Жул Верн
Фарът на края на света (13)

Глава XIII
Трите дни

Лесно можем да си представим в какво отчаяние бяха изпаднали Конгре, Карканте и другите. Точно когато щяха окончателно да напуснат острова, едно последно препятствие ги бе спряло!… А след четири-пет дни, може би дори по-рано, при входа на залива Елгор можеше да се яви куриерският кораб!… Ако повредите на шхуната не бяха толкова сериозни, Конгре сигурно не би се поколебал да я закотви на друго място. Щеше например да се приюти в залива Сан Хуан, който се врязва дълбоко в северния бряг на острова, точно от другата страна на едноименния нос. Но при сегашното състояние на кораба би било безумие да дръзне да предприеме такова пътуване. Още преди да стигне до ширината на носа, ще се озове на дъното. При кърмов вятър и странично клатене шхуната неминуемо ще се напълни с вода. Най-малкото товарът й ще пострада невъзвратимо.

Така че се налагаше да се върнат в заливчето при фара, и Конгре благоразумно се примири с това.

Тая нощ никой на шхуната не мигна; хората бяха принудени да дежурят, да бъдат непрекъснато нащрек. Кой знае дали няма да има ново нападение?… Кой знае дали някой многоброен отряд, превъзхождащ числено бандата на Конгре, не е слязъл наскоро в друга точка на острова?… Кой знае дали в края на краищата присъствието на тази разбойническа банда не е известно в Буенос Айрес и дали аржентинското правителство няма да се опита да я унищожи?

За всичко това Конгре и Карканте разговаряха седнали на кърмата, или по-право говореше само помощник-капитанът, защото Конгре беше твърде погълнат в мисли, за да му отговаря другояче освен с кратки думи.

Карканте именно бе изказал пръв тази хипотеза: слизането на остров Естадос на войници, изпратени по дирите на Конгре и неговите съучастници. Но един редовен военен отряд, за чието присъствие тук впрочем не знаеха, не би постъпил по тоя начин. Той би атакувал направо мястото или пък, ако не разполагаше с време да действува така, би съсредоточил при входа на залива няколко корабчета, които да уловят шхуната, да я завладеят още тая вечер било с груба сила, на абордаж, било като направят невъзможно продължаването на пътя й. Във всеки случай не би се скрил още с първото стълкновение, както правеха тези непознати нападатели, чиято предпазливост издаваше слабостта им.

Затова Карканте се отказа от тая хипотеза и се върна на предположението, изказано от Варгас:

— Да… единствената цел на тези, които ни погодиха това, е била да попречат на шхуната да напусне острова, и ако са многобройни, значи, няколко души от „Сенчъри“ са се спасили… Те са срещнали тоя пазач и са узнали от него за скорошното пристигане на куриерския кораб… Това оръдие е намерено от тях сред останките на кораба!

— Куриерският кораб го няма още — каза Конгре с разтреперан от яд глас. — Докато се върне, шхуната ще бъде далеч.

Ако действително пазачът на фара е срещнал корабокрушенци от „Сенчъри“, вероятно те са най-много двама-трима. При такава силна буря едва ли са оцелели повече. А какво би могла да направи тази шепа хора срещу един многоброен и добре въоръжен отряд? Щом се ремонтира, шхуната отново ще вдигне платна и ще излезе в открито море, като този път се движи по средата на залива. Случилото се веднъж няма да се повтори.

Така че всичко беше само въпрос на време: колко дни ще продължи поправянето на новата повреда?

Тази нощ нямаше тревога, а на другия ден екипажът се залови за работа. Най-напред трябваше да се премести до левия борд частта от товара, настанена в трюма. Вдигането на такова количество предмети на палубата отне не по-малко от половин ден. Всъщност нямаше да става нужда вече да свалят товара на брега, нито да измъкват шхуната на плитчина. Тъй като пробивите от гюллетата се намираха малко над ватерлинията, успяха да ги запушат без особени трудности, като привързаха лодката до борда. Важното беше, че ребрата не бяха повредени от снарядите.

Тогава Конгре и дърводелецът слязоха в трюма и ето какъв беше резултатът от огледа им:

Двете гюллета бяха засегнали само обшивката, пробита почти на същата височина, и ги намериха, когато преместиха товара. Те бяха само одраскали ребрата, иначе останали здрави. Дупките, разположени на две-три стъпки една от друга, имаха равни ръбове, като изрязани с трион. Те можеха да се затворят херметично с втулки, вмъкнати между ребрата и заковани с дъски, а върху тях да поставят лист за обшивка.

Изобщо повредите не бяха сериозни. Те ни най-малко не накърняваха доброто състояние на корпуса и бързо щяха да се поправят.

— Кога? — запита Конгре.

— Ще приготвя вътрешните траверси и ще ги поставим още тая вечер — отговори Варгас.

— Ами втулките?

— Втулките ще направим утре сутринта, а ще ги сложим на място вечерта.

— Значи, утре вечер ще можем да наместим товара, а в другиден сутринта да отплаваме?

— Положително — заяви дърводелецът.

Значи, шейсет часа щяха да стигнат за тези поправки и в последна сметка заминаването на „Карканте“ щеше да се забави само с два дни.

Междувременно Карканте попита Конгре не възнамерява ли сутринта или следобед да прескочи към нос Сан Хуан.

— Да хвърлиш око какво става там — додаде той.

— Нужно ли е? — отвърна Конгре. — Ние не знаем с кого имаме работа. В такъв случай ще трябва да се движим в група от десет-дванайсетина души и да оставим само двама-трима да пазят шхуната. А и кой знае какво може да се случи в наше отсъствие?…

— Прав си — съгласи се Карканте, — пък и какво ще спечелим от това? Нека други да обесят тия, които стреляха по нас! Важното е да се махнем от острова, и то колкото е възможно по-скоро.

— В другиден сутринта ще бъдем на море — заяви Конгре категорично.

Значи, беше напълно възможно куриерският кораб, който трябваше да пристигне едва след няколко дни, да не се яви преди заминаването им.

Всъщност, ако Конгре и другарите му бяха отишли на нос Сан Хуан, нямаше да намерят и следа от Васкес и Джон Дейвис.

Ето какво се бе случило:

Предложението на Джон Дейвис им отне целия следобед на предния ден чак до вечерта. За поставяне на каронадата избраха самия ъгъл на крайбрежните скали. Джон Дейвис и Васкес успяха без особени усилия да настанят лафета между тези скали. Но влаченето на оръдието дотам ги затрудни много. Наложи се да го мъкнат по песъчливия бряг, а после да минат едно пространство, осеяно със стърчащи камъни, където беше вече невъзможно да се влачи. Затова трябваше да повдигнат оръдието с лостове, което им струваше време и сили.

Към шест часа каронадата бе натъкмена на лафета си така, че да сочи входа на залива.

След това. Джон Дейвис пристъпи към зареждането, като вмъкна мощен заряд, затъкна го с шепа сухи водорасли, а върху всичко това постави гюллето. После сложи запалката на оръдието. Оставаше само да се поднесе огънче в желания момент.

Тогава Джон Дейвис каза на Васкес:

— Обмислих добре какво трябва да направим. Не е нужно да потопяваме шхуната. Всички тия нехранимайковци ще се доберат до брега и тогава може да не успеем да им се изплъзнем. По-важното е да накараме шхуната да се върне на мястото, където е закотвена, и да остане известно време там на поправка.

— Безспорно — забеляза Васкес, — но дупка от гюлле може да се запуши за една сутрин.

— Не — отвърна Джон Дейвис, — защото ще бъдат принудени да преместят товара. Смятам, че това ще им отнеме най-малко две денонощия, а днес сме вече 28 февруари.

— Ами ако куриерският кораб пристигне чак след една седмица! — възрази Васкес. — Не е ли по-добре да стреляме в мачтите вместо в корпуса?

— Разбира се, Васкес, ако се лиши от предната или от средната си мачта — а не мога да си представя как ще могат да ги заменят, — шхуната ще се забави доста време. Но да улучиш мачта е по-трудно, отколкото да улучиш корпус, а и снарядите ни трябва непременно да попаднат в целта.

— Вярно — съгласи се Васкес, — още повече че ако тези мерзавци потеглят едва при вечерния отлив, което е много вероятно, ще бъде вече притъмняло. Затова направете, Дейвис, каквото е възможно.

Тъй като всичко беше привършено, на Васкес и на приятеля му не оставаше нищо друго, освен да чакат, затова застанаха до оръдието, готови да стрелят, щом шхуната мине край тях.

Знаем какъв беше резултатът от тази канонада и при какви условия „Карканте“ бе принудена да се върне там, където беше закотвена доскоро. Джон Дейвис и Васкес не помръднаха от място, докато не се увериха с очите си, че тя се е прибрала в дъното на залива.

А сега благоразумието им подсказваше да се скрият някъде другаде на острова.

Действително, както казваше Васкес, още на другия ден Конгре и част от хората му можеха да дойдат на нос Сан Хуан. Ами ако им хрумне да тръгнат по петите им?…

Решението бе взето бързо. Да напуснат пещерата, да потърсят на една-две мили оттук ново убежище, разположено така, че да могат да забележат всеки кораб, който дойде от север. Ако се появи „Санта Фе“, ще се върнат на нос Сан Хуан и оттам ще му сигнализират. Капитан Лафаяте ще изпрати лодка, ще ги прибере на кораба си, а те ще му опишат положението — положение, което най-после ще се разреши, като задържат шхуната в заливчето. А твърде възможно е тя да избяга в морето.

— Не дай боже такова нещо! — повтаряха си Джон Дейвис и Васкес.

Двамата тръгнаха на път посред нощ, като взеха провизии, оръжията си и запаса от барут. Близо шест мили вървяха все по морския бряг, като заобиколиха залива Сан Хуан. След дълго търсене най-после от другата страна на този залив намериха една малка пещера, достатъчна да ги подслони до пристигането на куриерския кораб.

Впрочем, ако шхуната успее да се измъкне, тогава ще могат да се върнат в своята пещера.

Цял ден Васкес и Джон Дейвис стояха неотстъпно нащрек. Те знаеха, че докато трае приливът, шхуната не може да отплава, затова не се безпокояха. Но с настъпването на отлива отново ги обзе страх, че ремонтът може да бъде привършен през нощта. Конгре положително няма да отложи заминаването си дори с един час, щом то стане възможно. Сигурно появяването на „Санта Фе“ го ужасяваше, докато Джон Дейвис и Васкес го желаеха от дън душа!

Същевременно двамата наблюдаваха крайбрежието. Но не се показа нито Конгре, нито някой от другарите му.

Всъщност, както знаем, Конгре бе решил да не губи времето си в дирения, които вероятно ще се окажат безполезни. Най-важното в момента беше да се ускори работата, да се завърши ремонтът за възможното най-късо време — и това именно правеха те. Както бе казал дърводелецът Варгас, следобед между ребрата бяха поставени дървени клинове. На другия ден, както беше обещал, щеше да приготви втулките и да ги сложи на място. Затова през целия този ден — 1 март — Васкес и Джон Дейвис не бяха вдигнати в тревога. Но колко дълъг им се видя той!

Вечерта, след като бяха дебнали излизането на шхуната, вече уверени, че тя не е напуснала мястото, където беше закотвена, те се сгушиха в пещерата и там сънят им даде така необходимата почивка.

На другия ден още от зори бяха на крак.

Най-напред отправиха поглед към морето. Не се виждаше никакъв кораб. Нито „Санта Фе“, нито някакъв дим на хоризонта.

Ще успее ли шхуната да излезе в открито море със сутрешния отлив? Той току-що бе настъпил. Ако се възползуваше от него, за един час щеше да задмине нос Сан Хуан…

Джон Дейвис и не мислеше да повтаря опита си от предишния ден: Конгре ще бъде нащрек. Като мине извън обсега на оръдието, гюллетата няма да стигнат шхуната.

Можем да си представим какво нетърпение, каква тревога изпитваха Джон Дейвис и Васкес до края на този отлив. Най-подир, към седем часа, започна да се усеща приливът. Сега Конгре не можеше да отплава чак до следващия, вечерен отлив.

Времето беше хубаво, духаше лек североизточен вятър. Морето се бе успокоило от неотдавнашната буря. Слънцето блестеше между леки облачета, които бяха толкова нависоко, че бризът не ги достигаше.

Още един безкраен ден за Васкес и Джон Дейвис. Както предишния ден, и той мина без тревога. Бандата не напусна заливчето. Малка вероятност имаше някой от пиратите да се отдалечи оттам сутринта или следобед.

— Това показва, че тия мръсници са затънали до гуша в работа — рече Васкес.

— Да, бързат! — отвърна Джон Дейвис. — Скоро дупките от гюллетата ще бъдат запушени. Тогава не ще има вече какво да ги спира.

— И ще може да отплават… още тази вечер… макар че отливът ще бъде късно — додаде Васкес. — Истината е, че те познават тоя залив! Нямат нужда от осветление. Снощи се върнаха там… Ако тази нощ излязат, няма да видим вече шхуната… Колко жалко — заключи той в отчаяние, — че не й свалихме мачтите!

— Какво искате още, Васкес — отговори Дейвис, — направихме всичко, което беше във възможностите ни!… Бог да свърши останалото!

— Ние ще му помогнем — процеди през зъби Васкес, изглежда, внезапно взел смело решение. Джон Дейвис се разхождаше замислен по брега, вперил очи към север. Нищо на хоризонта… нищо!

Изведнъж той се спря. Повърна се към другаря си и му каза:

— Васкес… да видим ли какво правят оттатък?

— В дъното на залива ли, Дейвис?

— Да… да разберем поправена ли е шхуната… готова ли е да замине…

— И какво ще спечелим от това?…

— Да знаем, Васкес — извика Джон Дейвис. — Аз горя от нетърпение. Не мога да издържам повече… Не е по силите ми!

И наистина помощник-капитанът на „Сенчъри“ не можеше вече да се владее.

— Васкес — продължи той, — какво е разстоянието оттук до фара?

— Най-много три мили, ако се мине през възвишенията направо до дъното на залива.

— В такъв случай тръгвам, Васкес… ще потегля към четири часа… ще пристигна към шест… ще се промъкна колкото е възможно по-близо… но няма да ме видят… а аз… ще видя!

Безполезно беше да се опитва да разубеждава Джон Дейвис. Впрочем Васкес не се и опита, и когато другарят му каза:

— Вие ще останете тук. Ще наблюдавате морето… Аз ще се върна довечера… Ще отида сам…

Той отговори като човек, който си има свой план:

— И аз ще дойда, Дейвис. Няма да е зле да попрескоча към фара.

Речено-сторено.

Няколко часа преди заминаването Васкес остави другаря си на песъчливия бряг, а сам се уедини в пещерата, която им служеше за убежище, и се отдаде на тайнствени занимания. По едно време помощник-капитанът на „Сенчъри“ го завари да точи грижливо големия си нож на един камък, а друг път — да къса ризата си на ивици, които след това усукваше на хлабаво въже.

На зададените му въпроси Васкес отговаряше уклончиво, уверявайки, че довечера ще обясни по-добре. Джон Дейвис не настоя.

В четири часа, след като изядоха по един сухар и парче солено месо, двамата взеха револверите си и тръгнаха на път.

Един тесен улей улесни изкачването им на хълмовете, чието било стигнаха без особени затруднения.

Пред тях се простираше обширно голо плато, по което вирееха само няколко храста кисел трън. Докъдето стигаше погледът — нито едно дръвце. Ята морски птици летяха с оглушителен крясък към юг.

Колкото до посоката, която трябваше да следват, за да стигнат дъното на залива Елгор, тя се виждаше ясно.

— Натам — каза Васкес.

И посочи с ръка фара, който се извисяваше на по-малко от две мили.

— Да вървим! — отвърна Джон Дейвис.

И двамата крачеха бързо. Ако беше нужно да вземат някакви предпазни мерки, това щеше да стане, когато наближеха заливчето.

Само след половин час вървене се спряха задъхани. Но не усещаха умора.

Оставаше им още половин миля. Налагаше се предпазливост, в случай че Конгре или някой от хората му наблюдаваше от терасата на фара. На такова разстояние можеха да ги забележат.

При това ясно време терасата се виждаше отлично. В момента там нямаше никого, но Карканте или някой друг може да се намираше в дежурната стая, от чиито тесни прозорци, обърнати към четирите посоки на света, се обхващаше с поглед голяма част от острова.

Джон Дейвис и Васкес се запровираха между скалите, пръснати тук-там в хаотично безредие. Те прибягваха от камък на камък, като се криеха, а понякога пълзяха, за да преминат някое открито пространство. През този последен етап от пътя ходът им значително се забави.

Наближаваше шест часът, когато стигнаха последното разклонение на възвишенията, опасващи заливчето. Впиха поглед надолу.

Невъзможно беше да ги забележат, освен ако някой от бандата не се изкачеше по хълма. Дори от най-високата точка на фара не биха ги видели сред скалите, с които се сливаха.

Шхуната беше там, в заливчето. Екипажът прехвърляше обратно в трюма оная част от товара, която се бе наложило да премести на палубата по време на ремонта. Лодката беше привързана за кърмата, а не за левия борд, значи, работата е свършила, дупките от гюллетата са запушени.

— Готови са — промърмори Джон Дейвис, подтискайки яда си, който напираше да избухне.

— Кой знае дали няма да отплават преди отлива, след два-три часа.

— А не можем да направим нищо… нищо! — повтаряше Джон Дейвис.

Дърводелецът Варгас действително бе удържал на думата си. Работата беше свършена бързо и както трябва. Нямаше вече нито следа от аварията. Двата дни им бяха стигнали. Когато товарът бъде на мястото си и капаците на люковете се затворят, „Карканте“ ще може да потегли.

Времето обаче течеше; слънцето се спусна ниско, изчезна; настъпи нощ, ала нищо не даваше основание да се мисли за предстоящо отплаване на шхуната. От скривалището си Васкес и Джон Дейвис се ослушваха в шумовете, които долитаха от залива: смехове, викове, ругатни, стържене на сандъци, влачени по палубата. Към десет часа чуха ясно тропот на затварящ се люк. После настъпи тишина.

Дейвис и Васкес чакаха със свито сърце. Безсъмнено след свършването на работата сега е време за заминаване… Но не, шхуната продължаваше да се полюшва в заливчето, котвата й беше още на дъното, платната — все тъй свити.

Мина цял час. Помощник-капитанът на „Сенчъри“ улови Васкес за ръката:

— Отливът свършва — каза той. — Ето настъпва приливът.

— Няма да заминат!

— За днес. Ами утре?…

— Нито утре, нито никога — заяви уверено Васкес. — Елате — додаде той, измъквайки се от трапчинката, в която се бяха притаили.

Дейвис, силно заинтригуван, последва Васкес, който се придвижваше предпазливо към фара. Още няколко минути и бяха в подножието на малкото възвишение, което служеше за основа на фара. Когато се озова там, Васкес потършува малко, после отмести един камък, като го завъртя около оста му без особено усилие.

— Пъхнете се вътре — каза той на Дейвис, сочейки му с ръка мястото под камъка. — Открих случайно това скривалище, докато бях на фара. Не предполагах тогава, че един ден ще ми послужи. Това не е пещера. Обикновена дупка, в която трудно ще се поберем двамата. Но човек може да мине хиляда пъти край вратата ни, без да се сети, че къщата е обитавана.

Подчинявайки се на подканата, Дейвис се пропъхна в кухината, където към него незабавно се присъедини и Васкес. Притиснати един до друг така, че не можеха да помръднат, те си говореха уста до уста, полугласно.

— Ето какъв е планът ми — каза Васкес. — Вие ще ме чакате тук.

— Да ви чакам? — повтори Дейвис.

— Да; аз ще отида на шхуната.

— На шхуната — повтори още веднъж смаяният Дейвис.

— Реших да не позволя на тези нехранимайковци да заминат — заяви твърдо Васкес.

Той измъкна от моряшката си куртка две пакетчета и един нож.

— Ето заряд, който направих с нашия барут и с парче от ризата ми. С друг парцал и останалия барут измайсторих фитил — ето го и него. Слагам всичко това на главата си и преплувам до шхуната. Покатервам се на кормилото и с този нож издълбавам дупка до него. В тази дупка слагам заряда, запалвам фитила и се връщам обратно. Такъв е планът ми и нищо на света не ще ми попречи да го изпълня.

— Чудесен е! — провикна се Джон Дейвис с въодушевление. — Но няма да ви оставя да се излагате сам на такава опасност. Ще дойда с вас.

— Има ли смисъл? — възрази Васкес. — Сам човек се справя по-добре, а един е достатъчен за това, което съм си наумил.

Напразно настояваше Дейвис, Васкес остана непреклонен. Идеята беше негова и той бе решил сам да я изпълни. Волю-неволю Дейвис трябваше да се примири.

В най-тъмна доба Васкес се освободи от дрехите си, изпълзя от дупката и се заспуща по ската. Когато стигна морето, той се хвърли във водата и заплува с енергичен замах към шхуната, която се полюляваше леко на един кабелт от брега.

Колкото повече приближаваше, толкова по-мрачна и внушителна ставаше грамадата на кораба. Никакво движение на борда. И все пак там бяха нащрек. Скоро плувецът забеляза ясно силуета на часовия. Седнал на носа и провесил крака над водата, матросът си подсвиркваше някаква моряшка песен, чиито звуци се ронеха отчетливо в нощната тишина.

Васкес направи полукръг и като се приближи до кораба откъм кърмата, стана невидим в по-гъстата сянка, хвърляна от корпуса. Над него беше закръгленото кормило. Той се улови здраво с две ръце за лепкавата му повърхност и като се вкопчи за обковката, с цената на свръхчовешки усилия успя да се повдигне и да възседне подводната му част, притискайки я между коленете си, както ездач би се притискал в коня. Освободил по този начин ръцете си, той можа да вземе закрепената на темето му торбичка и като я държеше между зъбите си, да провери съдържанието й. Ножът, който извади оттам, веднага влезе в действие. Малко по малко дупката, която задълба до подводната част на кормилото, се разшири и задълбочи. След едночасови усилия острието на ножа излезе от другата страна. В тази вече достатъчно голяма дупка Васкес пъхна приготвения предварително заряд, привърза към него фитила, после затърси огнивото си в дъното на торбичката.

В тоя момент уморените му колена за четвърт секунда отслабиха хватката си. Той усети, че се плъзга, плъзга — това беше безвъзвратният провал на начинанието му. Ако огнивото се намокреше, нямаше да може да запали фитила. При неволното движение да запази равновесие торбичката се заклати и ножът му, който бе прибрал в нея, след като свърши работата си, се изплъзна и падна, като разплиска водата на шумни пръски.

Песента на часовия внезапно секна. Васкес чу как той слезе от носа, закрачи по палубата, приближи се до кърмата. Видя сянката му върху морската повърхност. Надвесен през борда, морякът сигурно търсеше причината за необикновения шум, който бе привлякъл вниманието му. Дълго време остана той така, а Васкес, вкопчил крака и забил нокти в лепкавото дърво на кормилото, усещаше как полека-лека силите го напущат. Най-после, успокоен от тишината, морякът се отдалечи и като се върна на носа, подзе отново песента си.

Васкес извади огнивото от торбичката и зачука отсечено кремъка. Изскочиха няколко искри. Запаленият фитил запращя глухо.

Като се плъзна бързо по кормилото, Васкес мигновено се потопи отново във водата и безшумно, с широк размах на ръцете се понесе към сушата.

В скривалището, където бе останал сам, времето се струваше на Джон Дейвис безкрайно дълго. Изтече половин час, три четвърти час, един час. Загубил вече търпение, Дейвис изпълзя от дупката и се взря загрижено в морето. Какво може да се е случило на Васкес? Във всеки случай сигурно не са го забелязали, защото не се чуваше никакъв шум.

Внезапно в нощната тишина екна глух гърмеж, повторен от ехото на хълма и последван незабавно от оглушителен концерт от трополящи нозе и викове. След няколко минути дотича един човек, целият във вода и тиня, блъсна Дейвис обратно на дъното на скривалището, мушна се до него и спусна каменния блок, който закриваше входа.

Почти моментално край тях пребяга цяла тайфа хора. Силният тропот на големите обувки по камъните не успяваше да заглуши крясъците.

— Дръжте го! — казваше един. — В ръцете ни е.

— Видях го, както виждам вас — викаше друг. — Самичък е.

— Има по-малко от сто метра преднина.

— Ах, мръсникът! Ще го пипнем ние.

Шумът отслабна, заглъхна.

— Свършено ли е? — попита Дейвис тихо.

— Да — рече Васкес.

— И мислите, че сте успели?

— Надявам се — отговори Васкес.

Призори трясъкът на чуковете разпръсна всякакво съмнение. Щом работеха така на шхуната, значи имаше повреди и начинанието на Васкес бе успяло. Но колко сериозни бяха тези повреди — не можеше да каже нито единият, нито другият.

— Дано да са толкова големи, че да ги задържат цял месец в залива! — провикна се Дейвис, забравяйки, че в такъв случай той и другарят му щяха да умрат от глад в дъното на скривалището си…

— Тихо! — прошепна Васкес, улавяйки го за ръката.

Приближаваше нова група, този път мълчалива. Може би същата, която се връщаше от безплодно търсене. Във всеки случай хората, които влизаха в нея, не проронваха дума.

Чуваше се само тропотът на подметките по земята.

Цяла сутрин Васкес и Дейвис слушаха това тъпчене на нозе около себе си. Минаваха хайки, пратени да преследват неуловимия нападател. Обаче часовете течаха и постепенно това преследване като че отслабна. Дълго време нищо не смути околната тишина, ала към обед трима или четирима души се спряха на две крачки от дупката, в която се бяха сгушили Дейвис и Васкес.

— Не ще и съмнение, той е неуловим! — рече един от тях, сядайки точно на камъка, който закриваше отвора на дупката.

— Най-добре да се откажем — предложи друг. — Другарите ни вече се върнаха на шхуната.

Незабележими, Васкес и Дейвис трепнаха и наостриха още повече уши.

— Да — потвърди четвъртият — Представете си, искал да взриви кормилото!

— Душата и сърцето на кораба!

— Хубаво щяхме да се насадим! — каза друг.

— Добре, че при експлозията зарядът му рикошира по левия и десния борд. Повредата е само една дупка и една скъсана обковка. Колкото до кормилото, само дървената му част е леко опърлена.

— Всичко ще се оправи днес — подзе отново първият от говорещите. — И още тази вечер, преди прилива, ще завъртим рудана, момчета! След туй нека, ако ще, оня да пукне от глад!

— Е, почина ли си добре, Лопес? — прекъсна го рязко един груб глас. — Стига толкова приказки! Хайде да се връщаме.

— Да се връщаме! — повториха останалите трима и продължиха нататък.

В скривалището, където се бяха притаили, Васкес и Дейвис се гледаха мълчаливо, съкрушени от чутото преди малко.

Две едри сълзи набъбнаха в очите на Васкес и се отрониха от миглите му, но коравият моряк не си даде труд да скрие този знак за безпомощното си отчаяние. Ето, значи, с какъв жалък резултат бе завършило смелото му начинание. Щетите, причинени на пиратската шайка, се свеждаха само до дванайсет часа допълнително забавяне. Още същата вечер, след като поправи повредите си, шхуната ще излезе в просторното море и ще изчезне на хоризонта.

Ударите на чуковете, които долитаха от брега, показваха, че Конгре се е разпоредил да се работи с всички сили за възстановяването на „Карканте“. Към пет и четвърт, за голямо огорчение на Васкес и Дейвис, този шум внезапно секна. Те разбраха, че последният удар на чука е сложил край на работата. Няколко минути по-късно скърцането на котвената верига потвърди това предположение. Конгре вдигна котва. Моментът на отплаването наближаваше.

Васкес не можа да изтрае. Като завъртя камъка, той се престраши да надзърне предпазливо навън.

На запад залязващото слънце се снишаваше към планинските върхове, които се изпречваха пред погледа от тая страна. На тази дата, близка до есенното равноденствие, до залеза оставаше по-малко от един час.

На противоположната страна шхуната беше все още закотвена в дъното на залива. Не личеше никаква следа от доскорошните й повреди. Всичко на борда изглеждаше в изправност. Отвесното положение на веригата, както предполагаше Васкес, показваше, че беше нужно само едно последно усилие, за да се измъкне котвата, когато трябва.

Забравил всякаква предпазливост, Васкес бе подал наполовина тялото си от дупката. Зад него Дейвис се притискаше до рамото му.

Повечето от пиратите вече се бяха накачили на шхуната. Някои обаче още стояха на сушата. Между тях Васкес позна безпогрешно Конгре, който се разхождаше с Карканте назад-напред по площадката на фара. След пет минути те се разделиха, и Карканте тръгна към вратата на пристройката.

— Да внимаваме — прошепна Васкес. — Май ще се качи на фара.

Двамата се спуснаха на дъното на скривалището си.

Карканте наистина се качваше за последен път на фара. След малко шхуната щеше да потегли. Затова искаше още веднъж да огледа хоризонта, да види дали край острова не се е появил някой кораб.

Впрочем нощта щеше да бъде тиха, привечер вятърът бе отслабнал и това обещаваше хубаво време при изгрев.

Джон Дейвис и Васкес видяха съвсем ясно как Карканте стигна терасата. Той я обикаляше, насочвайки далекогледа си към всички точки на хоризонта.

Изведнъж същински вой се изтръгна от гърлото му. Конгре и останалите вдигнаха глави към него. С всички сили Карканте ревеше:

— Куриерският кораб… Куриерският кораб!