Жул Верн
Фарът на края на света (15)

Глава XV
Развръзка

Куриерският кораб „Санта Фе“, който носеше новата смяна на остров Естадос, бе отплавал от Буенос Айрес на 19 февруари. При благоприятен вятър и тихо море пътуването му мина много бързо. Голямата буря, която трая близо осем дни, се ограничи само в района около Магелановия пролив. Затова капитан Лафаяте не почувствува нейната сила и пристигаше на местоназначението си няколко дни по-рано. Ако беше закъснял само с дванайсет часа, шхуната щеше да бъде вече далеч и ще трябваше да се откажат да преследват Конгре и бандата му.

Капитан Лафаяте не допусна да изтече тази нощ, без да се е осведомил за случилото се през последните три месеца в залива Елгор.

Васкес беше на кораба, ала другарите му Фелипе и Морис не бяха с него. Никой не познаваше спътника му и не знаеше неговото име.

Капитан Лафаяте покани и двамата в каюткомпанията^[1] и първите му думи бяха:

— Фарът бе запален със закъснение, Васкес.

— От девет седмици той не работи… — отговори Васкес.

— Девет седмици?… Какво значи това?… Къде са двамата ви другари?…

— Фелипе и Морис са мъртви!… Три седмици след отплаването на „Санта Фе“ фарът остана само с един пазач, капитане!

И Васкес разказа за събитията, развили се на остров Естадос. Една банда пирати начело с главатаря си на име Конгре от дълги години се настанила в залива Елгор, примамвала кораби към рифовете на нос Сан Хуан, събирала останките им, избивала оцелелите от корабокрушението. Никой не подозирал нейното присъствие през цялото времетраене на строежа на фара, защото тя се криела при нос Сан Бартоломе, в най-западната точка на острова. Когато „Санта Фе“ отплавала и пазачите останали сами да обслужват фара, бандата на Конгре се върнала в залива Елгор с една случайно паднала в ръцете й шхуна. Няколко минути след като влязла в малкото заливче пред фара, Морис и Фелипе се качили на нея и били убити. А Васкес успял да се спаси само благодарение на това, че в момента се намирал в дежурната стая. Той избягал и се приютил на брега при нос Сан Хуан. Там открил една пещера, в която пиратите били складирали плячката си, и можал да се изхрани с намерените в нея припаси.

После Васкес разправи как след корабокрушението на „Сенчъри“ имал щастието да спаси помощник-капитана на този кораб и двамата заживели заедно в очакване на „Санта Фе“. Най-страстното им желание тогава било шхуната, забавена от сериозни поправки, да не може да излезе на море и да стигне Тихия океан преди първите дни на март, когато трябвало да пристигне куриерският кораб.

И все пак тя щяла да напусне острова, ако двете гюллета, изстреляни от Джон Дейвис в корпуса й, не я задържали още няколко дни.

Тук Васкес прекъсна разказа си, премълчавайки това, което беше лична негова заслуга. Ала Джон Дейвис се намеси:

— Васкес забрави да ви каже, капитане — вметна той, — че двете ни гюллета се оказаха съвсем недостатъчни. Въпреки дупките, които пробихме в корпуса на „Мауле“, тя щеше да излезе в открито море още тази сутрин, ако снощи Васкес с риск за живота си не беше се приближил с плуване и не бе възпламенил един заряд до кормилото й. Откровено казано, той не постигна очаквания резултат. Повредите бяха леки и можаха да бъдат поправени за дванайсет часа. Но благодарение на тези дванайсет часа заварихте шхуната в залива. Това се дължи единствено на Васкес; и пак той, след като разпозна куриерския кораб, се сети да се завтече до фара и отново да запали тази вечер светлината, угаснала от толкова отдавна.

Капитан Лафаяте стисна сърдечно ръка на Джон Дейвис и на Васкес, които със смелата си намеса бяха позволили на „Санта Фе“ да осуети заминаването на шхуната, а после разказа как един час преди залез куриерският кораб съзрял остров Естадос.

След като определил местоположението си още сутринта, капитан Лафаяте знаел къде се намира. Куриерският кораб трябвало само да поеме към нос Сан Хуан и да го приближи още по светло.

И наистина, тъкмо когато небето започвало да потъмнява от здрача, капитан Лафаяте различил съвсем ясно, ако не източния бряг на острова, то поне високите върхове, които се извисяват на заден план. Той се намирал тогава на дванайсетина мили разстояние и смятал два часа по-късно да хвърли котва в залива.

Точно в тоя момент Джон Дейвис и Васкес бяха забелязали „Санта Фе“. Същевременно и Карканте го бе видял от терасата на фара и съобщил това на Конгре, който заповяда да се приготвят бързо за отплаване, за да излязат от залива, преди „Санта Фе“ да е влязъл там.

В това време „Санта Фе“ продължавал да се носи стремително към нос Сан Хуан… Морето било спокойно, едва облъхвано от последните дихания на морския бриз.

Естествено, преди на остров Естадос да бе построен Фарът на края на света, капитан Лафаяте не би извършил неблагоразумието да се приближи нощем толкова до сушата, а камо ли да навлезе в залива Елгор, за да стигне до фара.

Но знаел, че сега брегът и заливът са осветени, затова не сметнал за нужно да чака до другия ден.

Така че куриерският кораб продължил пътя си към югозапад и когато се стъмнило съвсем, бил на около една миля от входа на Елгорския залив.

Куриерският кораб застанал там под пара в очакване фарът да благоволи да се запали.

Минал цял час, а никаква светлина не се появявала на острова. Немислимо било капитан Лафаяте да е сбъркал местоположението си… Пред него действително се разкривал заливът Елгор… „Санта Фе“ бил далеч навътре в обсега на фара… А фарът не се запалвал!…

Какво друго би помислил човек на борда на куриерския кораб, освен че с апарата е станала някаква злополука? Може би при неотдавнашната силна буря фенерът се е счупил, лещите са се повредили, лампите са излезли от строя. Никога, не, никога не би му дошло на ум, че банда пирати е нападнала тримата пазачи, че двама от тях са паднали от ръката на тези убийци, а третият е бил принуден да избяга, за да не го сполети същата участ.

— Не знаех какво да правя — каза тогава капитан Лафаяте. — Беше тъмна нощ. Не смеех да вляза в залива. Значи, трябваше да остана в открито море до зори. Офицерите ми, екипажът, всички бяхме страшно разтревожени и предчувствувахме някакво нещастие. Най-после, към девет часа, фарът светна… Това закъснение можеше да се дължи само на злополука… Наредих да се увеличи налягането в котлите и поехме към входа на залива. След един час „Санта Фе“ влезе в него. На миля и половина от заливчето на фара срещнахме една закотвена шхуна, която изглеждаше изоставена… Тъкмо се канех да пратя на нея няколко моряци, изведнъж екнаха изстрели, а тези изстрели идеха от терасата на фара!… Разбрахме, че нашите пазачи са нападнати, че се защищават, и то вероятно срещу екипажа на тази шхуна… Надух сирената, за да уплаша нападателите… а след четвърт час „Санта Фе“ се закотви на старото си място.

— И тъкмо навреме, капитане — каза Васкес.

— Но не можехме да сторим това — отвърна капитан Лафаяте, — ако не бяхте рискували живота си, за да запалите фара. Сега шхуната щеше да бъде в морето. Сигурно нямаше да я забележим, като излиза от залива, и тази разбойническа банда щеше да избяга!

За миг цялата тази история обиколи куриерския кораб, и Васкес и Джон Дейвис бяха обсипани с най-горещи поздравления.

Нощта мина спокойно, а на другия ден Васкес се запозна с тримата пазачи от новата смяна, докарана от „Санта Фе“ на остров Естадос.

Разбира се, още през нощта бяха изпратили многоброен отряд моряци да завземе шхуната. В противен случай Конгре непременно щеше да се качи отново на нея и използувайки отлива, бързо да излезе в открито море.

За да осигури безопасността на новите пазачи, на капитан Лафаяте му оставаше само едно: да прочисти острова от вилнеещите на него разбойници, които след смъртта на Карканте и Варгас бяха тринайсет на брой, включително доведеният до отчаяние техен главатар.

Като се има пред вид големината на острова, имаше опасност преследването да се проточи дълго и дори да не завърши изобщо. Ще успее ли екипажът на „Санта Фе“ да го претърси целия?

Разбира се, Конгре и другарите му нямаше да сглупят да се върнат на нос Сан Бартоломе, тъй като тайната на това убежище можеше да бъде разкрита. Но те имаха на разположение останалия остров и можеше да минат седмици и месеци, докато бандата бъде изловена до последния човек. А капитан Лафаяте не би се съгласил да напусне остров Естадос, преди да е осигурил пазачите срещу всякакво нападение и да е обезпечил нормалната работа на фара.

Наистина единственото нещо, което можеше да даде по-бърз резултат, бяха лишенията, на които Конгре и неговите хора щяха да бъдат изложени. Не им оставаха вече никакви хранителни припаси нито в пещерата на нос Сан Бартоломе, нито в тая при залива Елгор.

На другата сутрин капитан Лафаяте, воден от Васкес и Джон Дейвис, можа лично да се увери, че поне във втората пещера нямаше вече никакви запаси — нито сухари, нито солено месо, нито каквито и да било консерви. Всички останали припаси бяха пренесени на шхуната, която моряците от куриерския кораб върнаха обратно в заливчето.

В пещерата имаше само плячка без особена стойност — постелки, дрехи, сечива и съдини, които пренесоха в жилищното помещение на фара. Ако Конгре се върнеше нощем в старото скривалище да подири награбеното, нямаше да намери нищо, което би могло да послужи за изхранване на бандата му. Сигурно не разполагаше и с ловно оръжие въпреки голямото количество пушки и боеприпаси, намерени на борда на „Карканте“. Така че можеше да разчита единствено на риболов. При такива условия той и другарите му или трябваше да се предадат, или след време да умрат от глад.

И все пак диренията започнаха незабавно. Изпратиха потери от моряци под командуването на офицер или подофицер. Едни се отправиха към вътрешността на острова, други — към крайбрежието. Капитан Лафаяте лично отиде на нос Сан Бартоломе, но и там не личеше следа от бандата.

Минаха няколко дни, ала нямаше и помен от пирати. Сутринта на 10 март обаче при фара пристигнаха седем окаяни патагонци, бледи, измършавели, измъчвани от глад. Прибраха ги на „Санта Фе“, подкрепиха ги и ги настаниха така, че да не могат да избягат.

Четири дни по-късно помощник-капитанът Риегал, обикаляйки южния бряг около нос Уебстър, намери там пет трупа, между които Васкес можа да разпознае двама чилийци от бандата.

Ако се съди по останките, разхвърляни на земята около тях, те са се опитвали да се прехранват с риба и раци; но никъде нямаше следа от огнище — нито угаснали въглени, нито пепел. Очевидно не са имали вече средство да си запалят огън.

Най-после на другата вечер, малко преди залез, между скалите, опасващи малкото заливче, на по-малко от петстотин метра от фара се появи човек.

Той стоеше почти на същото място, откъдето в навечерието на пристигането на куриерския кораб Джон Дейвис и Васкес бяха следили шхуната, обезпокоени да не би тя да замине, и същата вечер Васкес бе решил да направи последен опит.

Този човек беше Конгре.

Васкес, който се разхождаше по площадката с новите пазачи, го позна веднага и извика:

— Ето го!… Ето го!…

Като чу този вик, капитан Лафаяте, който крачеше с помощника си назад-напред по песъчливия бряг, побърза да се завтече.

Подире му се втурна Джон Дейвис с няколко моряци и когато всички стигнаха площадката, можаха да видят този главатар, единствения оцелял от бандата, която бе командувал.

Какво търсеше той на това място? Защо е дошъл? Дали не възнамерява да се предаде? Но сигурно му беше добре известна съдбата, която го очакваше. Щяха да го откарат в Буенос Айрес и там да плати с главата си за всички свои грабежи и убийства.

Конгре стоеше неподвижно на един по-висок камък, в който се разбиваха леки вълни. Погледът му блуждаеше над заливчето. До куриерския кораб можеше да види шхуната, която съдбата така навреме бе изпратила на нос Сан Бартоломе, ала друга орисница му бе отнела. Какви ли мисли се блъскаха в главата му! Колко съжаления!

Ако не бе пристигнал куриерският кораб, отдавна да беше из тихоокеанските простори, където ще му бъде толкова лесно да се изплъзне от всякакви преследвания и да си осигури безнаказаност…

Разбира се, капитан Лафаяте държеше непременно да залови Конгре.

Той даде разпореждания, и помощникът му Риегал, следван от шестима матроси, слезе от площадката на фара и се запъти към буковата гора, откъдето, изкачвайки се по скалистата бариера, лесно щяха да настигнат бандита.

Васкес водеше този малък отряд по най-прекия път.

Не бяха направили и сто крачки от площадката, когато се чу гърмеж, едно тяло се преметна във въздуха и потъна в морето сред пръски от пяна.

Конгре беше издърпал от пояса си един револвер, допрял го до челото си…

Негодникът сам си бе изпълнил присъдата и сега отливът отнасяше трупа му в морето.

Такава беше развръзката на тази драма на остров Естадос.

Разбира се, от нощта на 3 март фарът не преставаше да работи.

Васкес запозна новите пазачи с работата.

Сега от пиратската шайка не оставаше вече нито един.

Джон Дейвис и Васкес щяха да се качат на куриерския кораб, който се връщаше в Буенос Айрес; оттам първият щеше да се върне в Мобил, където несъмнено скоро ще го назначат за командир на кораб — заслужена награда за неговата енергичност, смелост и лична доблест.

Колкото до Васкес, той щеше да се върне в родния си град да си почине от така геройски издържаните изпитания… Но щеше да се върне сам, клетите му другари нямаше да дойдат с него!

Следобед на 18 март капитан Лафаяте, уверен, че занапред новите пазачи ще бъдат в безопасност, даде сигнал за отплаване. Когато излизаше от залива, слънцето залязваше.

Изведнъж там, на брега, лумна светлина и отражението й заигра в следата, оставяна от кораба. А куриерският кораб, отдалечавайки се в притъмнялото море, сякаш отнасяше със себе си няколко от безбройните лъчи, хвърляни наново от Фара на края на света.