Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (61)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Phare du bout du monde, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 9гласа)

Информация

Сканиране
gogo_mir(2012)
Разпознаване и корекция
etsatchev(2012)

Издание:

Жул Верн. Фарът на края на света

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1981

Преведе от френски: Борис Миндов

Редактор: Гергана Калчева

Художник: Любен Зидаров

Худ. редактор: Иван Кенаров

Техн. редактор: Георги Дойчинов

Коректор: Паунка Камбурова

Френска, Второ издание

Подписана за печат на 19.VIII.1981 г. Излязла от печат на 5.XI.1981 г.

Изд. №1497, формат 70×100/8. Страници: 104

Печ. коли 13, Изд. коли 16,85, УИК 12,98

Цена 1,54 лв.

ЕКП 9537626337; 6126–?–81

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Набор ПК „Димитър Благоев“ — София

Печат и подвързия ДП „Балкан“ — София, Пор. №1213

 

Jules Verne. Le Phare du bout du monde

Librairie Hachette, Paris, 1940

История

  1. —Добавяне

Глава XI
Грабителите на корабни останки

Те бяха тук — цяла дузина, и Конгре и Карканте с тях, — привлечени от грабителския нагон.

Предния ден, точно когато слънцето се канеше да се спусне зад хоризонта, от терасата на фара Карканте бе забелязал идващия от изток тримачтов кораб. Когато доложи това на Конгре, той помисли, че този кораб, подгонен от бурята, иска да влезе в пролива Льомер, а после да потърси убежище зад западния бряг на острова. Доколкото му позволяваше дневната светлина, следеше неговите движения, а когато се мръкна, различаваше светлините му. Скоро разбра, че корабът е почти загубил управление и навярно скоро ще бъде изхвърлен на брега, който оттук не се виждаше. Ако Конгре запалеше фара, всякаква опасност би изчезнала. Той благоразумно се въздържа да стори това и когато сигналните светлини на „Сенчъри“ угаснаха, вече не се съмняваше, че корабът е загинал с екипажа и товара си между нос Сан Хуан и косата Севръл.

На другия ден ураганът продължаваше все тъй да беснее. Не можеше и да се мисли за отплаване на шхуната. Трябваше да го отложат — забавяне, което можеше да трае няколко дни, а това неминуемо щеше да има сериозни последици, като се има пред вид постоянната заплаха от пристигането на нова смяна. Колкото и голямо да беше огорчението на Конгре и на хората му, налагаше се да чакат. В края на краищата нали беше още едва 19 февруари. Бурята непременно ще утихне, преди да настъпи краят на месеца. При първото проясняване „Карканте“ ще вдигне котва и ще излезе на море.

Но тъй като един кораб току-що бе заседнал на брега, не беше ли това сгоден случай да се възползуват от корабокрушението, като приберат по-ценните останки и така увеличат стойността на товара, който шхуната трябва да отнесе? По-голямата плячка поне ще ги възнагради за поетия риск.

Не стана нужда дори да се разисква. Може да се каже, че цялото това ято грабливи птици излетя вкупом. Тутакси приготвиха баркаса; една дузина хора и главатарят им се настаниха в него. Трябваше да гребат срещу вятъра, който виеше бясно и разбунваше водите на залива. Едва им стигна час и половина да се доберат до последните крайбрежни скали; но с помощта на платното връщането щеше да стане бързо.

Баркасът акостира на северния бряг на залива, срещу пещерата. Всички слязоха и се втурнаха към мястото на корабокрушението. В тоя момент именно екнаха виковете, които прекъснаха разговора между Джон Дейвис и Васкес.

Васкес веднага пропълзя до входа на пещерата, като внимаваше да не бъде забелязан.

След минута и Джон Дейвис се примъкна до него.

— Защо сте тук? — попита Васкес. — Оставете ме сам!… Вие трябва да си почивате.

— Не — възрази Джон Дейвис. — Сега съм съвсем добре. И аз искам да видя тази хищна глутница.

Енергичен човек беше помощник-капитанът на „Сенчъри“, решителен като Васкес, син на Америка с желязна воля, който действително трябваше да има, както казва народът, „душа, закована здраво за тялото“, та при крушение на тримачтовия кораб едното да не се отдели от другото.

И същевременно отличен моряк. Той бе служил като офицер във военния флот на Съединените щати, преди да премине към търговския, а тъй като след завръщането на „Сенчъри“ в Мобил Хари Стюърд трябваше да се уволни, собствениците бяха решили да поверят на Дейвис командуването на кораба.

Това още повече възбуждаше у него гняв и омраза. От тоя кораб, на който скоро трябваше да стане капитан, сега той виждаше само безформени отломки, оставени на произвола на шайка грабители.

Ако Васкес имаше някога нужда да повдигнат духа му, Дейвис беше именно човекът, който щеше да стори това!

Но колкото и решителни и смели да бяха двамата, какво можеха да направят срещу Конгре и съучастниците му?

Скрити зад скалите, Васкес и Джон Дейвис наблюдаваха внимателно крайбрежието до самия нос Сан Хуан.

Конгре, Карканте и останалите се бяха спрели най-напред на оня ъгъл, където ураганът преди малко бе изтласкал половината от корпуса на „Сенчъри“ във вид на отломки, струпани в подножието на крайбрежните скали.

Грабителите се намираха на по-малко от двеста крачки от пещерата, откъдето ясно се различаваха чертите им. Те бяха облечени с мушами, пристегнати силно около кръста, за да не прониква вятърът, с качулки на главата, придържани под брадата със здрава каишка. Личеше, че с мъка устояваха на поривите на бурята. От време на време се налагаше да се подпират за някоя корабна отломка или камък, за да не паднат. Васкес посочи на Джон Дейвис тия, които познаваше, откакто ги бе видял при първото им посещение в пещерата.

— Оня високият — каза той, — ей там до вълнореза на „Сенчъри“, е човекът, когото наричат Конгре.

— Техният главатар?

— Техният главатар.

— А човекът, с когото разговаря?

— Той е Карканте, помощникът му… и видях добре от горната тераса на фара, че е от ония, които убиха другарите ми.

— И с удоволствие бихте му счупили главата? — рече Джон Дейвис.

— На него и на началника му като на бесни кучета! — отвърна Васкес.

Изтече близо един час, докато грабителите завършиха огледа на тази част от корпуса. Искаше им се да претършуват всички негови кътчета. Никела, който съставляваше товара на „Сенчъри“ и не им трябваше, щяха да оставят на брега. Що се отнася до останалия дребен товар на тримачтовия кораб, може би в него имаше неща, които щяха да им бъдат полезни. И действително Васкес и Дейвис ги видяха да пренасят два-три сандъка и още толкова вързопа, които по нареждане на Конгре настаниха на баркаса.

— Ако тези негодници търсят злато, сребро, скъпоценности или монети, няма да намерят нищо — каза Джон Дейвис.

— Не ще и съмнение, че именно това предпочитат — отвърна Васкес. — В пещерата имаше такива неща. Твърде е възможно корабите, които са загинали по това крайбрежие, да са носели на борда си известно количество ценности. Така че, Дейвис, шхуната положително има сега ценен товар.

— И доколкото разбирам — отговори Дейвис, — бързат да го скрият на сигурно място… Но може да не успеят!

— Затова би трябвало лошото време да се задържи още половин месец — възрази Васкес.

— Или пък да намерим начин…

Джон Дейвис не довърши мисълта си… Действително как да попречат на шхуната да излезе в открито море, щом тази буря утихне, времето се оправи и морето се успокои?

А междувременно грабителите, изоставяйки тази половина от кораба, се отправиха към другата, заседнала до самия край на носа. От мястото, където се намираха, Васкес и Джон Дейвис можеха още да ги виждат, но малко по-отдалеч.

Морето беше още развълнувано от вятъра, но отливът оголваше голяма част от подводните скали, така че скелетът на тримачтовия кораб можеше много лесно да се стигне.

Конгре и двама-трима други се вмъкнаха вътре. Както бе казал Джон Дейвис на Васкес, продоволственият склад се намираше в задната част на кораба, под палубата. По всяка вероятност огромните морски вълни го бяха опустошили.

Все пак известно количество припаси може би стоеше непокътнато.

И наистина някои от разбойниците извлякоха оттам цели сандъци с консерви, както и няколко варела и бурета, които търколиха на пясъка и подкараха към лодката. От развалините на палубните каюти измъкнаха също вързопи с дрехи и ги отнесоха в същата посока.

Претърсването трая около два часа; след това Карканте и двама от другарите му, въоръжени с брадви, се нахвърлиха върху перилата, които поради наклона на кораба бяха само на две-три стъпки от земята.

— Но какво правят тия? — учуди се Васкес. — Не е ли достатъчно разрушен корабът? Защо искат да го довършат, дявол да ги вземе?

— Сещам се какво целят — отговори Джон Дейвис, — да не остане следа нито от името, нито от националността му. Никой да не узнае, че „Сенчъри“ е загинал в тоя край на Атлантика!

Джон Дейвис не се лъжеше. След няколко минути Конгре излезе от капитанската каюта с американското знаме, което накъса на хиляди парченца.

— Ах, мръсникът! — извика Джон Дейвис. — Знамето… знамето на моята родина!

Неспособен да се владее повече, той понечи да се втурне към брега, и Васкес едва успя да го улови за ръката!… Завършили грабежа и напълнили лодката догоре, Конгре и Карканте се изкачиха до подножието на скалите. Разхождайки се назад-напред, два-три пъти те минаха край пролуката в канарите, където беше издълбана пещерата. Така Васкес и Джон Дейвис дочуха разговора им:

— И утре няма да можем да отплаваме.

— Да. Боя се дори, че лошото време ще продължи няколко дни.

— Е, все пак имаме полза от забавянето…

— Безспорно, но очаквах да намеря нещо повече на американски кораб с такъв тонаж!… Последният, който примамихме на рифовете, ни донесе петдесет хиляди долара…

— Корабокрушения колкото щеш, ала не си приличат едно на друго! — отвърна философски Карканте. — Бедата е там, че сме попаднали на бедняшки кораб.

Джон Дейвис, излязъл от кожата си, грабна един револвер и подтикнат от безразсъден гняв, щеше да пръсне главата на главатаря на шайката, ако Васкес пак не бе го спрял.

— Да, имате право! — призна Джон Дейвис. — Но не мога да се примиря с мисълта тези негодници да останат ненаказани… А ако шхуната им успее да напусне острова, къде ще ги намерим… къде ще ги преследваме?

— Няма изгледи бурята да утихне — забеляза Васкес. — Дори вятърът да отслабне, морето още няколко дни ще остане развълнувано… Уверявам ви, те няма да излязат от залива.

— Да, Васкес, но нали ми казахте, че куриерският кораб ще пристигне не по-рано от началото на идущия месец?

— А може и по-рано, Дейвис, кой знае?…

— Дай боже, Васкес, дай боже!

Беше извън всякакво съмнение, че бурята ни най-малко не отслабва, а на тая ширина дори лятно време тези атмосферни смущения траят понякога половин месец. Ако вятърът задуха от юг, ще докара изпаренията на антарктическите морета, където зимата скоро ще настъпи. Китоловните кораби сигурно вече се готвят да напуснат полярните области, защото от март нататък по крайбрежието започват да се образуват нови ледове.

Но така или иначе има опасност след четири-пет дни да настъпи затишие, от което шхуната ще се възползува, за да потегли по море.

Беше четири часът, когато Конгре и другарите му се качиха пак на лодката. Вдигнал платно, баркасът изчезна след няколко минути зад северния бряг на залива.

Вечерта вятърът се засили. От облаците, дошли от югоизток, се изля пороен дъжд, който шибаше със студените си струи.

Васкес и Джон Дейвис не можеха да излязат от пещерата. Поради силния студ се наложи дори да накладат огън, за да се стоплят. Запалиха малкото огнище в дъното на тясната галерия. Тъй като брегът беше пуст, а тъмнината — непроницаема, нямаше от какво да се страхуват.

Нощта беше ужасна. Морето блъскаше подножието на крайбрежните скали. Ще речеш, че върху източния бряг на острова се стоварва насрещно течение или по-право цунами[1]. Страхотните вълни непременно ще проникнат в дъното на залива и Конгре с мъка ще задържи „Карканте“ на котвата й.

— Дано да стане на трески — повтаряше Джон Дейвис — и следващият отлив да отнесе останките й в морето!

Колкото до корпуса на „Сенчъри“, утре от него щяха да останат само отломки, заклещени между скалите или пръснати по песъчливия бряг.

Дали бурята е стигнала най-голямата си сила? Васкес и другарят му побързаха да проверят това още призори.

Нищо подобно. Човек не може да си представи такова развихряне на стихиите. Водите на небесата се сливаха с водите на морето. И така цял ден и на другата нощ. През тези две денонощия нито един кораб не се появи край острова; нямаше съмнение, че корабите гледаха да бъдат на всяка цена по-далеч от тези опасни Магеланови брегове, изложени на прекия напор на бурята. Нито в Магелановия пролив, нито в пролива Льомер не биха намерили убежище срещу пристъпите на такъв ураган. Единственото им спасение беше в бягството и най-добре пред вълнореза им да се простира волната морска шир.

Както бяха предвидили Джон Дейвис и Васкес, корпусът на „Сенчъри“ бе изцяло разрушен и безброй отломки покриваха брега чак до подножието на скалите.

За щастие въпросът с храната нямаше да тревожи Васкес и другаря му. С консервите, останали от „Сенчъри“, щяха да се изхранят повече от месец. Дотогава, може би до две седмици, „Санта Фе“ ще е пристигнал на острова. Тогава лошото време ще е минало и куриерският кораб ще може спокойно да се приближи до нос Сан Хуан.

Разговорът между двамата се въртеше все около нетърпеливо очаквания кораб.

— Дано бурята да продължи, та да попречи на шхуната да излезе, и да престане, за да може „Санта Фе“ да дойде, нищо друго не ни трябва — провикваше се Васкес лековерно.

— Ах! — отвръщаше Джон Дейвис. — Ако се разпореждахме с ветровете и морето, и това щеше да стане.

— За нещастие всичко зависи от волята божия.

— Бог не може да допусне престъпленията на тези негодници да останат ненаказани — твърдеше Джон Дейвис, повтаряйки същите думи, които Васкес бе изказал неотдавна.

Тъй като и двамата имаха един и същ обект на омраза и една и съща жажда за мъст, свързваше ги една и съща мисъл.

На 21-и и 22-и положението почти не се промени. Вятърът уж клонеше към североизток. Но след като се колеба цял час, изведнъж се засили отново и насочи към острова всичките си страшни бесове.

Естествено, нито Конгре, нито някой от хората му не се показа повече. Сигурно си имаха грижи как да предпазят шхуната от нови повреди в това заливче, препълнено от засилените от урагана приливи.

На 23-и сутринта атмосферните условия малко се подобриха. След известно колебание вятърът като че се установи в посока север-североизток. Прояснявания, отначало нарядко, после по-нашироко, избистриха хоризонта от юг. Дъждът престана и макар че вятърът продължаваше да духа силно, небето постепенно се изясни. Наистина морето продължаваше да беснее и талазите се разбиваха яростно в брега. Излизането от залива отново ставаше невъзможно и, разбира се, шхуната не можеше да тръгне на път нито тоя, нито на другия ден. Дали Конгре и Карканте щяха да се възползуват от това кратко затишие, за да дойдат отново на нос Сан Хуан да видят как е морето?

farat_071.jpg

Това беше възможно, дори вероятно, затова двамата не пропуснаха да вземат предпазни мерки.

Но едва ли бандитите щяха да дойдат от рано сутринта. Ето Джон Дейвис и Васкес се престрашиха да излязат от пещерата, от която не се бяха отделяли вече две денонощия.

— Ще утихне ли вятърът? — запита Васкес.

— Боя се, че да — отвърна Джон Дейвис, чийто моряшки инстинкт никога не го лъжеше. — Трябват ни още десет дни лошо време… десет дни!… Ала няма да ги имаме.

Скръстил ръце, той поглеждаше ту небето, ту морето.

Васкес се бе отдалечил на няколко крачки, затова Дейвис тръгна подире му успоредно на крайбрежните скали.

Внезапно се препъна в някакъв предмет, полузаровен в пясъка до един камък, който при удара издаде метален звук. Наведе се и позна касата, в която се съхраняваше запасът от барут на кораба — както за мускетите, така и за двете сигнални каронади[2] на „Сенчъри“.

— Няма какво да го правим — каза той. — Ех, да можем да го подпалим в трюма на шхуната, когато понесе тия разбойници!

— Не може да се мисли за това — отвърна Васкес, поклащайки глава. — Във всеки случай на връщане ще взема тази каса и ще я скрия в пещерата.

Те продължиха към носа, до чиято крайна точка впрочем не можеха да стигнат, тъй като в тоя час имаше прилив и вълните още го биеха настървено. Ала когато приближиха крайбрежните скали, Васкес забеляза в някаква вдлъбнатина едно малко артилерийско оръдие, което след засядането на „Сенчъри“ се бе търкулнало дотук заедно с лафета.

— Ето едно ваше оръдие — каза той на Джон Дейвис — и няколко гюллета, изхвърлени от вълните.

И както преди Джон Дейвис рече:

— Няма какво да го правим!…

— Кой знае? — възрази Васкес. — Щом имаме с какво да заредим тази каронада, може някога да ни влезе в работа…

— Съмнявам се — отвърна другарят му.

— Защо, Дейвис! Понеже фарът вече не се пали, ако нощем някой кораб се приближи по същия начин, както „Сенчъри“, ще можем да му сигнализираме с оръдейни изстрели къде се намира брегът.

Джон Дейвис гледаше спътника си със странна втораченост. Като че ли нещо съвсем друго му бе хрумнало в главата. Но отвърна само:

— Така ли мислите, Васкес?…

— Да, Дейвис, и ми се струва, че мисълта ми не е лоша. Вярно, гърмежите ще се чуят до дъното на залива… и ще издадат присъствието ни в тази част от острова… Бандитите ще се заловят да ни търсят… Може да ни открият… и това да ни струва живота!… Но в замяна на това на колко хора живота ще спасим, а и дълга си ще изпълним!

— Може да има и друг начин да изпълним дълга си! — промърмори Джон Дейвис, без да се впуска в по-нататъшни обяснения. Но и нищо не възрази, а, както бе предложил Васкес, довлякоха каронадата до пещерата; после пренесоха там лафета, гюллетата и касата с барута. Тази работа беше много трудна и им отне доста време. Когато Васкес и Джон Дейвис се прибраха да закусят, положението на слънцето над хоризонта показваше, че трябва да е към десет часа.

Но тъкмо се бяха скрили, и Конгре, Карканте и дърводелецът Варгас завиха край скалите. Баркасът не можеше да се движи срещу вятъра и прилива, който навлизаше в залива. Затова бяха дошли дотук пеш по брега. Този път не да грабят.

Да проверят състоянието на небето и на морето след тазсутрешното изясняване — ето кое ги бе накарало да дойдат тук, както и бе предугадил Васкес. Разбира се, щяха да се уверят, че „Карканте“ ще бъде изложена на големи опасности, ако реши да излезе от залива, и няма да може да се пребори с големите вълни, които идваха от океана. Преди да стигне пролива, откъдето при попътен вятър щеше да се насочи на запад, шхуната трябваше да заобиколи нос Сан Хуан, но рискуваше да се блъсне в брега или най-малкото морето да й устрои някоя лоша шега.

На такова мнение бяха и Конгре, и Карканте. Спрели до мястото на корабокрушението, където имаше само оскъдни останки от кърмата на „Сенчъри“, те едва издържаха напора на вятъра. Говореха оживено, ръкомахаха, сочеха с ръка хоризонта и се отдръпваха от време на време, когато някоя голяма вълна с побелял гребен се разбиеше в носа.

Половин час те наблюдаваха входа на залива; нито Васкес, нито другарят му не ги изпущаха от очи. Най-подир си тръгнаха, като се обръщаха сегиз-тогиз, а след това изчезнаха зад крайбрежните скали, поемайки обратно към фара.

— Най-после се махнаха — рече Васкес. — Милиони бих дал да идват още няколко дни да съзерцават морето около острова!

Но Джон Дейвис поклати глава. За него нямаше никакво съмнение, че до два дни бурята ще престане. Тогава вълнението ще се уталожи, ако не напълно, то поне колкото да позволи на шхуната да заобиколи нос Сан Хуан.

Почти целия тоя ден Васкес и Джон Дейвис прекараха на брега. Атмосферните условия продължаваха бързо да се подобряват. Вятърът, изглежда, се бе установил в посока север-североизток, така че някой кораб не би закъснял да влезе в пролива Льомер.

Вечерта Васкес и Джон Дейвис се прибраха в пещерата; утолиха глада си със сухари и солено месо, а жаждата си — с вода, примесена с бренди. След това Васкес се приготви да се завие с одеялото си, ала изведнъж другарят му го спря.

— Преди да заспите, Васкес, чуйте какво искам да ви предложа.

— Говорете, Дейвис.

— Васкес, аз дължа живота си на вас и не искам да правя нищо без вашето съгласие… Предлагам ви една идея. Обмислете я и после ми отговорете, без да ви е страх, че ще ме обидите.

— Слушам ви, Дейвис.

— Времето се променя, бурята утихва, морето ще се успокои. Според мен шхуната ще отплава най-много след две денонощия.

— За нещастие така е! — отвърна Васкес, допълвайки мисълта си с жест, който означаваше: „Нищо не можем да направим!“

Джон Дейвис подзе отново:

— Да, преди да минат два дни, ще се покаже при изхода на залива, ще излезе, ще заобиколи носа, ще изчезне на запад, ще се спусне по пролива и не ще я видим вече и няма да можем да отмъстим нито за вашите другари, Васкес, нито за капитана и за колегите ми от „Сенчъри“!…

Васкес оброни глава, после я вдигна и погледна Джон Дейвид, чието лице бе осветено от последните отблясъци на огнището.

Дейвис продължи:

— Едно-единствено нещо би могло да осуети заминаването на шхуната или най-малкото да го забави до пристигането на куриерския кораб: някаква повреда, която да го принуди да се върне в залива… Знаеш, че имаме оръдие, барут, снаряди… Да поставим това оръдие върху лафета му при завоя на крайбрежните скали, да го заредим и когато шхуната минава, да стреляме право в корпуса й… Може и да не потъне от този изстрел, ала екипажът й няма да посмее да се впусне на дълъг път с нова повреда… Ще накараме тия мерзавци да се върнат на същото място, за да я ремонтират… Ще се наложи да свалят товара… Това може да им отнеме цяла седмица… а дотогава „Санта Фе“…

Джон Дейвис млъкна, улови ръката на своя другар и я стисна.

Без да се колебае, Васкес му отговори само с една дума:

— Действувайте!

Бележки

[1] Цунами — гигантски вълни по океанската повърхност, предизвикани от земетресения, вулканична дейност или силни бури. Б.пр.

[2] Каронада — голям морски топ. Б.пр.