Жул Верн
Фарът на края на света (2)

Глава II
Остров Естадос

Остров Естадос, наричан още Земя на щатите, е разположен в югоизточния край на новия континент. Той е последният и най-източен къс от Магелановия архипелаг, който конвулсиите на вулканичната епоха са запокитили в този район на петдесет и петия паралел, на по-малко от седем градуса от южния полярен кръг. Плискан от водите на двата океана, той е място за престой на корабите, които преминават от единия в другия океан от североизток или от югозапад, след като заобиколят нос Хорн.

Проливът Льомер, открит през XVII век от холандския мореплавател със същото име, дели остров Естадос от Огнена земя, която е на 25–30 километра от него. Той предлага на корабите по-къс и по-лек път, избавяйки ги от страшните вълни, които бият бреговете на остров Естадос. На изток около десет мили^[1] от нос Сан Антонио до нос Кемпе проливът върви все покрай острова и параходите и платноходите там са по-малко изложени на опасност, отколкото ако биха минали южно от острова.

Остров Естадос е дълъг тридесет и девет мили от запад към изток — от нос Сан Бартоломе до нос Сан Хуан — и широк единайсет — от нос Колнет до нос Уебстър.

Брегът на остров Естадос е силно разчленен. Той представлява низ от големи и малки заливи, влизането в които е понякога затруднено от вериги островчета и рифове. Затова много корабокрушения са станали край тия брегове, тук преградени от стръмни скали, там поръбени от огромни камъни, в които дори при тихо време морето се разбива с неописуема ярост.

Островът беше необитаван, но може и да се живее на него, поне през хубавия сезон, т.е. през четирите месеца ноември, декември, януари и февруари, които представляват лятото на тази южна ширина. Дори стадата биха намерили достатъчна паша по обширните равнини, които се простират във вътрешността, по-специално в областта, разположена на изток от Порт Пери, между нос Конуей и нос Уебстър. Когато дебелата снежна покривка се стопи под лъчите на антарктическото слънце, тревата се раззеленява бързо, а почвата запазва чак до зимата благотворната си влага. Преживните животни, пригодени към условията около Магелановия пролив, добре биха живели из тоя край. Но когато настъпят студовете, стадата трябва да се отвеждат в местности с по-мек климат — в Патагония и дори на Огнена земя.

Тук се срещат впрочем в диво състояние и няколко двойки гуанако, вид лами, твърде груби по външност, чието месо обаче става много вкусно, когато се изпече или изпържи, както трябва. Тези животни не умират от глад през дългата зима, защото умеят да намират под снега корени и мъхове, с които засищат стомаха си.

От двете страни в средата на острова се простират равнини, няколко горички разперват мършави клони и краткотрайни листа, по-скоро жълтеникави, отколкото зелени. Това е главно антарктически бук със стъбло, достигащо понякога до шейсетина стъпки височина, което се разклонява хоризонтално, после — много коравият кисел трън и растението гаултерия, близко по свойства до ванилията.

В действителност тези равнини и гори не заемат дори и една четвърт от повърхността на остров Естадос. Останалото е само каменисти плата, където преобладава кварцът, дълбоки проломи, дълги вериги от каменни блокове, пръснати тук в резултат от много отдавнашни изригвания, защото сега напразно бихте търсили в тази част на Огнена земя или около Магелановия пролив кратери на угаснали вулкани. Към центъра на острова просторните равнини придобиват облика на степи; през осемте зимни месеца никаква издигнатинка тук не нарушава еднообразната снежна покривка. В западна посока обаче релефът на острова постепенно се нагъва, крайбрежните скали стават по-високи и по-стръмни. Тук се извисяват мрачни конусовидни грамади и заострени върхове, чиято височина достига понякога до три хиляди стъпки над морското равнище; от тях погледът може да обгърне целия остров. Това са последните звена на тази колосална Андска верига, която се е проснала от север на юг като исполински гръбнак на новия континент.

Естествено, при такива климатични условия, под пронизващия порив на страшни урагани, флората на острова е сведена до оскъдни видове, които едва се аклиматизират около Магелановия пролив или на Фолклъндските острови, отстоящи на около сто морски мили от бреговете на Огнена земя. Това са чехълче, зановец, див анасон, метлица, великденче, анемично коило. Под сянката на горите, сред тревите на ливадите тези бледи цветенца показват венчета, които увяхват почти веднага, щом се разтворят. В подножието на крайбрежните скали, по склоновете им, където се задържа малко хумус, естественикът все още може да намери тук-там мъх, а под дърветата — ядивни корени, например на един вид азалия, използувани от патагонците вместо хляб, но, общо взето, слабо хранителни.

Напразно бихте търсили на повърхността на остров Естадос постоянен воден източник. Нито река, нито поток не извира от каменистата почва. Но снегът, натрупан на дебели пластове, се задържа тук осем месеца от годината, а през топлия — по-право не толкова студения — сезон се топи под полегатите слънчеви лъчи и поддържа постоянна влага. Тогава на места се появяват вирове и езерца, в които се запазва вода от първите мразове. Така че в момента, когато започва настоящият разказ, от близките до фара възвишения се стичаха водни маси, които образуваха водопади и се вливаха в Елгорския залив или в заливчето Сан Хуан.

Но в замяна на това, че фауната и флората са слабо представени на този остров, цялото крайбрежие гъмжи от риба. Ето защо, въпреки сериозните опасности, на които са изложени плавателните им съдове, когато преминават пролива Льомер, жителите на Огнена земя понякога идват тук на богат улов. Тукашните видове са много разнообразни — моруна, шперлинг, михалца, тон, златна рибка, попче, кефал. Много кораби биха могли да намерят дори условия за морски риболов, защото по това време на годината китове, кашалоти, а също тюлени и моржове охотно посещават тия места. Тези морски животни биват така безогледно преследвани, че сега търсят убежище в антарктическите морета, където обаче ловът им е съпроводен с опасности и трудности.

Естествено, цялото крайбрежие на острова, по което се редуват ту песъчливи брегове, ту заливчета, ту подводни скали, гъмжи от миди и раковини, двучерупчести и други, стриди, охлюви, мекотели, а между подводните камъни се провират хиляди ракообразни.

Що се отнася до хвъркатите, те са представени в изобилие от лебедовобелите албатроси, бекасините, дъждосвирците, бекасите, морските ластовици, кресливите чайки, оглушителните гларуси.

Все пак от това описание не следва, че остров Естадос е в състояние да възбуди апетитите на Чили или на Република Аржентина. Общо взето, той представлява огромна, почти необитаема скала. А кому принадлежеше по времето, когато започва тази история?… Може да се каже само, че беше част от Магелановия архипелаг, тогава притежаван общо от двете републики в южния край на американския континент^[2].

През хубавия сезон жителите на Огнена земя и Патагония, принудени от някоя буря да потърсят убежище, се отбиват понякога на острова. Повечето от търговските кораби обаче предпочитат да минат през Магелановия пролив, очертан извънредно точно на морските карти, по който благодарение на развитието на параходството могат да се движат безопасно, независимо дали идват от изток или от запад, за да преминат от единия в другия океан. Само кораби, които се готвят да заобиколят нос Хорн, се решават да се приближат до остров Естадос.

Тук му е мястото да отбележим, че Република Аржентина прояви похвална инициатива, като построи този фар на края на света, за което народите трябва да й бъдат благодарни. Действително дотогава никаква светлина не озаряваше тези краища — от входа на Магелановия пролив при нос Вирхенес в Атлантическия океан до изхода му при нос Пилар в Тихия океан. Фарът на остров Естадос щеше да направи безспорна услуга на корабоплаването из тия опасни места. Дори на нос Хорн нямаше фар, който би могъл да предотврати много катастрофи, осигурявайки на корабите, идващи от Тихия океан, по-безопасно навлизане в пролива Льомер.

Затова аржентинското правителство реши да построи този нов фар в дъното на залива Елгор. След едногодишна добра работа той бе открит тоя ден — 9 декември 1859 г.

На сто и петдесет метра от дъното на залива почвата образуваше възвишение с четиристотин-петстотин квадратни метра площ и около тридесет-четиридесет метра височина. Една каменна стена опасваше тази площадка, тази скалиста тераса, която служеше за основа на кулата на фара.

Тази кула се издигаше в средата на площадката, над ансамбъла от пристройки, жилищни помещения и складове.

Пристройките включваха: първо, стаята за пазачите, мебелирана с легла, шкафове, маси, столове и отоплявана от печка за въглища, чийто кюнец извеждаше пушека през покрива; второ, общата зала, която служеше и за трапезария, също с печка, маса в средата, висящи лампи, стенни долапи, в които се съхраняваха различни уреди като далекоглед, барометър, термометър, а също и запасни лампи за фенера в случай на авария, и на края един часовник с махало, окачен на страничната стена; трето, складовете, където се пазеха хранителни припаси за една година, макар че снабдяването и смяната на пазачите щеше да се извършва на всеки три месеца: различни консерви, солено месо, сланина, сушени зеленчуци, морски сухар, чай, кафе, захар, бурета с уиски и джибровица, някои най-обикновени медикаменти; четвърто, складът с маслото, необходимо за гориво на лампите на фара; пето, складът, където бяха струпани отоплителни материали за нуждите на пазачите през цялото времетраене на антарктическата зима. Такъв беше ансамбълът от постройки, разположени в кръг на площадката.

Кулата беше изключително здрава, построена от материали, взети от самия остров. Много яките камъни, скрепени с железни болтове, подредени с голяма точност и вкопчани един в друг със скоби, образуваха стена, способна да устои на силните бури, на страшните урагани, които се развихрят тъй често по тази далечна граница между двата най-обширни океана на земята. Право бе казал Васкес, че вятърът няма да отнесе тази кула. Той и другарите му щяха да поддържат огъня на този факел и да се грижат добре за него въпреки вихрите на Магелановия пролив.

Кулата беше висока тридесет и два метра и като се прибави височината на площадката, светилото се намираше на двеста двайсет и три стъпки над морското равнище. Значи, щеше да се забелязва на петнайсет мили в открито море — разстояние, което достига зрителният лъч от тази височина. Но в действителност обсегът му беше само десет мили^[3]. По това време още не можеше да става въпрос за фарове, работещи с газ или с електричество. Впрочем на този отдалечен остров, който трудно поддържаше връзка с най-близките населени райони, беше нужна най-проста система, изискваща минимум поправки. Затова бяха избрали осветлението с масло, съчетано с най-новите постижения на тогавашната наука и индустрия.

Така че видимостта до десет мили беше достатъчна. Корабите, идващи от североизток, изток и югоизток, имаха широко поле за маневриране, за да минат през пролива Льомер или да заобиколят острова от юг. Всякакви опасности щяха да бъдат избягнати, ако се спазваха точно напътствията, обнародвани от морските власти: в първия случай фарът да се намира на юг-югозапад от кораба, а във втория — на север-североизток. При това нос Сан Хуан трябва да остане отляво, а пясъчните коси Севръл и Фалоуз — отдясно, и то корабът да извърши всички тези еволюции навреме, за да не бъде тласнат от вятъра и теченията към брега.

Освен това в много редки случаи, когато стане нужда някой кораб да се приюти в залива Елгор, той ще има възможност, държейки курс към фара, да стигне удобно за закотвяне място. Така че на връщане „Санта Фе“ лесно ще може да влезе в малкото естествено пристанище дори нощем. Тъй като разстоянието от дъното на залива до нос Сан Хуан беше около три мили, а обсегът на фара — десет мили.

Едно време фаровете бяха снабдени с параболични огледала, които имат този сериозен недостатък, че поглъщат най-малко половината от произвежданата светлина. Но прогресът си е казал думата и тук, както и във всички други области. По онова време се използуваха вече диоптрични огледала, благодарение на които се губи само малка част от силата на лампите.

Естествено, Фарът на края на света беше с неподвижен фенер. Нямаше опасност капитанът на някой кораб да го вземе за друго светило, защото липсваше такова по тия места, дори както казахме вече, на нос Хорн. Ето защо не бе сметнато за необходимо да се използува променлива светлина; така става излишен всякакъв деликатен механизъм, който трудно би се поправял на този остров, обитаван само от тримата пазачи.

Затова фенерът беше снабден с лампи с двойно охлаждане и концентрични фитили. Техният пламък при малък обем дава силна светлина, която може да се съсредоточи почти във фокуса на лещите. Маслото се подава в изобилие от система, подобна на Карселовата. Що се отнася до диоптричния апарат, разположен във вътрешността на фенера, той представлява цяла система лещи, състояща се от едно централно стъкло с обикновена форма, заобиколено от редица пръстени със средна дебелина и с такъв профил, че всички имат един и същ фокус. Благодарение на това цилиндричният сноп от успоредни лъчи, който се образува зад системата от лещи, се предава навън при условия на максимална видимост. Напущайки острова при доста ясно време, командирът на куриерския кораб можа действително да се убеди, че апаратурата и работата на фара са безупречни.

Естествено добрата работа зависеше единствено от точността и бдителността на пазачите. При условие, че поддържаха лампите в отлично състояние, че се грижеха да сменят редовно фитилите, че следяха подаването на масло в необходимото количество, че регулираха добре тегленето, като удължаваха или скъсяваха муфите на заобикалящите ги стъкла, че палеха и гасяха фара при залез и при изгрев, че винаги поддържаха щателен надзор, този фар щеше да бъде от максимална полза за корабоплаването в тия далечни краища на Атлантическия океан. Впрочем не можеше и да има съмнение в усърдието и старателността на Васкес и двамата му другари. Определени след прецизен подбор измежду голям брой кандидати, и тримата бяха проявили в предишната си работа добросъвестност, смелост и издръжливост.

Не е излишно да повторим, че безопасността на тримата пазачи изглеждаше гарантирана, колкото и изолиран да беше остров Естадос.

Неколцината жители на Огнена земя и Патагония, които се прехвърляха понякога тук през хубавия сезон, не се застояваха дълго, пък и тези бедни хорица са съвсем безобидни. След като свършат риболова, те бързат да прекосят отново пролива Льомер и да се върнат на бреговете на Огнена земя или на островите от архипелага. Не бе имало случай да се забележи присъствието на други чуждоземци.

Все пак бяха взети всички предпазни мерки, в случай че в залива Елгор дойдеха подозрителни хора. Пристройките се затваряха със здрави врати, които се заключваха отвътре, а на прозорците на складовете и жилищните помещения имаше неразбиваеми решетки. Освен това Васкес, Морис и Фелипе разполагаха с карабини, револвери и достатъчно количество муниции.

И най-после, в дъното на коридора, който завършваше в подножието на кулата, имаше желязна врата, която не можеше да се счупи или изкърти. Ако пък някой пожелаеше да проникне във вътрешността на кулата по някакъв друг начин, не можеше да стори това нито през тесните амбразури на стълбата, защитени с яки решетки, нито през горната тераса на фенера, до която се стигаше само с катерене по жицата на гръмоотвода.

Ето така, благодарение на грижите на правителството на Република Аржентина, на остров Естадос току-що бе завършено благополучно едно важно начинание.