Жул Верн
Фарът на края на света (12)

Глава XII
На излизане от залива

Както става често след силна буря, сутринта на 25 февруари хоризонтът беше забулен от мъгли. Но променяйки посоката си, вятърът утихна и имаше признаци, че времето се оправя.

Тоя ден бе решено шхуната да вдигне котва и Конгре се приготви за отплаване следобед. Вероятно дотогава слънцето ще разпръсне изпаренията, натрупали се при изгрев. Отливът, който трябва да настъпи в шест часа вечерта, ще подпомогне излизането от залива Елгор. Шхуната ще стигне нос Сан Хуан към седем часа и продължителният здрач по тия полярни ширини ще й позволи да го заобиколи, преди да настъпи нощта.

Ако не беше мъглата, можеше да отплава със сутрешния отлив. Действително всичко беше готово на борда, товаренето — привършено, провизии — в изобилие — взетите от „Сенчъри“ и изтеглените от складовете на фара. В пристройката на фара оставиха само мебелите и съдините, понеже Конгре не искаше да задръства и без това препълнения трюм. Макар и облекчена от част от баласта, шхуната газеше няколко сантиметра по-дълбоко от обикновено и беше опасно да се потапя повече под ватерлинията.

Малко след пладне, докато се разхождаха по площадката на фара, Карканте каза на Конгре:

— Мъглата почва да се вдига и скоро морето ще се открие. При такива мъгли обикновено вятърът утихва и морето се успокоява по-бързо.

— Вярвам този път най-после да се измъкнем — отвърна Конгре — и нищо да не ни попречи да стигнем пролива…

— Дано и по-нататък да бъде така — додаде Карканте. — Ала нощта ще бъде тъмна, Конгре. Сега луната е едва в първата си четвъртина и ще изчезне почти едновременно със слънцето…

— Това не е толкова важно, Карканте, пък и на мен не ми трябват нито луна, нито звезди, за да се движа край острова!… Аз познавам северното крайбрежие и смятам да заобиколя Новогодишните острови и нос Колнет на достатъчно разстояние, за да избягна рифовете им!…

— При тоя страничен североизточен вятър утре ще бъдем далеч, Конгре.

— Утре няма да виждаме вече нос Сан Бартоломе и се надявам вечерта остров Естадос да остане на двайсетина мили зад нас.

— Крайно време е, Конгре, като се има пред вид откога сме тук.

— Съжаляваш ли за това, Карканте?…

— Не, особено сега, когато работата е свършена, когато сме събрали, както се казва, цяло имане и разполагаме с добър кораб, който ще ни отнесе ведно с нашите богатства!… А аз, дявол да го вземе, мислех, че всичко е загубено, когато „Мауле“… не, „Карканте“ влезе в залива с надупчен корпус! Ако не бяхме успели да поправим повредите, кой знае колко време още щеше да се наложи да прекараме на острова. А пристигне ли куриерският кораб, ще трябва да се върнем пак на нос Сан Бартоломе… А на мен ми е дошло до гуша от този нос Сан Бартоломе!

— Да — отвърна Конгре, и зверското му лице се намръщи, — ще бъде много лошо!… Като види фара без пазачи, командирът на „Санта Фе“ ще вземе мерки… Ще се впусне да ни търси… Ще прерови целия остров и кой знае дали няма да намери скривалището ни?… Ами ако се върне при него третият пазач, който избяга?

— Няма такава опасност, Конгре. Нали не намерихме никакви следи от него, а без провизии едва ли би изкарал тия два месеца! Защото скоро ще се навършат два месеца, откакто „Карканте“… — ах, този път не забравих новото й име — се закотви в залива Елгор. А през цялото време тоя смел пазач трябва да е карал само на сурова риба и корени…

— Така или иначе, ще сме заминали още преди връщането на куриерския кораб — каза Конгре, — в това няма никакво съмнение.

— Ако се съди по дневника на фара, той трябва да пристигне най-много след осем дни — заяви Карканте.

— А след осем дни — добави Конгре — ще бъдем вече далеч от нос Хорн, на път за Соломоновите острови или за Новите Хебриди.

— Не ще и дума, Конгре. Ще се кача за последен път на терасата да погледна морето. Ако се вижда някакъв кораб…

— Ех, какво ни засяга това! — рече Конгре, като повдигна рамене. — Атлантическият и Тихият океан принадлежат на всички. „Карканте“ има редовни документи. Необходимото вече е направено, можеш да разчиташ на мен. И дори „Санта Фе“ да ни срещне при входа на залива, ще й върнем поздрава, защото на учтивостта трябва да се отговаря с учтивост!

Както виждаме, Конгре не се съмняваше в успеха на своите планове. Струваше му се, че всички обстоятелства се стичат в негова полза.

Докато началникът му слизаше към заливчето, Карканте се изкачи по стълбата и когато стигна горната тераса, остана там един час да наблюдава.

Сега на небето нямаше нито едно облаче и линията на хоризонта, отдръпнала се на дванайсетина мили, се очертаваше съвсем ясно. Морето, макар и още неспокойно, не беше вече побеляло от бушуващи талази и все още силното вълнение не пречеше на шхуната. Всъщност, щом се озоват в пролива, ще намерят там спокойно море и защитени от сушата и при попътен вятър, ще плават като по река.

Към два часа на изток в открито море се показа само един тримачтов кораб, но на такова разстояние, че без далекоглед Карканте не би разпознал платната му. Той се носеше на север, значи не към Тихия океан, и скоро изчезна.

Впрочем един час по-късно нещо разтревожи Карканте и той се двоумеше дали да доложи на Конгре.

На север-североизток се бе появил дим, все още далечен. Значи някакъв параход се спущаше към остров Естадос или към бреговете на Огнена земя.

Гузен негонен бяга. Този дим беше достатъчен, за да смути нечистата съвест на Карканте.

„Дали не е куриерският кораб?…“ — рече си той.

Всъщност беше едва 25 февруари, а „Санта Фе“ трябваше да пристигне не по-рано от първите дни на март!… Дали не е тръгнал по-рано?… Ако е той, след два часа ще бъде срещу нос Сан Хуан… Всичко ще бъде загубено… Нима ще се простят със свободата точно когато са на път да я спечелят, и ще се върнат към непоносимия живот на нос Сан Бартоломе?

Карканте виждаше долу шхуната, която се полюшваше грациозно, сякаш наистина искаше да го подразни. Всичко беше готово. Оставаше само да вдигне котва, за да отплава… Но при насрещен вятър не можеше да се пребори с настъпващия прилив, а морето щеше да спадне след не по-малко от два и половина часа.

Значи, не можеха да излязат в открито море преди този параход да пристигне, а ако той беше куриерският кораб…

Карканте не можа да сдържи напиращата ругатня. Ала не искаше да безпокои Конгре, зает много с последните приготовления, преди да се увери във видяното, затова остана сам на наблюдателния си пост върху терасата на фара.

Подпомаган от течението и вятъра, корабът се приближаваше бързо. Капитанът му подклаждаше усилено котлите, защото гъст дим се издигаше от комина, който Карканте още не можеше да види зад силно опънатите платна. Поради това корабът беше силно наклонен с десния си борд. Ако продължаваше с тази бързина, скоро щеше да се озове срещу нос Сан Хуан.

Карканте не се отделяше от далекогледа и колкото повече се скъсяваше разстоянието до парахода, толкова повече растеше безпокойството му. Скоро това разстояние намаля на няколко мили и корпусът на кораба започна отчасти да се вижда.

Страхът на Карканте стигна връхната си точка, ала изведнъж се разсея.

Параходът току-що бе се обърнал към вятъра, което показваше, че иска да влезе в пролива; при тази маневра Карканте виждаше дори въжетата на платната му.

Това беше параход от 1200–1500 тона, който нямаше нищо общо със „Санта Фе“.

Карканте, подобно на Конгре и останалите си другари, познаваше добре куриерския кораб, тъй като го бе виждал много пъти по време на дългия му престой в залива Елгор. Знаеше, че е устроен като шхуна, а приближаващият параход беше тримачтов.

Как му олекна на Карканте и как се зарадва, че не бе развалил напразно спокойствието на бандата! Той остана още един час на терасата и видя как параходът мина на три-четири мили северно от острова, тоест много далеч, за да може да даде сигнал, който впрочем би останал без отговор, и то не без причина.

Четиридесет минути по-късно параходът, който се движеше най-малко с дванайсет възли, изчезна в открито море зад нос Колнет.

След като се увери, че никакъв друг кораб не се вижда чак до хоризонта, Карканте слезе.

Часът на отлива обаче наближаваше. Точно определеното време за отплаване на шхуната. Приготовленията бяха завършени, платната — готови за вдигане. Оставаше само да ги разпънат, за да ги издуе вятърът, който бе задухал устойчиво от изток-югоизток, и „Карканте“ ще се понесе към морето.

В шест часа Карканте и повечето от хората му бяха на шхуната. Лодката докара тия, които чакаха в подножието на площадката, после я вдигнаха на борда.

Морето започваше бавно да се отдръпва. То вече оголваше мястото, където шхуната бе стояла на сухо по време на ремонта. От другата страна на заливчето камъните показваха заострените си върхове. Вятърът проникваше през пролуките между скалите и лекият прибой замираше на брега.

Моментът на заминаването бе настъпил. Конгре заповяда да се завърти руданът. Веригата се опъна, заскърца и когато котвата се показа, прибраха я за предстоящото далечно плаване.

Тогава нагласиха платната по вятъра, шхуната набра скорост и се насочи към морето.

Тъй като вятърът духаше от изток-югоизток, „Карканте“ лесно щеше да задмине нос Сан Хуан. Всъщност нямаше никаква опасност да се блъсне в тези твърде стръмни крайбрежни скали.

Това беше известно на Конгре. Той познаваше добре залива. Затова, изправен на кормилото, се стараеше да увеличи скоростта до възможния максимум.

В действителност „Карканте“ се движеше много неравномерно — ту забавяше ход, когато вятърът отслабнеше, ту отново набираше скорост, когато пристъпите на бриза се засилеха.

Тя изпреварваше отлива, оставяйки подире си доста равна бразда, което показваше добрата й плавателност и предвещаваше благополучно пътуване.

В шест и половина Конгре беше само на една миля от крайната точка на носа. Той виждаше разстилащото се до хоризонта море. Слънцето клонеше към противоположната страна и скоро звездите щяха да заблестят в зенита, който притъмняваше под булото на здрача.

В тоя момент Карканте се приближи до Конгре.

— Значи, скоро ще бъдем извън залива! — каза той със задоволство.

— След двайсет минути — отговори Конгре, — ще наредя да отпуснат въжетата и ще завъртя кормилото надясно, за да заобиколим нос Сан Хуан…

— Ще се наложи ли да променим положението си спрямо вятъра, когато се озовем в пролива?

— Едва ли — заяви Конгре. — Щом минем нос Сан Хуан, ще обърнем левия си борд към вятъра и се надявам да стигнем така чак до нос Хорн. Зимата настъпва и вярвам, че ще можем да разчитаме на постоянството на тези източни ветрове. Всеки случай в пролива ще направим каквото е необходимо и да се надяваме, че вятърът няма да ни принуди да се движим в зигзаг.

Ако Конгре можеше да мине без лавиране, както разчиташе, щеше да спечели много време.

В този миг един човек от екипажа извика:

— Внимание отпред!…

— Какво има? — попита Конгре.

Карканте притича до човека и се наведе през борда:

— Карай насам… карай полека! — подвикна той на Конгре.

Междувременно шхуната застана почти неподвижно с борд към пещерата, в която бандата бе живяла толкова време.

В тази част от залива стърчеше останка от корпуса на „Сенчъри“, повлечена от отлива към морето. Сблъскването би имало злополучни последици, ала беше вече късно да се заобиколи тази отломка.

Затова Конгре завъртя кормилото слабо наляво. Шхуната мина почти до самата отломка и я докосна леко с подводната си част.

В резултат на тази маневра „Карканте“ се приближи малко до северния бряг и веднага пое по предишния курс. Още четиридесетина метра и щяха да завият край ъгъла на крайбрежните скали; тогава Конгре можеше да поеме на север и да не управлява вече с кормило.

Точно в тоя момент остро изсвирване раздра въздуха и корпусът на шхуната бе разтърсен от удар, последван незабавно от силна експлозия.

В същото време от брега се издигна белезникав дим, който вятърът отнесе към вътрешността на залива.

— Какво е това? — извика Конгре.

— Стреляха в нас — отговори Карканте.

— Дръж кормилото! — заповяда Конгре.

Той се втурна към левия борд, погледна надолу и на половин стъпка над ватерлинията в корпуса забеляза дупка.

Целият екипаж мигновено се прехвърли към носа на шхуната.

Нападение от тази част на брега!… В момента, когато „Карканте“ излизаше от залива, едно гюлле се бе ударило в борда й; ако беше улучило по-ниско, неминуемо щеше да я потопи!… Откровено казано, Конгре и съучастниците му бяха колкото уплашени, толкова и изненадани от това непредизвикано нападение.

Какво можеха да сторят?… Да спуснат лодката, да се качат на нея, да слязат на брега там, откъдето се бе издигнал димът, да заловят тия, които бяха изпратили тоя снаряд, да ги избият или най-малкото да ги прогонят от това място?… Но отде да знаят дали тези нападатели нямаха числено превъзходство? Дали не беше по-добре да се отдалечат, за да проверят най-напред сериозна ли е повредата?

Наложителността на това решение стана още по-очевидна, когато каронадата стреля повторно. На същото място се образува кълбо дим. Второ гюлле се удари в дървената част на корпуса, малко зад първото. Давайки трескаво разпорежданията си, Конгре изтича на кърмата при Карканте, който бързаше да ги изпълни.

Веднага щом усети действието на кормилото, шхуната се обърна рязко срещу вятъра, после се наклони с десния си борд. След по-малко от пет минути тя започна да се отдалечава от брега и скоро се озова извън обсега на насоченото срещу нея оръдие.

Впрочем друг изстрел не се и чу. Брегът чак до самия нос беше пуст. Можеше да се предположи, че нападението няма да се възобнови.

Сега най-важното беше да проверят в какво състояние е корпусът. Вътре такава проверка беше невъзможна, тъй като трябваше да преместят товара. Но в едно нямаше съмнение: че двете гюллета бяха пробили обшивката и бяха заседнали в трюма.

Затова спуснаха лодката, а в това време „Карканте“ се остави да я поклаща отливът.

Конгре и дърводелецът се спуснаха в лодката и огледаха корпуса да разберат дали повредата не може да се поправи на място.

Установиха, че две гюллета са улучили шхуната и са пробили обшивката. За щастие подводната част беше незасегната. Двете дупки се намираха в основата на обшивката, точно на ватерлинията. Още няколко сантиметра по-долу и щеше да се образува пробив, който екипажът може би нямаше да свари да запуши. Трюмът неминуемо щеше да се напълни, а „Карканте“ — да потъне при самия вход на залива.

Разбира се, Конгре и другарите му щяха да успеят да стигнат брега с лодката, ала това означаваше краят на шхуната.

Общо взето, повредата не изглеждаше толкова сериозна, но безспорно пречеше на „Карканте“ да се впусне по-далеч в открито море. При най-малкото наклоняване на левия борд водата щеше да проникне във вътрешността. Затова, преди да продължи пътя си, двете дупки, пробити от снарядите, трябваше да се затулят.

— Но кой мръсник ни погоди това? — не преставаше да повтаря Карканте.

— Може би пазачът, който ни избяга!… — отвърна Варгас. — А възможно е и някой оцелял от „Сенчъри“, спасен от този пазач. Защото без друго, за да се изстрелят тези гюллета, трябва оръдие, а това оръдие не е паднало от луната.

— Точно така — съгласи се Карканте. — Сигурно е от тримачтовия кораб. Много жалко, че не го намерихме сред останките.

— Оставете това — прекъсна го рязко Конгре, — трябва да поправим повредата колкото се може по-бързо!

Действително нямаше смисъл да се спори при какви обстоятелства бе станало нападението срещу шхуната, а да се пристъпи към необходимия ремонт. В краен случай той можеше да се извърши на срещуположния бряг на залива, при нос Сан Диего. Един час щеше да стигне за това.

Ала тук шхуната беше много изложена на морските ветрове, а брегът чак до нос Севръл не предлагаше никакво убежище. При първата буря щеше да се разбие в рифовете. Ето защо Конгре реши да се върне още същата вечер в дъното на залива Елгор, където можеше да се работи в пълна безопасност и с максимална бързина.

Но в това време започна отливът, а шхуната не можеше да върви срещу него. Затова трябваше да чака прилива, който щеше да се почувствува след не по-малко от три часа.

Ала вълнението започваше да клатушка доста силно „Карканте“ и можеше да я отнесе към нос Севръл, при което имаше опасност да се напълни. И без туй при всяко по-чувствително поклащане се чуваше шум на вода, която нахлуваше през дупките в корпуса. Конгре бе принуден да хвърли котва на няколко кабелта от нос Сан Диего.

Изобщо положението беше доста тревожно. Идеше нощта и скоро щеше да настъпи непрогледен мрак. Конгре трябваше да приложи всичките си знания за тези краища, за да спаси шхуната от сблъскване в някой от многобройните подводни камъни, които правеха брега непристъпен.

Най-после към десет часа започна приливът. „Карканте“ вдигна котва и още преди да настъпи полунощ, не без известни рискове, се върна на старото си място в дъното на залива Елгор.