Жул Верн
Фарът на края на света (3)

Глава III
Тримата пазачи

По това време на годината — от ноември до март — корабоплаването в района на Магелановия пролив е най-оживено. Морето там е винаги бурно. И макар че нищо не е в състояние да спре и да усмири огромните талази, прииждащи от двата океана, атмосферните условия тогава са по-нормални и вихрите, които бушуват чак до антарктическите области, бързо отминават. През този по-спокоен сезон параходите и платноходите по-охотно заобикалят нос Хорн. И все пак корабите, които минават все по-рядко през пролива Льомер или южно от остров Естадос, не могат да нарушат еднообразието на дългите дни по това време на годината. Впоследствие обаче развитието на параходството и усъвършенствуването на морските карти направиха Магелановия пролив по-безопасен, а и пътят оттам е и по-къс, и по-лесен.

При все това пазачите, обикновено бивши моряци или рибари, свикнали на такава работа, не страдат особено от еднообразието, присъщо на живота по фаровете. Те не броят дните и часовете; винаги намират с какво да се занимават и развличат. Впрочем работата им е само да поддържат осветлението от залез до изгрев слънце. Васкес и другарите му имаха нареждане да следят внимателно подстъпите към залива Елгор, да ходят по няколко пъти седмично до нос Сан Хуан, да наблюдават източния бряг чак до косата Севръл, но никога да не се отдалечават повече от три-четири мили от фара. Те трябваше да поддържат „дневника на фара“, да отбелязват в него всичко, което ставаше, минаването на платноходи и параходи, тяхната националност, името им, височината на приливите, посоката и силата на вятъра, промените във времето, продължителността на дъждовете, честотата на ураганите, покачването и спадането на барометъра, сведения за температурата и други явления, благодарение на които ще може да се състави метеорологична карта на тези места.

Васкес, по произход аржентинец като Фелипе и Морис, трябваше да изпълнява на остров Естадос длъжността главен пазач на фара. Тогава той беше на четиридесет и седем години. Як, с желязно здраве, необикновено издръжлив, както подобава на моряк, който е прекосявал много пъти почти всички сто и осемдесет паралела, решителен, енергичен, свикнал на опасности, неведнъж, когато животът му висеше на косъм, той бе успявал да се измъкне здрав и читав. Избрали го бяха за началник на смяна не само поради възрастта му, но и за твърдия характер, който вдъхваше пълно доверие. Стигнал във военния флот на републиката подофицерски чин, той бе напуснал службата си там, уважаван от всички. Затова, когато подаде молба за тази длъжност на остров Естадос, морските власти никак не се поколебаха да му я поверят.

Фелипе и Морис също бяха моряци: първият — на четиридесет, вторият — на тридесет и седем години. Васкес, който отдавна познаваше семействата им, ги бе препоръчал на правителството. Фелипе беше като него ерген. От тримата само Морис беше семеен, без деца; жена му, с която щеше да се види отново след три месеца, работеше в пристанището на Буенос Айрес при една собственица на мебелирани стаи, които даваше под наем.

Когато свършеха трите месеца, „Санта Фе“ щеше да докара на остров Естадос трима други пазачи и да вземе обратно Васкес, Фелипе и Морис, които три месеца по-късно щяха да дойдат да ги сменят наново.

Следващата им смяна се падаше през юни, юли и август, т.е. към средата на зимата. Значи, след първия престой, когато времето нямаше да им създаде много трудности, повторното им завръщане на острова можеше да ги подложи на сериозни изпитания. Но както може да се предполага, това ни най-малко не ги плашеше. Васкес и другарите му вече ще са почти свикнали на климата, така че ще могат да издържат на студа, бурите и всички буйства на суровото антарктическо време.

От тоя ден, 10 декември, работата потече нормално. Всяка нощ лампите светеха под наблюдението на един от пазачите, който стоеше на пост в дежурната стая, докато другите двама почиваха в жилищното помещение. Денем преглеждаха различните уреди, почистваха ги, при нужда им сменяха фитилите и ги подготвяха да хвърлят при залез мощните си лъчи.

От време на време, съгласно служебните инструкции, Васкес и другарите му слизаха по залива Елгор чак до морето, било пеш, като вървяха по единия или другия бряг, било с баркаса^[1], оставен на разположение на пазачите. Този баркас с предна мачта и триъгълно платно беше приютен в едно малко заливче, където нямаше от какво да се страхува, тъй като високите крайбрежни скали го предпазваха от източните ветрове, които единствени представляваха опасност тук.

От само себе си се разбира, че когато Васкес, Фелипе и Морис правеха обиколките си в залива или из околностите на фара, един от тях винаги оставаше на пост в горната галерия на фара. Действително можеше да се случи някой кораб да мине край остров Естадос и да поиска да сигнализира. Затова се налагаше един от пазачите да стои неотлъчно на пост. От площадката се виждаше морето само на изток и североизток. В другите посоки крайбрежните скали позволяваха видимост само на няколкостотин метра от фара. Ето защо трябваше постоянно да има човек в дежурната стая, който да може да установява връзка с корабите.

През първите дни след отплаването на куриерския кораб не бе отбелязано никакво произшествие. Времето оставаше хубаво, температурата беше доста висока. Термометърът показваше понякога десет градуса над нулата по Целзий. Обикновено между изгрев и залез откъм морето идеше лек бриз, ала вечер вятърът започваше да духа откъм сушата, т.е. от северозапад, където бяха обширните равнини на Патагония и Огнена земя. Обаче няколко часа валя дъжд и понеже горещината се засилваше, трябваше да се очакват скорошни бури, които можеха да променят атмосферните условия.

Под въздействието на животворните слънчеви лъчи тук-там започна да се появява и растителност. Съседната на площадката поляна, смъкнала бялото наметало на зимата, излагаше на показ бледозеления си килим. Антарктическата букова гора предлагаше дори удоволствието да се изтегнеш под новоразлистените й клони. Набъбналият от придошлите води поток се спущаше по препълненото си корито чак до заливчето. В подножието на дърветата и по склоновете на скалите отново се показваха мъхове и лишеи, а също и билки — толкова целебни при скорбутни заболявания. В края на краищата, ако и да не беше пролет — тази красива дума не се употребява около Магелановия пролив, — все пак това бе лято, което в най-южния край на американския континент щеше да властвува още няколко седмици.

Денят свършваше, но още не беше време да запалят фара, затова Васкес, Фелипе и Морис седнаха на кръглата тераса, която обграждаше фенера, бъбреха по навик и както винаги, главният пазач направляваше и поддържаше разговора.

— И тъй, момчета — каза той, след като грижливо напълни лулата си, пример, който бе последван от другите двама, — започвате ли да свиквате с новия живот?

— Разбира се, Васкес — отговори Фелипе. — За толкова малко време човек не може да почувствува нито голямо отегчение, нито голяма умора.

— Така е — добави Морис, — но мисля, че трите ни месеца ще минат неусетно.

— Да, мое момче, ще прелетят като платноходка, понесена от вятъра!

— Ако става дума за кораби — забеляза Фелипе, — днес не сме видели нито един на хоризонта…

— И това ще стане, Фелипе, и това ще стане — отвърна Васкес, слагайки ръка като фуния пред очите си, сякаш да си направи далекоглед. — Струва ли си трудът да се построи този хубав фар на остров Естадос, фар, който пръска светлината си на десет мили в морето, ако никой кораб не се възползува от него.

— Впрочем той, нашият фар, е съвсем нов — забеляза Морис.

— Право казваш, момче! — възкликна Васкес. — И трябва да мине време, докато капитаните разберат, че сега този бряг е осветен. Узнаят ли това, няма да се подвоумят да се приближат и да минат през пролива, което ще бъде от голяма полза за плаването им! Но не е достатъчно да знаеш, че има фар, трябва също да бъдеш сигурен, че е винаги запален, от залез слънце до зори.

— Ще разберат това — забеляза Фелипе — едва когато „Санта Фе“ се върне в Буенос Айрес.

— Точно така, момче — заяви Васкес, — и когато се обнародва докладът на капитан Лафаяте, властите ще побързат да го разпространят във всички морски флоти. Но повечето мореплаватели сигурно вече знаят какво е направено тук.

— Ала „Санта Фе“ отплава само преди пет дни — подзе отново Морис, — а пътуването му ще трае…

— Според мен — прекъсна го Васкес — ще трае не повече от една седмица още! Времето е хубаво, морето — спокойно, вятърът — попътен… Вятърът издува денонощно всички платна на куриерския кораб, а като се има пред вид и машината му, навярно развива не по-малко от девет-десет възла.

— В момента — каза Фелипе — той трябва да е излязъл от Магелановия пролив и да е изминал петнайсетина мили покрай нос Вирхенес.

— Положително, мое момче — потвърди Васкес. — Сега той се носи край патагонския бряг и може би по-бързо от конете на патагонците… Само бог знае дали в тая страна хора и животни не умеят да препускат като първокласна фрегата при попътен вятър!

Естествено, споменът за „Санта Фе“ беше още пресен в душата на тези славни хора. Та нали той бе като къс от родината, напуснал ги преди малко, за да се върне пак при тях? Те щяха да го следват мислено до края на пътуването му.

— Добър улов ли имаше днес?… — подзе отново Васкес, обръщайки се към Фелипе.

— Доста добър, Васкес, улових с въдица няколко дузини попчета, а с ръка — един рак, тежък над килограм, който се промъкваше между камъните.

— Отлично — отвърна Васкес — и не бой се, че може да изтребиш всичко живо в залива!… Рибите, както се казва, колкото повече ги ловиш, толкова повече се въдят, а с тях ще можем да пестим запасите си от сушено месо и солена сланина!… Колкото до зеленчуците…

— Аз — съобщи Морис — се спуснах чак до буковата гора. Там изрових някой и друг корен и ще ви сготвя чудно ядене с тях, както съм виждал от готвача на куриерския кораб, който разбира от тия работи!

— Ще бъде добре дошло — заяви Васкес, — защото е за предпочитане и пред най-хубавите консерви!… Нищо не може да замени пресния дивеч, прясната риба и пресния зеленчук!

— Ех — въздъхна Фелипе, — да имаше как да ни дойдат от вътрешността на острова няколко преживни животни… някоя двойка гуанако или нещо друго.

— Не бих се отказал от филе или бут от гуанако — отвърна Васкес. — Стомахът би бил признателен за хубаво парче дивеч!… Така че покаже ли се дивеч, ще се постараем да го убием. Но внимавайте, момчета, като ходите на лов за едри или дребни гадини, не отивайте много далеч. Трябва да се придържаме към инструкциите и да се отдалечаваме от фара само за да следим какво става в Елгорския залив и в морето между нос Сан Хуан и косата Сан Диего.

— Все пак — подзе Морис, който обичаше лова, — ако изскочи нещо хубаво на един пушечен изстрел разстояние…

— На един пушечен изстрел, дори на два или три може — отговори Васкес. — Но както знаете, гуанакото е много диво по природа, за да общува с добра компания… имам пред вид нашата, затова не вярвам да видим дори чифт рога над скалите, към буковата гора или близо до площадката на фара!

Действително, откакто бе започнал строежът, никакво животно не бе забелязвано в околностите на залива Елгор. Помощник-капитанът на „Санта Фе“, страстен ловец, неведнъж се опитва да преследва гуанако. Но макар че навлезе на шест мили във вътрешността, усилията му останаха напразни. Такъв едър дивеч не липсваше, но той стоеше на разстояние, поради което стрелбата беше невъзможна. Може би помощник-капитанът щеше да има повече късмет, ако през възвишенията и Порт Пери се бе прехвърлил в другия край на острова. Но там, в западната му част, се издигаха високи и стръмни върхове, минаването през които сигурно беше много трудно, ето защо нито той, нито някой друг от екипажа на „Санта Фе“ и не тръгна да изследва околностите на нос Сан Бартоломе.

Вечерта на 16 срещу 17 декември, когато Морис изпълняваше дежурството от шест до десет часа, на шест или седем мили в морето на изток се появи светлинка. Очевидно беше сигнална светлина на кораб, първия, който бе видян във водите около острова от откриването на фара досега.

Морис основателно помисли, че това може да заинтересува другарите му, които още не бяха заспали, и отиде да ги предупреди. Васкес и Фелипе веднага се качиха с него и с далекоглед пред очите застанаха на прозореца, който гледаше към изток.

— Светлината е бяла — констатира Васкес.

— Значи — рече Фелипе, — не е нито зелена, нито червена.

Забележката беше правилна, защото зелени и червени светлини се поставят на левия и десния борд на кораба.

— А тъй като тази е бяла — додаде Васкес, — значи, е окачена на предната мачта, което показва, че край острова се намира параход.

По този въпрос нямаше никакво съмнение. Действително беше параход, който се приближаваше към нос Сан Хуан. Дали ще навлезе в пролива Льомер, или ще мине на юг? — се питаха пазачите.

Затова в течение на половин час те следиха движението на приближаващия се параход и най-после определиха курса му.

Оставяйки фара откъм левия си борд, на юг-югозапад, той се насочи право към пролива. Когато минаваше край заливчето Сан Хуан, се мярна червената му светлина, после изчезна бързо в мрака.

— Ето първия кораб, видян от Фара на края на света! — възкликна Фелипе.

— И няма да бъде последният! — увери го Васкес.

На другата сутрин Фелипе забеляза на хоризонта голям платноход. Времето беше ясно, лекият югоизточен бриз бе разпръснал мъглите, благодарение на което корабът можеше да се наблюдава от по-малко от десет мили разстояние. Предизвестени, Васкес и Морис се качиха на терасата на фара. Забелязаният кораб се открояваше над последните крайбрежни скали, малко вдясно от залива Елгор, между пясъчните коси Сан Диего и Севръл.

Този кораб плаваше бързо, при силен страничен вятър, вдигнал всички платна, със скорост не по-малка от дванайсет-тринайсет възла. Но тъй като се движеше право към остров Естадос, не можеше още да се каже със сигурност дали ще мине северно или южно от него.

Като хора на морето, които винаги се интересуват от такива неща, Васкес, Фелипе и Морис обсъдиха този въпрос. Най-после прав излезе Морис, който твърдеше, че платноходът съвсем не възнамерява да влиза в пролива. Наистина, когато беше само на миля и половина от брега, той се обърна по-остро срещу вятъра, за да заобиколи нос Севръл. Беше голям тримачтов кораб с най-малко хиляда и осемстотин тона водоизместимост, подобен на американските клипери, чиято скорост е просто изумителна.

— Да стане далекогледът ми на чадър — провикна се Васкес, — ако не е излязъл от корабостроителниците на Нова Англия!

— Дали няма да ни сигнализира? — рече Морис.

— Само ще изпълни дълга си — отвърна кратко главният пазач.

Така и стана. Когато клиперът заобикаляше нос Севръл, на мачтата му се издигнаха няколко флагчета — сигнали, които Васкес разчете незабавно, след като провери в книгата, оставена в дежурната стая.

Това беше „Монтанк“ от пристанището на Бостън, в щат Нова Англия, Съединени американски щати. Пазачите му отговориха, като издигнаха на върха на гръмоотвода аржентинското знаме, и не преставаха да следят кораба, докато върховете на мачтите му не изчезнаха зад възвишенията на нос Уебстър, на южния бряг на острова.

— А сега — каза Васкес — добър път на „Монтанк“ и да го пази бог от лошо време край нос Хорн!

През следващите дни морето остана почти пусто. Само от източната част на хоризонта се мярнаха едно-две платна.

Корабите, които минаваха на десетина мили от остров Естадос, явно не бяха склонни да се приближат до американска земя. Според Васкес те сигурно бяха китоловни кораби, които се отправяха към ловните райони в антарктическата зона. Между другото забелязаха няколко големи делфина, които идваха от север. Те плуваха към Тихия океан, държейки се на почтително разстояние от косата Севръл.

До 20 декември нямаше нищо за отбелязване, ако не се смятат метеорологичните наблюдения. Времето беше вече твърде променливо, вятърът духаше ту от североизток, ту от югоизток. Няколко пъти се изляха доста силни дъждове, понякога придружени от градушка, което показваше известна наситеност на атмосферата с електричество. Така че можеха да очакват бури, които са особено силни по това време на годината.

Сутринта на 21-и, когато Фелипе се разхождаше по площадката и пушеше, му се стори, че към буковата гора се мярка някакво животно.

След като го наблюдава няколко минути, той отиде в общата зала да вземе далекоглед.

Фелипе лесно разпозна едно едро гуанако. Сега може би му се удаваше случай за добър улов.

Васкес и Морис, които той повика, дотичаха от пристройката и се присъединиха към него на площадката.

И тримата бяха на мнение, че трябва да почнат лов. Ако успееха да убият това гуанако, щяха да си осигурят допълнителен запас от прясно месо, което би разнообразило приятно обикновеното меню.

Уговориха се така: Морис, въоръжен с една от карабините, ще тръгне от площадката и ще се опита неусетно да заобиколи животното, което стоеше неподвижно, и да го прогони към залива, където Фелипе ще го причаква.

— Във всеки случай внимавайте много, момчета — предупреди Васкес. — Тези животни имат остър слух и тънко обоняние! Колкото и далеч да е Морис, това гуанако ще го усети и ще офейка толкова бързо, че няма да може нито да стреляте, нито да го заобиколите. В такъв случай го оставете да се измъкне, защото не бива да се отдалечавате… Разбрано ли е?…

— Разбрано — отговори Морис.

Васкес и Фелипе останаха на площадката и с помощта на далекогледа видяха, че гуанакото не е помръднало от мястото, където се бе показало първоначално. Вниманието им се насочи към Морис.

Той крачеше към буковата гора. Там, под прикритието на дърветата, може би щеше да успее да стигне скалите, без да подплаши животното, да го издебне изотзад и да го подгони по посока на залива. Другарите му го следиха с очи, докато стигна гората и изчезна в нея.

Изтече около половин час. Гуанакото стоеше все тъй неподвижно; Морис сигурно беше вече на пушечен изстрел от него. Така че Васкес и Фелипе чакаха да чуят гърмеж и животното да падне, сериозно или леко ранено, или да побегне с всички сили.

Обаче изстрел не се чу и за голямо учудване на Васкес и Фелипе гуанакото, вместо да хукне, се просна на камъните с изпънати крака и отпуснато тяло, сякаш нямаше вече сили да се държи.

Почти веднага се появи Морис, който бе успял да се промъкне зад скалите, и се впусна към гуанакото, което не мърдаше; наведе се над него, опипа го с ръка и отново се изправи рязко.

После, като се обърна към площадката, направи движение с ръка, в смисъла на което не можеше да има съмнение. Явно молеше другарите си да дойдат колкото се може по-скоро при него.

— Има нещо странно — каза Васкес. — Ела, Фелипе.

И като слязоха от площадката на фара, двамата се затичаха към буковата гора.

Пътят дотам не им отне повече от десет минути.

— Е, как е… гуанакото?… — запита Васкес.

— Ето го — отговори Морис, сочейки животното, проснато в нозете му.

— Умряло ли е? — попита Фелипе.

— Умряло — отвърна Морис.

— Сигурно от старост? — извика Васкес.

— Не… от рана!

— Рана! Значи, е ранено?

— Да… от куршум в хълбока!

— Куршум!… — повтори Васкес.

Нямаше никакво съмнение. След като е било улучено от куршум и се е влачило до това място, гуанакото е паднало тук мъртво.

— Значи, на острова има ловци? — промърмори Васкес.

Неподвижен и замислен, той хвърли неспокоен поглед наоколо.