходка до западния край на острова. Никой не ще се поблазни, поне тази година, да се спусне чак до нос Сан Бартоломе през тези голи плата, през тези почти непроходими долища, през цялата тази планинска част — това би му струвало неимоверни усилия. Е, възможно е на капитана да му хрумне да обиколи острова. Но едва ли ще се опита да слезе на този бряг, осеян с подводни скали, а и във всеки случай бандата ще вземе мерки да не бъде открита.

Впрочем това и не стана. Настъпи месец декември, строежът на фара беше към своя край. Пазачите му ще останат сами, а Конгре ще разбере това от първите лъчи, които фарът хвърли в нощта.

Затова през тия последни седмици един или друг член на бандата заставаше на някой от конусовидните върхове, отдето на седем-осем мили разстояние се виждаше фарът, а щом фарът бъде запален, можеше да слезе веднага да съобщи това.

На Карканте се падна честта да донесе тази новина на нос Сан Бартоломе вечерта на 9 срещу 10 декември.

— Да — провикна се той, когато се върна при Конгре в пещерата, — дяволът най-после запали фара, дано пак дяволът да го угаси!

— Няма да имаме нужда от него! — отвърна Конгре, протегнал заканително ръка към изток.

Няколко дни след това, в началото на следващата седмица, Карканте, който бе излязъл на лов в околностите на Порт Пери, улучи с куршум едно гуанако. Както знаем, животното му се изплъзна и се строполи на скалистия бряг край буковата гора, където го намери Морис. От тоя ден нататък Васкес и другарите му, разбрали вече, че не са единствените обитатели на острова, започнаха да наблюдават по-внимателно околностите на залива Елгор.

farat_027.jpg

Значи, бе дошъл денят Конгре да напусне нос Сан Бартоломе, за да се върне на нос Сан Хуан. Бандитите решиха да оставят имуществото си в пещерата. Разчитайки на припасите на фара, те възнамеряваха да вземат само необходимите им за три-четири месеца хранителни продукти. Беше 22 декември. Ще потеглят още призори по един познат им път през планините във вътрешността на острова с оглед да изминат през първия ден една трета от разстоянието. В края на този етап от маршрута — дванайсетина мили през планинска местност — ще спрат на почивка под сянката на дърветата или в някоя падинка.

След тази почивка, на другия ден, още преди изгрев слънце, Конгре ще започне втория етап, почти равен на предишния, а на третия ден — последния етап — ще стигнат залива Елгор привечер.

Конгре мислеше, че на работа във фара са оставени само двама пазачи, а в действителност бяха трима. Но в края на краищата това не беше толкова важно. Васкес, Морис и Фелипе нямаше да могат да противостоят на бандата, чието присъствие в околностите на фара дори не подозираха. Първо ще се справят с двамата в жилищното помещение, а на третия лесно ще му видят сметката в дежурната стая.

Така Конгре ще стане господар на фара. След това ще има пълна свобода да докара от нос Сан Бартоломе оставеното там имущество и да го настани отново в пещерата до входа на залива Елгор.

Такъв беше планът, замислен от този страшен разбойник. Че ще успее, в това беше напълно уверен. Не беше съвсем сигурен обаче дали после съдбата ще бъде благосклонна към него.

Всъщност нещата не зависеха вече от него. Нужно беше някой кораб да се отбие в залива Елгор. Наистина след пътуването на „Санта Фе“ това място за престой скоро щеше да стане известно на мореплавателите. Затова не беше изключено някой кораб, особено със среден тонаж, да предпочете да се подслони в залива, вече осветяван от фар, вместо да се носи по развълнуваното море през пролива или южно от острова… Конгре беше решен да сложи ръка на такъв кораб, който щеше да му даде така дългоочакваната възможност да избяга в Тихия океан, където ще бъде сигурен, че престъпленията му ще останат ненаказани.

Но всичко това трябваше да стане, преди куриерският кораб да се върне с новата смяна. Ако не напуснат острова дотогава, Конгре и хората му ще бъдат принудени да се върнат на нос Сан Бартоломе.

А тогава положението нямаше вече да бъде същото. Когато капитан Лафаяте разбере, че тримата пазачи на фара са изчезнали, той непременно ще заключи, че са отвлечени или убити. Ще почне да ги търси из целия остров. Куриерският кораб няма да отплава, преди да е изследвал острова от единия до другия край. Ако продължи така, как ще може бандата да се отърве от преследвачите си ида осигури своята прехрана?… При нужда аржентинското правителство ще изпрати и други кораби. Дори Конгре да успее да сложи ръка на някоя туземна лодка — а това е твърде невероятно, — проливът ще бъде под такова строго наблюдение, че няма да може вече да го премине и да се укрие на Огнена земя. И въобще ще бъде ли съдбата толкова милостива към тези разбойници, че да им позволи да напуснат острова, докато още има време?

Вечерта на 22 декември Конгре и Карканте се разхождаха на нос Сан Бартоломе, разговаряха и по моряшки навик поглеждаха ту небето, ту морето.

Времето беше мрачно. Над хоризонта се издигаха облаци. Духаше силен североизточен вятър.

Беше шест и половина часът вечерта. Конгре и другарите му се готвеха да се оттеглят в обичайното си убежище, когато Карканте се обади:

— Решено ли е окончателно да оставим всичките си неща на нос Сан Бартоломе?

— Да — отговори Конгре. — Лесно ще можем да ги пренесем обратно по-късно… когато бъдем господари там… и да…

Той не довърши. Спря се, вперил очи в далечината, и рече:

— Карканте… я гледай… там… там… оттатък носа…

Карканте се взря в морето, накъдето му сочеха.

— Охо! — възкликна той. — Ако се не лъжа… кораб!…

— Който, изглежда, ще се отбие на острова — допълни Конгре.

И наистина един кораб, разпънал всички платна, лавираше на около две мили от нос Сан Бартоломе.

Макар че имаше насрещен вятър, корабът напредваше полека-лека и щеше да влезе в пролива преди смрачаване, ако действително се бе насочил натам.

— Шхуна[3] е — каза Карканте.

— Да… шхуна от сто петдесет или двеста тона — отвърна Конгре.

Нямаше никакво съмнение, че тази шхуна искаше да мине през пролива, а не да заобикаля нос Сан Бартоломе. Въпросът беше да се разбере дали ще бъде на една линия с носа, преди да се стъмни напълно. Няма ли опасност този засилващ се вятър и течението да я повлекат към крайбрежните скали?

Цялата шайка се бе събрала на края на носа.

Не за пръв път от пребиваването им тук на такова малко разстояние от остров Естадос се явяваше кораб. Знаем, че в такива случаи тези грабители гледаха да примамят кораба към скалите с движещи се светлини. И този път бе предложено да се прибегне до това средство.

— Не — възрази Конгре, — тази шхуна не бива да загине… Да се постараем да падне здрава в ръцете ни… Вятърът и течението са насрещни… нощта ще бъде тъмна. Няма да може да влезе в пролива. Утре пак ще бъде край носа и тогава ще видим какво да правим.

Един час по-късно корабът изчезна в непрогледния мрак и никаква светлинка не показваше местоположението му в морето.

През нощта вятърът промени посоката си и задуха от югозапад. На другия ден призори, когато Конгре и другарите му слязоха на брега, видяха, че шхуната е заседнала на подводните скали край нос Сан Бартоломе.

Бележки

[1] Дюмон д’Юрвил (1780–1842) — френски мореплавател, обиколил света и стигнал антарктическите области. Б.пр.

[2] Гарота — обръч, затяган с винт, използуван за изтезания или смъртно наказание чрез задушаване. Б.пр.

[3] Шхуна — малък двумачтов или тримачтов кораб. Б.пр.