Жул Верн
Фарът на края на света (7)

Глава VII
Пещерата

Каква ужасна нощ предстоеше на нещастния Васкес, в какво положение се намираше! Злочестите му другари убити, после хвърлени зад борда и сега отливът отнасяше труповете им в морето!… Той забравяше, че ако не беше дежурен във фара, щеше да го сполети същата участ. Мислеше единствено за приятелите, които току-що бе загубил. „Горкият Морис, горкият Фелипе! — повтаряше си Васкес. — Те бяха готови да предложат доверчиво услугите си на тези негодници, а получиха в отговор револверни изстрели!… Няма да ги видя вече… а те няма да видят родината и семействата си!… А какво ли ще й бъде на жената на Морис… която го очакваше след два месеца… като научи за смъртта му!“

Васкес беше съкрушен. Той, техният началник, искрено обичаше двамата си другари… Познаваше ги от години!… Вслушвайки се в неговите съвети, те бяха поискали да работят на фара… А сега той беше сам!… Сам-самичък!…

Но отде се е домъкнала тази шхуна и какъв разбойнически екипаж има на борда си? Под какво знаме плава и защо е дошла в залива Елгор?… Значи, заливът им е познат?… А какво ще правят тук?… Защо, веднага след като слязоха на брега, угасиха фара?… Дали целта им не е да попречат на други кораби да влизат в залива?… Всички тези въпроси се блъскаха в главата на Васкес, без да може да им отговори. Дори не мислеше за опасността, на която сам беше изложен. И все пак злосторниците не ще пропуснат да забележат, че жилищното помещение е било обитавано от трима пазачи… Дали ще се заловят тогава да търсят третия?… И няма ли на края да го намерят?

От скривалището си на по-малко от двеста стъпки от дъното на залива Васкес виждаше движещите се светлини на фенерите ту от борда на шхуната, ту зад оградата на фара, ту зад прозорците на жилищното помещение. Чуваше дори как тия хора си подвикваха, и то на родния му език. Дали са сънародници, или чилийци, перуанци, боливийци, мексиканци, които говорят на испански, или пък бразилци?

Най-после към десет часа светлините угаснаха и никакъв шум не смути повече нощната тишина.

Обаче Васкес не биваше да остава на това място. Когато се съмне, ще го открият тук. Тъй като не може да очаква никаква милост от тези бандити, трябва да бъде по-далеч от тях.

Накъде да тръгне?… Към вътрешността на острова ли, където е относително по-безопасно? Или пък обратно, да се приближи до входа на залива с надежда да го прибере някой минаващ оттук кораб? Но и във вътрешността, и по крайбрежието — как да осигури съществованието си, докато дойде новата смяна? Провизиите му скоро ще свършат. След две денонощия нищо няма да остане от тях. Как да ги поднови? Не разполагаше дори с риболовни принадлежности! А как да се сдобие с огън? Май ще бъде принуден да се прехранва с мекотели и миди.

На края твърдостта му надделя. Трябваше да вземе някакво решение и той го взе. Реши да стигне брега около нос Сан Хуан и там да прекара нощта. Когато се съмне, ще помисли какво да прави по-нататък.

И тъй Васкес напусна мястото, откъдето наблюдаваше шхуната. От нея не идеше вече нито шум, нито светлинка. Тези злодеи се чувствуваха в безопасност в тоя залив и сигурно не бяха поставили дори часови на борда.

Тогава Васкес тръгна по северния бряг, движейки се в подножието на крайбрежните скали. Чуваше само плясъка на отлива и от време на време крясък на закъсняла птица, която се прибираше в гнездото си.

Беше единайсет часът, когато Васкес се спря до края на носа. Тук, на песъчливия бряг, не можа да намери друго убежище освен една тясна вдлъбнатина, в която остана до зори.

Преди слънцето да освети хоризонта, Васкес слезе до самия морски бряг и погледна не идва ли някой откъм фара или откъм завоя на скалите около нос Сан Хуан.

Ала цялото крайбрежие от двете страни на залива беше пусто. Не се показваше дори лодка, макар че сега екипажът на шхуната разполагаше с две — спасителната лодка на „Мауле“ и баркасът, оставен на пазачите.

А и в морето около острова не се виждаше никакъв плавателен съд.

Васкес си мислеше колко опасно ще бъде занапред корабоплаването около остров Естадос, тъй като фарът вече не работи. Така корабите, които идват от открито море, няма да знаят точното си местоположение. Надявайки се да бъдат предупредени от светлината на фара в Елгорския залив, те ще се насочват уверено към запад с риск да се разбият в опасния бряг между нос Сан Хуан и косата Севръл.

„Угасиха го, негодници такива, — провикна се Васкес, — и тъй като нямат интерес да го запалват отново, не ще го запалят вече!“

Угасяването на фара беше действително много сериозно обстоятелство, от естество да предизвика катастрофи, от които тези злодеи можеха да се възползуват, докато още бяха тук. Нямаше нужда вече, както преди, да примамват корабите с огньове, защото те щяха сами да се приближат до фара, без да подозират нищо.

Васкес, седнал на един голям камък, обмисляше случилото се предишния ден. Той гледаше дали течението не влачи труповете на неговите злочести другари… Не, отливът вече бе свършил работата си — те бяха погълнати от морските дълбини!

Положението му се разкри с цялата си ужасна действителност. Какво може да направи? Нищо… Нищо друго, освен да чака връщането на „Санта Фе“. Но трябва да минат още два дълги месеца, докато куриерският кораб се покаже при входа на залива Елгор. Дори и Васкес да не бъде открит дотогава, как ще си набавя храна?… Подслон винаги може да си намери в някоя пещера в крайбрежните скали, а и хубавото време сигурно ще трае най-малко до идването на новата смяна. Ако е зима, Васкес няма да може да издържи на студовете, при които термометърът спада до тридесет-четиридесет градуса под нулата. Ще замръзне дори преди да умре от глад.

Васкес се залови най-напред да си потърси подслон. Жилищното помещение положително бе показало на пиратите, че обслужването на фара е, било поверено на трима пазачи. В желанието си на всяка цена да се отърват от третия, който им се бе изплъзнал, навярно те скоро ще го потърсят в околностите на нос Сан Хуан.

Васкес чувствуваше нов прилив на енергия. Отчаянието не можеше да има власт над такава волева личност.

След непродължително търсене, там, където скалите на нос Сан Хуан образуват ъгъл с песъчливия бряг, той откри една тясна кухина, дълбока десет и широка пет-шест стъпки, застлана със ситен пясък. Тя беше извън обсега и на най-силните приливи и сравнително защитена от яростта на морските ветрове. Васкес се вмъкна в тази дупка и скъта в нея малкото неща, които бе взел от жилището, а също и оскъдните провизии от торбичката. Колкото до питейна вода, един малък поток, подхранван от топенето на снеговете, който течеше в подножието на крайбрежните скали и се вливаше в залива, щеше да утолява жаждата му.

Васкес залъга глада си със сухар и парче солено месо. Тъкмо се готвеше да излезе да сръбне вода, чу наблизо шум и се спря.

„Те са“ — рече си той.

Залегна до стената така, че да може да вижда, без да бъде забелязан, и се загледа по посока на залива.

Една лодка, карана от четирима души, се носеше по течението. Двама гребяха на носа. Другите двама, от които единият държеше кормилото, стояха на кърмата.

Беше лодката на шхуната, а не баркасът на фара.

„Защо идват тук? — питаше се Васкес. — Дали не търсят мене?… Ако се съди по увереното маневриране на шхуната в залива, тези негодници сигурно вече го познават и не за пръв път кракът им стъпва на острова… Не са дошли дотук само да разгледат брега!… Ако не идват да уловят мен, тогава каква е целта им?…“

Васкес наблюдаваше внимателно тия хора. Той прецени, че този, който управляваше лодката — най-възрастният от четиримата — трябва да е главатарят, капитанът на шхуната. Не можеше да определи националността му, но по външността на спътниците му заключаваше, че те са южноамериканци от испанската раса.

В тоя момент лодката се намираше на сто крачки над кухината, в която се криеше Васкес, почти при входа на залива, покрай чийто северен бряг се бе движила досега. Старият моряк нито за миг не я изпущаше от очи.

Главатарят даде знак и веслата застанаха неподвижно. С помощта на кормилото и придобитата инерция лодката акостира на пясъчния бряг.

Един от гребците заби многорожката в пясъка, след което всички наслязоха.

И ето какъв разговор стигна до ушите на Васкес тогава:

— Това ли е мястото?

— Да. Пещерата е там. Двайсет крачки преди завоя на скалите.

— Голям късмет, че хората от фара не са я открили!

— Нито пък някой от тия, които петнайсет месеца строиха фара!

— Те бяха много заети с работа в залива.

— А и отворът беше така добре замаскиран, че трудно можеше да се забележи.

— Да вървим — каза главатарят.

И закрачи с двама от спътниците си напряко през песъчливия бряг, който на това място беше широк стотина стъпки, броени от подножието на скалите.

От скривалището си Васкес следеше всички техни движения, наострил уши така, че да не пропусне нито една дума. Осеяният с раковини пясък скърцаше под краката им. Но скоро този шум утихна и Васкес виждаше само разхождащия се назад-напред човек, оставен да пази лодката.

„Сигурно имат там някаква пещера“ — рече си той.

Васкес не можеше да се съмнява повече, че шхуната е докарала шайка морски разбойници, грабители, настанили се на остров Естадос още преди започването на строежа. Дали не са скрили награбеното в тази пещера?… Може би искат да го пренесат на шхуната?

Внезапно му хрумна, че там трябва да има запаси от провизии, които може да използува. Сякаш лъч на надежда замъждука в душата му. Щом лодката потегли обратно към закотвената шхуна, той ще излезе от скривалището си, ще издири входа на пещерата, ще се вмъкне в нея и ще намери там с какво да преживее до пристигането на куриерския кораб!… Ако успее да осигури прехраната си за няколко седмици, остава му едно-единствено желание: тези негодници да не могат да напуснат острова.

„Да! Да бъдат още тук, когато «Санта Фе» се върне, и капитан Лафаяте да им даде заслуженото!“

Но ще се изпълни ли това желание? Като размисли добре, Васкес прецени, че шхуната трябва да се е отбила в залива Елгор само за два-три дни, колкото да вземе товара, скрит в пещерата, а после да напусне остров Естадос и никога вече да не се върне.

Васкес скоро щеше да разбере това.

След като прекараха един час в пещерата, тримата излязоха и почнаха да се разхождат по брега. Тъй като разговаряха на висок глас, от кухината, в която се бе сгушил, Васкес можа отново да чуе всичко, от което скоро щеше да се възползува.

— Ех, не са ни ограбили тия добри хора в наше отсъствие!

— И когато „Мауле“ отплава, ще бъде с пълен трюм.

— И с достатъчно провизии за своя маршрут, така че да не страдаме от лишения!

— Действително с това, което имаме на шхуната, не можехме да си осигурим ядене и пиене чак до тихоокеанските острови!

— Глупаци! За петнайсет месеца не можаха да открият съкровищата ни, а и не дойдоха да ни подгонят от нос Сан Бартоломе!

— Ура за тях! Иначе напразно щяхме да примамваме кораби към рифовете на острова. Всичко щеше да отиде на вятъра!

Като слушаше тия думи, които караха негодниците да се смеят с цяло гърло, Васкес с кипнало от гняв сърце беше готов да се нахвърли върху тях с револвер в ръка и да счупи главите на тримата. Но се сдържа. По-добре да не пропусне нищо от тоя разговор. От него той научи с какъв гнусен занаят се бяха занимавали тия злодеи в тази част на острова и никак не се учуди, когато добавиха:

— Колкото до този прехвален Фар на края на света, нека капитаните дойдат да го търсят сега!… Ще бъдат все едно като слепци!

— И като слепци все ще се насочват към острова, където корабите им бързо ще стават на трески.

— Дано, преди да заминем с „Мауле“, един-два кораба да се разбият в скалите на нос Сан Хуан! Щом дяволът ни е пратил тая шхуна, трябва да я натоварим догоре.

— Ех, добре подрежда работите дяволът!… Един хубав кораб, който ни идва на нос Сан Бартоломе, и нито жива душа на него — нито капитан, нито матроси, от които впрочем щяхме да се отървем…

Така Васкес разбра как шхуната, наречена „Мауле“, бе паднала в ръцете на тази банда в западния край на острова и как няколко кораба, примамени с хитрост от тези грабители на корабни останки, бяха загинали с екипажа и стоката си на рифовете край острова.

— А какво ще правим сега, Конгре? — запита един от тримата.

— Ще се върнем на „Мауле“, Карканте — отговори Конгре, в чието лице Васкес правилно бе познал главатаря на бандата.

— Няма ли да почнем да опразваме пещерата?

— Не, докато не отстраним повредите, а това ще ни отнеме май няколко седмици…

— Тогава — каза Карканте — да пренесем в лодката някои инструменти.

— Добре… и ще дойдем пак, когато стане нужда. Варгас сигурно ще намери тук всичко необходимо за работата му.

— Да не губим време — подкани Карканте. — Ей сега ще настъпи приливът. Да се възползуваме от него.

— Разбира се — отвърна Конгре, — когато шхуната бъде поправена, ще пренесем на нея всичкия си багаж. Няма опасност дотогава да ни го откраднат.

— Ех, Конгре, не забравяй, че на фара имаше трима пазачи и че един от тях избяга.

— Не се безпокой, Карканте. Няма да минат и два дни и ще умре от глад, освен ако не се храни с лишеи и миди… Впрочем ние ще запушим наново отвора на пещерата.

— Все пак — рече Карканте — жалко, че имаме да поправяме повреди. Иначе още утре „Мауле“ можеше да излезе на море… Вярно, по време на престоя ни някой кораб може да се разбие в брега, и то без да си правим труда да го примамваме… И това, което ще бъде загубено за него, няма да бъде загубено за нас!

Когато излязоха повторно от пещерата, Конгре и спътниците му носеха сечива, корабна обшивка и дървен материал за поправка на ребрата на шхуната. Като замаскираха грижливо входа, те слязоха при лодката и се качиха на нея точно когато в залива настъпваше прилив.

Лодката веднага се отдели от брега и понесена от веслата, скоро изчезна зад една извивка на брега.

Когато разбра, че вече няма опасност да го забележат, Васкес се спусна отново на пясъчната ивица. Сега вече знаеше всичко, което го интересуваше, между другото и две важни неща: първо, че може да се снабди с провизии в достатъчно количество за много седмици; второ, че шхуната има повреди, за чиято поправка бяха нужни най-малко две седмици, ако не и повече, но едва ли толкова дълго, че да бъде още тук, когато се върне куриерският кораб.

Колкото до вероятността да забави нейното отплаване, когато „Мауле“ бъде готова да излезе отново на море, Васкес не можеше и да си помисли това… Виж, ако някой кораб мине на малко разстояние от нос Сан Хуан, ще му даде сигнали… при нужда ще се хвърли в морето, за да го стигне с плуване… Щом се озове на борда му, ще опише на капитана положението… и ако този капитан разполага с достатъчно многоброен екипаж, няма да се поколебае да влезе в залива Елгор, да завладее шхуната… Ако пък тези злодеи избягат във вътрешността на острова, ще им бъде вече невъзможно да го напуснат… и когато „Санта Фе“ се върне, капитан Лафаяте ще съумее да излови тези бандити или да ги унищожи до един!… Но дали някога ще се приближи кораб до нос Сан Хуан?… И ако дойде насам, ще забележи ли сигналите на Васкес?…

Впрочем що се отнася до него, макар този Конгре да беше уверен, че има трети пазач, това не го тревожеше — ще съумее да избегне диренията. Най-важното засега беше да разбере ще може ли да си осигури храна до пристигането на куриерския кораб, затова, без да чака повече, Васкес закрачи към пещерата.