Жул Верн
Фарът на края на света (14)

Глава XIV
Куриерският кораб „Санта Фе“

Как да опишем вълнението, сцена на което в тоя момент беше дъното на този залив?… Викът: „Куриерският кораб… куриерският кораб!…“ бе паднал като гръм, като смъртна присъда върху главите на тези негодници. „Санта Фе“ беше възмездието, което идеше на острова, наказанието за толкова престъпления, което вече не можеха да избягнат!

Но дали Карканте не е сгрешил? Корабът, който се приближаваше, наистина ли е куриерският кораб от аржентинския флот? Към залива Елгор ли се е запътил този кораб? Не се ли насочва чисто и просто към пролива Льомер или към нос Севръл, за да мине южно от острова?

Щом чу вика на Карканте, Конгре се втурна презглава към площадката, изкачи тичешком стълбата на фара и за по-малко от пет минути стигна горната тераса.

— Къде е тоя кораб? — попита той.

— Ей там… на север-северозапад.

— На какво разстояние е вече?

— Горе-долу десет мили.

— Значи, не може да стигне входа на залива, преди да се мръкне?

— Не може.

Конгре бе взел далекогледа. Той разучи кораба много внимателно, без да пророни нито дума.

Безспорно се касаеше за параход. Различаваше се пушекът, който изскачаше на гъсти валма, което показваше, че машините му работят с пълна пара.

А че този параход беше именно куриерският кораб — нито Конгре, нито Карканте не можеше да се съмнява. Много пъти по време на строителните работи те бяха виждали аржентинския кораб да се връща и да напуща остров Естадос. Впрочем този параход се носеше право към залива. Ако капитанът възнамеряваше да влезе в пролива Льомер, щеше да се движи малко по на запад, а ако искаше да мине нос Севръл — по на юг.

— Да — произнесе се най-после Конгре, — действително е куриерският кораб!

— Проклета съдба, която ни задържа досега тук! — извика Карканте. — Ако не бяха тия негодници, които ни спираха на два пъти, сега да бяхме сред Тихия океан.

— Приказките са излишни — възрази Конгре. — Трябва да вземем решение.

— Какво?

— Да отплаваме.

— Кога?

— Незабавно.

— Но преди да успеем да се отдалечим, куриерският кораб ще се намира пред залива…

— Да… ала ще остане извън него.

— Защо?

— Защото няма да вижда светлината на фара и няма да рискува да влезе в залива по тъмно.

Това много правилно разсъждение на Конгре се споделяше и от Джон Дейвис, и от Васкес. Те не искаха в никой случай да напущат мястото си, тъй като можеха да бъдат забелязани от терасата на фара. И в тясното си скривалище изказваха точно същата мисъл, както главатарят на пиратите. Фарът трябваше вече да бъде запален, тъй като слънцето току-що бе залязло. Като не види светлината му, макар че несъмнено познава острова, капитан Лафаяте цяла нощ ще кръстосва в открито море… Откровено казано, десет пъти вече той бе влизал в Елгорския залив, но само денем, а тъй като сега нямаше светлина, която да му сочи пътя, положително няма да рискува да се движи в тоя притъмнял залив. Впрочем сигурно мислеше, че на острова са станали сериозни събития, щом пазачите не са на поста си.

— Но — рече тогава Васкес — ако капитанът не е видял сушата и продължава да се движи с надежда да съзре светлина, дали няма да му се случи същото, което сполетя „Сенчъри“? Няма ли да се разбие в рифовете на нос Сан Хуан?

Джон Дейвис отговори само с уклончив жест. Беше повече от очевидно, че предположението, изказано от Васкес, можеше да се сбъдне. Безспорно вятърът не беше бурен и „Санта Фе“ не се намираше в положението на „Сенчъри“. Но в последна сметка катастрофа не беше изключена.

— Да тичаме по брега — предложи Васкес. — За два часа ще стигнем носа. Може би ще сварим да запалим огън, за да сигнализираме в коя посока е сушата.

— Не — отвърна Джон Дейвис, — ще бъде много късно. След по-малко от един час куриерският кораб ще бъде вече при входа на залива.

— Какво да правим тогава?

— Да чакаме! — отговори Джон Дейвис.

Минаваше шест часът, здрачът започваше да обгръща острова.

А в това време на борда на „Карканте“ усилено се готвеха за заминаване. Конгре искаше да отплава на всяка цена. Измъчван от безпокойство, той бе решил да напусне незабавно мястото, където беше закотвена шхуната. Ако не стореше това до сутрешния отлив, имаше опасност да срещне куриерския кораб. Като види излизащата от залива шхуна, капитан Лафаяте няма да я остави да избяга. Ще й заповяда да спре и ще разпита капитана й. Положително ще иска да разбере защо фарът не е запален. Присъствието на „Карканте“ с право ще му се стори подозрително. Като спре шхуната, ще се качи на борда, ще повика Конгре, ще направи преглед на екипажа му и дори само външният вид на тези хора ще събуди у него основателни подозрения. Ще накара кораба да завие обратно и да го последва в залива, където ще го задържи, докато положението се изясни напълно.

А тогава, като не намери тримата пазачи на фара, командирът на „Санта Фе“ ще си обясни отсъствието им единствено с покушение, на което те са станали жертва. И сигурно ще се сети, че извършители на това покушение са тия хора, които са се опитали да избягат с тази шхуна.

И най-после можеше да възникне едно друго усложнение.

Щом като Конгре и бандата му бяха забелязали „Санта Фе“ в открито море край острова, то повече от вероятно е да са го видели и тия, които на два пъти бяха нападали „Карканте“, когато се готвеше да излезе от залива. Тези незнайни врагове, които следят всички движения на куриерския кораб, ще бъдат тук, когато той пристигне в залива, и ако между тях, както имаше основание да се очаква, е и третият пазач, Конгре и хората му няма вече да могат да избягнат наказанието за своите престъпления.

Конгре бе предвидил всички тези възможности и последиците от тях. Затова и взе единственото възможно решение: да вдигне котва веднага и като използува попътния северен вятър и тъмната нощ, да разпъне всички платна и да излезе в открито море. Тогава шхуната ще има пред себе си океана. Възможно е куриерският кораб, като не вижда фара и не смее да се приближи до сушата в тоя мрак, да е още доста далеч от остров Естадос. Ако стане нужда, за по-сигурно, вместо да се насочи към пролива Льомер, Конгре ще се стрелне на юг, ще заобиколи нос Севръл и ще се скрие зад южния бряг.

Разбрали плана на пиратите, Джон Дейвис и Васкес си блъскаха главите как да го осуетят, но отчаяни, чувствуваха пълното си безсилие!

Към седем и половина Карканте подкани да се качат и неколцината, които бяха още на брега. Когато екипажът се събра в пълен състав на борда, прибраха лодката и Конгре заповяда да се вдигне котва.

Джон Дейвис и Васкес чуваха равномерния шум на рудана, който изтегляше котвата. След пет минути тя беше вече прибрана. Шхуната започна веднага маневра. Тя бе вдигнала всичките си платна — и горни, и долни, за да поемат до максимум бриза, който отслабваше. Излезе бавно от малкото заливче на фара и за да използува по-добре вятъра, се движеше по средата на Елгор.

Но скоро плаването стана много трудно. Тъй като нивото на морето бе спаднало почти до минимум, течението не помагаше на шхуната и при тази скорост тя едва напредваше. А когато след два часа настъпеше приливът, щеше още повече да загуби скорост. В най-добрия случай нямаше да стигне нос Сан Хуан преди полунощ.

Всъщност това не беше толкова важно. Щом „Санта Фе“ не можеше да влезе в залива, нямаше опасност да срещне шхуната. Ако Конгре дочакаше следващия отлив, при изгрев навярно щеше да бъде извън залива.

Екипажът правеше всичко възможно да ускори хода на „Карканте“, но беше безпомощен пред една твърде реална опасност — отнасянето. Лека-полека вятърът тласкаше кораба към южния бряг на залива Елгор. Този бряг Конгре не познаваше добре, но му беше известен като много опасен с дългата ивица подводни камъни, която го опасваше. Един час след потеглянето дори брегът му се стори толкова близо, че сметна за благоразумно да промени положението си, за да се отдалечи от него. При тоя вятър, който с настъпването на нощта отслабваше все повече и повече, това не бе никак лесно.

Обаче маневрата беше крайно необходима. Опънаха въжетата на задните платна, а предните отпуснаха. Но тъй като нямаше скорост, шхуната не можеше да лавира срещу вятъра и продължи да се занася към брега.

Конгре схвана опасността. Оставаше му едно-единствено средство. И го приложи. Спуснаха лодката, шестима души слязоха в нея и с помощта на греблата и едно въже успяха да накарат шхуната да се обърне с десния си борд. Четвърт час след това тя можа да поеме първоначалния си курс, без опасност да бъде изхвърлена на рифовете по южния бряг.

За нещастие не се усещаше вече никакъв полъх; платната трептяха, отпуснати на мачтите. Лодката не беше в състояние да довлече „Карканте“ до входа на залива. Оставаше само едно: да дочакат прилива, който започваше да се усеща. Ала бе немислимо да се движат срещу него. Нима Конгре ще бъде принуден да се закотви на това място, на по-малко от две мили от заливчето на фара?

След отплаването Джон Дейвис и Васкес, измъквайки се от скривалището си, слязоха чак до морето, откъдето започнаха да следят маневрите на шхуната. Тъй като бризът бе съвсем утихнал, разбраха, че Конгре ще се види принуден да спре и да чака следващия отлив. Все пак, преди да се пукне зората, ще има време да стигне входа на залива и възможност да се измъкне незабелязано.

— Не, той е в ръцете ни! — извика внезапно Васкес.

— Но как? — попита Джон Дейвис.

— Елате… Елате!

Васкес помъкна бързо другаря си към фара.

Той смяташе, че „Санта Фе“ кръстосва пред острова. Дори може да се е приближил много до него, което при това спокойно море не представляваше голяма опасност. Нямаше съмнение, че капитан Лафаяте, много учуден от угасването на фара, държи кораба си под пара в очакване на изгрева.

Така мислеше и Конгре, но се надяваше същевременно да надхитри куриерския кораб. Щом отливът отдръпне водите на залива към морето, дори без да има нужда от вятър, „Карканте“ ще потегли отново и за по-малко от час ще стигне открито море.

Когато излязат от залива, Конгре няма да се отдалечава много от брега. Достатъчно му е течението, движещо се на юг, и едно от ония леки полъхвания, които неминуемо се появяват от време на време дори в тихи нощи, за да мине спокойно край брега даже в такава непрогледна нощ. Щом заобиколи отстоящия на седем-осем мили нос Севръл, шхуната ще бъде на завет под крайбрежните скали и няма от какво да се страхува. Единствената опасност беше да бъде забелязана от дежурните наблюдатели на „Санта Фе“, ако мине от другата страна на залива, а не покрай нос Сан Хуан. Ако те сигнализират, че виждат „Карканте“ при изхода на залива, капитан Лафаяте в никой случай няма да й позволи да се отдалечи, без да разпита капитана й за фара. Със силата на парата ще настигне бягащия платноход, преди той да е изчезнал зад височините на юг.

Минаваше вече десет часа. Волю-неволю Конгре трябваше да се закотви и да изчака настъпването на отлива. Но дотогава имаше близо осем часа. Едва към три часа сутринта течението щеше да стане благоприятно. Шхуната избягна прилива, обръщайки вълнореза си към морето. Прибраха лодката. Когато настъпеше подходящият момент, Конгре нямаше да губи нито минута да потегли наново.

Изведнъж екипажът нададе вик, който можеше да се чуе на двата бряга на залива.

Дълъг сноп светлина бе пронизал мрака. Фарът сияеше с целия си блясък, осветявайки морето пред острова.

— Ах, мръсници недни! Те са там! — извика Карканте.

— На брега! — изкомандува Конгре.

И действително, за да избягнат неминуемата опасност, надвиснала над тях, те имаха само един изход: да оставят на шхуната само няколко души, после да слязат на брега, да изтичат до площадката на фара, да нахълтат в пристройката, да изкачат стъпалата на кулата, да се доберат до дежурната стая, да се нахвърлят върху пазача, върху другарите му, ако има такива, да ги очистят и да угасят фара. Ако куриерският кораб е потеглил към залива, той неминуемо ще се спре… Ако пък е вече там, ще се опита да влезе, но няма да има светлина, която да го води към дъното на заливчето. В най-лошия случай ще се закотви и ще чака да съмне.

Конгре заповяда да спуснат лодката. В нея заедно с него се настаниха Карканте и дванайсет души, въоръжени с пушки, револвери и дълги ножове. След минута акостираха на брега и се втурнаха към площадката на фара, която беше само на миля и половина от тях.

Това разстояние изминаха за четвърт час. Нито за миг не се отделиха един от друг. Цялата банда, без двамата, оставени на борда, се озова вкупом в подножието на фара.

Да… Джон Дейвис и Васкес се намираха тук. Тичешком, без да се пазят, защото знаеха, че няма да срещнат никого, те бяха изкачили площадката и влезли в пристройката на фара. Васкес искаше да запали отново този фар, за да може куриерският кораб да стигне заливчето, без да чака да се съмне. Измъчваха го какви ли не опасения, най-вече да не би Конгре да е унищожил лещите и счупил лампите и апаратът да не е вече в състояние да работи. Тогава по всяка вероятност шхуната ще избяга, без да бъде забелязана от „Санта Фе“.

И ето двамата нахълтаха в жилищното помещение, вмъкнаха се в коридора, отвориха вратата на стълбата, след това я затвориха и заключиха здраво, изкачиха стъпалата и стигнаха дежурната стая…

Фенерът беше в добро състояние, лампите — на мястото си, дори с фитили и масло, останали от времето, когато ги бяха угасили. Не! Конгре не бе унищожил диоптричния механизъм на фенера, а само спрял действието на фара, докато се намираше в залива Елгор.

А и как би могъл да предвиди при какви обстоятелства ще бъде принуден да напусне острова?

Но ето че фарът светеше отново! Куриерският кораб можеше лесно да се закотви на предишното място.

В подножието на кулата закънтяха силни удари. Цялата шайка блъскаше вратата, за да се качи на терасата и да угаси светлината. Всички рискуваха живота си, само и само да забавят пристигането на „Санта Фе“. Не бяха намерили никого нито на площадката, нито в жилищното помещение. Тия в дежурната стая едва ли са многобройни. Лесно ще се справят с тях. Ще ги убият и фарът няма да хвърля вече своите опасни лъчи в нощта.

Както знаем, вратата в дъното на коридора беше направена от дебела метална плоча. Не можеха да разбият ключалките, с които беше затворена откъм стълбата. Не можеха и да я счупят с лостове или брадви. Карканте, който се опита, много бързо разбра това. След няколко безуспешни опита той се върна при Конгре и останалите.

Какво да правят? Има ли начин да се изкачат отвън до фенера на фара? Ако това е невъзможно, на бандата не остава нищо друго, освен да избяга във вътрешността на острова, за да не падне в ръцете на капитан Лафаяте и неговия екипаж. А защо да се връщат на шхуната? Впрочем няма да имат и време. Сигурно куриерският кораб се намира сега в залива и е на път за фара.

Ако, напротив, след няколко минути фарът угасне, „Санта Фе“ не само няма да може да продължи пътя си, но и ще бъде принуден да се върне обратно и вероятно шхуната ще успее да се изплъзне? И все пак имаше начин да се стигне терасата.

— Жицата на гръмоотвода! — извика Конгре.

Действително по дължината на кулата беше опъната метална жица, закрепена на всеки три стъпки с железни скоби. Като се улавя последователно за тях, човек би могъл да стигне терасата и да издебне намиращите се в дежурната стая.

Конгре реши да опита това последно спасително средство. Но Карканте и Варгас го изпревариха. Те се качиха на покрива на пристройката, уловиха се за жицата и започнаха да се катерят един подир друг, надявайки се да не бъдат забелязани в тъмното.

Най-после стигнаха парапета, вкопчиха се за металните му пръчки… Оставаше само да го прекрачат…

В този миг екнаха револверни изстрели.

Джон Дейвис и Васкес бяха там, в отбрана. Двамата бандити, улучени в главата, се пуснаха и се строполиха върху покрива на пристройката.

Същевременно в подножието на фара се чуха изсвирвания. Куриерският кораб влизаше в заливчето и сирената му раздираше въздуха с острите си писъци…

Не им оставаше нищо друго, освен да бягат. След няколко минути „Санта Фе“ щеше да се закотви на предишното си място.

Разбрали, че нищо вече не могат да сторят, Конгре и другарите му се втурнаха надолу по ската и избягаха във вътрешността на острова.

Четвърт час по-късно, точно когато капитан Лафаяте спущаше котва към дъното, освободеният баркас на пазачите с няколко замаха на веслата се доближи до военния кораб.

Джон Дейвис и Васкес бяха вече на борда на „Санта Фе“.