Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (61)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Phare du bout du monde, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 9гласа)

Информация

Сканиране
gogo_mir(2012)
Разпознаване и корекция
etsatchev(2012)

Издание:

Жул Верн. Фарът на края на света

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1981

Преведе от френски: Борис Миндов

Редактор: Гергана Калчева

Художник: Любен Зидаров

Худ. редактор: Иван Кенаров

Техн. редактор: Георги Дойчинов

Коректор: Паунка Камбурова

Френска, Второ издание

Подписана за печат на 19.VIII.1981 г. Излязла от печат на 5.XI.1981 г.

Изд. №1497, формат 70×100/8. Страници: 104

Печ. коли 13, Изд. коли 16,85, УИК 12,98

Цена 1,54 лв.

ЕКП 9537626337; 6126–?–81

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Набор ПК „Димитър Благоев“ — София

Печат и подвързия ДП „Балкан“ — София, Пор. №1213

 

Jules Verne. Le Phare du bout du monde

Librairie Hachette, Paris, 1940

История

  1. —Добавяне

farat_002.jpg

Глава I
Откриването

farat_004.jpg

Слънцето преваляше възвишенията, които се изпречваха пред погледа на запад. Времето беше хубаво. От противоположната страна, над морето, което на североизток и изток се сливаше с небето, няколко малки облачета отразяваха последните лъчи, които скоро щяха да угаснат в сенките на здрача, твърде продължителен на тая ширина — петдесет и пет градуса в южното полукълбо. В момента, когато слънчевият диск показваше само горната си част, от борда на куриерския кораб „Санта Фе“ екна оръдеен изстрел и знамето на Република Аржентина, развято от вятъра, се издигна на задната мачта.

В същия миг от върха на фара, построен на разстояние един пушечен изстрел в дъното на залива Елгор, в който „Санта Фе“ стоеше на котва, бликна светлина. Двама от пазачите, работниците, събрани на песъчливия бряг, и екипажът, струпал се в предната част на кораба, приветствуваха с продължителни акламации първата светлина, запалена на този далечен бряг.

Отговориха им други два оръдейни изстрела, повторени многократно от гръмливото околно ехо. Тогава според правилника на военния флот знамето на куриерския кораб бе свалено и над този остров — Естадос, разположен там, където се срещат водите на Атлантическия и Тихия океан — наново се възцари тишина.

Работниците тутакси се накачиха на борда на „Санта Фе“, на сушата останаха само тримата пазачи.

Тъй като единият беше на пост в дежурната стая, другите двама не се прибраха веднага в жилището си, а започнаха да се разхождат по брега и да разговарят.

— Значи, Васкес — каза по-младият, — утре куриерският кораб ще отплава…

— Да, Фелипе — отвърна Васкес, — и дано да се прибере благополучно в пристанището…

— Много път има дотам, Васкес!…

— Колкото на идване, толкова и на връщане, Фелипе.

— Малко се съмнявам — засмя се Фелипе.

— И дори понякога, мое момче — продължи Васкес, — когато вятърът е непостоянен, отиването отнема повече време от връщането!… В края на краищата хиляда и петстотин мили не са кой знае какво, щом корабът има добри машини и използува умело платната.

— И освен това, Васкес, капитан Лафаяте познава добре пътя…

— Който е по права линия, мое момче. На идване плаваше на юг, а за да се върне, ще поеме на север, и ако вятърът продължава да духа откъм сушата, брегът ще го заслонява и ще плава като по река.

— Но река само с един бряг — възрази Фелипе.

— Няма значение, щом брегът е добър, а той винаги е добър, когато е от подветрената страна!

— Правилно — съгласи се Фелипе, — но ако вятърът промени посоката си…

— Е, това се казва вече лош късмет, Фелипе, и дано не се обърне против „Санта Фе“. За две седмици той може да измине хиляда и петстотин мили и да се закотви в пристанището на Буенос Айрес… Виж, ако задуха източен вятър…

— Няма да намери прибежище нито на суша, нито в открито море!

— Точно така, момче. Нито на Огнена земя, нито в Патагония — никъде няма място за престой. Трябва да се насочи към открито море, за да не се разбие в брега!

— Но според мен, Васкес, има изгледи хубавото време да се задържи.

— И аз мисля същото, Фелипе. Сега сме почти началото на хубавия сезон… Три месеца не са малко…

— И при това — допълни Фелипе — работата завърши тъкмо навреме.

— Зная, момче, зная — в началото на декември. Което е равнозначно на началото на юни за моряците от северните ширини. По това време тук по-рядко върлуват бури, които със същата безцеремонност могат да ви задигнат шапката от главата и да запокитят някой кораб в открито море!… А когато „Санта Фе“ бъде в пристанището, нека си вее, бушува и вилнее колкото ще!… Няма опасност островът ни да отиде на дъното с фара си барабар!

— Разбира се, Васкес. Впрочем, след като занесе оттатък новини от нас и се върне с втората смяна…

— След три месеца, Фелипе…

— Островът ще си бъде на мястото…

— И ние на него — додаде Васкес, потривайки ръце, след като изпусна от лулата си силна струя дим, която го обви като в гъст облак. — Както виждаш, момче, тук не сме на кораб, подмятан от бурята насам-натам, а дори и да е кораб, той е здраво вързан за опашката на Америка и няма да се откъсне от котвата си… Вярно, опасни са тия места! Право е, че морето около нос Хорн се ползува с лоша слава! Че наистина край остров Естадос стават много корабокрушения и че грабителите на корабни останки едва ли могат да изберат по-подходящо място, за да натрупат имане! Но всичко ще се промени, Фелипе! Ето, остров Естадос си има фар, и никакъв ураган, дори и да връхлети от всички страни на хоризонта, не е в състояние да го угаси! Корабите ще го виждат навреме, за да променят курса си!… Ще се водят по светлината му и няма опасност дори и в най-тъмна нощ да се натъкнат на скалите около нос Сан Хуан или край пясъчните коси Сан Диего и Фалоуз!… Ние ще поддържаме огъня и ще го поддържаме добре!

Да бяхте чули с какво въодушевление говореше Васкес! И все пак това не можеше да ободри неговия другар. Всъщност Фелипе като че предчувствуваше трудностите на дългите седмици, които им предстоеше да прекарат на този остров, без възможност за връзка със себеподобните си, до деня, когато и тримата ще бъдат сменени на поста си.

На края Васкес добави:

— Знаеш ли, момче, от четиридесет години съм пребродил горе-долу всички морета на стария и новия континент като юнга, млад моряк, матрос, подофицер.

А сега, на пенсионна възраст, не мога да си представя нещо по-хубаво от това, да бъда пазач на фар, и то на какъв фар!… Фарът на края на света!…

И наистина, разположен на края на този залутан остров, тъй далеч от всякаква обитавана и обитаема земя, фарът напълно си заслужаваше това название!

— Кажи ми, Фелипе — подзе отново Васкес, изтърсвайки угасналата лула на дланта си, — в колко часа ще смениш Морис?

— В десет.

— Добре, а пък аз ще заема мястото ти от два часа сутринта до изгрев слънце.

— Разбрано, Васкес. Значи, най-разумно е да вървим да спим.

— Да спим, Фелипе, да спим!

Васкес и Фелипе се изкачиха на малкото оградено място, насред което се издигаше фарът, и влязоха в жилищното помещение, чиято врата хлопна подире им.

Нощта мина спокойно. Когато се зазори, Васкес угаси фара, запален от дванайсет часа. Приливите и отливите, обикновено слаби в Тихия океан, особено по крайбрежието на Америка и Азия, мито от тази огромна водна маса, в Атлантическия океан, напротив, са много силни и се усещат чак до далечния Магеланов пролив.

Тоя ден отливът започваше в шест часа сутринта и за да се възползува от него, куриерският кораб трябваше да отплава още на разсъмване. Но тъй като не беше напълно готов, капитанът реши да излезе от залива Елгор с вечерния отлив.

Корабът „Санта Фе“ от военния флот на Република Аржентина, с двеста тона водоизместимост и мощност сто и шестдесет конски сили, командуван от капитан и помощник, с петдесетина души екипаж, включително подофицерите, служеше за брегова охрана от устието на Рио де ла Плата до пролива Льомер в Атлантическия океан. По това време корабостроенето още не беше създало бързоходни кораби, кръстосвачи, торпильори и други. Така че с тягата на витлото скоростта на „Санта Фе“ не надвишаваше девет мили в час — всъщност скорост, достатъчна за охрана на бреговете на Патагония и Огнена земя, спохождани единствено от риболовни кораби.

Тази година куриерският кораб бе имал за задача да наблюдава построяването на фара, който аржентинското правителство издигаше при входа на пролива Льомер. С него именно бяха пренесени работниците и материалите, необходими за строежа, който току-що бе завършил благополучно според плановете на един способен инженер от Буенос Айрес.

Вече от около три седмици „Санта Фе“ беше закотвен на това място, в дъното на залива Елгор. След като стовари хранителни припаси за четири месеца и се увери, че нищо няма да липсва на пазачите на новия фар до пристигането на новата смяна, капитан Лафаяте се готвеше да откара изпратените на остров Естадос работници. Ако известни непредвидени обстоятелства не бяха забавили завършването на работата, „Санта Фе“ вече от един месец щеше да се намира в базата си.

Изобщо през целия си престой капитан Лафаяте не бе имал от какво да се страхува в дъното на този залив, добре закътан срещу северните, южните и западните ветрове. Само бурите в открито море биха могли да му създадат неприятности. Но пролетта се оказа мека, а сега, в началото на летния сезон, можеха да се надяват, че в района на Магелановия пролив лошото време няма да се задържи задълго.

Беше седем часът, когато капитан Лафаяте и помощникът му Риегал излязоха от каютите си в задната част на кораба. Моряците привършваха миенето на палубата и последните водни струи, пометени от тях, се изтичаха в морето. В същото време главният боцман се разпореждаше всичко да бъде готово, когато настъпи часът на отплаването. Макар че трябваше да отплават едва следобед, още отсега сваляха калъфите на платната, почистваха навред, вдигнаха голямата спасителна лодка, а по-малката оставиха спусната на вода за поддържане на връзка със сушата.

Когато слънцето изгря, знамето се издигна на задната мачта.

Три четвърти час след това камбанката в предната част на кораба удари четири пъти и дежурните заеха местата си.

След като закусиха заедно, командирът и помощникът му се качиха отново на палубата, огледаха небето, почти изяснено от бреговия вятър, и наредиха на боцмана да ги свали на брега.

Тая сутрин капитанът искаше да прегледа за последен път фара и пристройките към него — жилището на пазачите, складовете, в които се съхраняваха хранителните припаси и горивото, и на края да се увери, че апаратурата работи добре.

Затова той слезе с помощника си на песъчливия бряг и се запъти към площадката, на която беше разположен фарът.

Те се безпокояха за тримата мъже, които щяха да останат там, сред мрачното усамотение на остров Естадос.

— Наистина тежко е — каза капитанът. — Но трябва да се има пред вид, че животът на тези смелчаци винаги е бил суров, тъй като са бивши моряци. За тях службата на фара е относителна почивка.

— Несъмнено — отвърна Риегал, — но едно е да си пазач на фар на често посещавани брегове, където лесно можеш да се свържеш с континента, а друго е да живееш на този пуст остров, който корабите само оглеждат, и то колкото е възможно по-отдалеч.

— Съгласен съм с вас, Риегал. Затова ще бъдат сменени след три месеца. Васкес, Фелипе и Морис ще почнат работата през по-благоприятното време на годината.

— Действително, капитане, и няма да ги измъчват тия ужасни зими на нос Хорн…

— Ужасни — потвърди капитанът. — Откакто преди няколко месеца изследвахме пролива, Огнена земя и остров Десоласион, от нос Вирхенес до нос Пилар, нямам какво повече да науча, ако става дума за бури! Но в края на краищата нашите пазачи си имат солидно жилище, което вихрите не могат да съборят. Няма да им липсват нито провизии, нито въглища, дори и да се наложи смяната им да продължи два месеца повече. Ние ги оставяме в добро здраве, здрави ще ги намерим и на връщане, защото там, където Атлантическият и Тихият океан се срещат, въздухът, макар и остър, поне е чист!… Пък и има нещо друго, Риегал: когато военните власти търсеха пазачи за Фара на края на света, изборът беше труден!

Двамата морски офицери вече бяха стигнали ограденото място, където ги чакаха Васкес и неговите другари. Последните им отвориха вратата, капитанът и помощникът му отговориха на полагаемия се по правилник поздрав на тримата и се поспряха.

Преди да заговори, капитан Лафаяте ги огледа от нозете, обути във високи моряшки ботуши, до главата, покрита с качулката на непромокаемото наметало.

— Всичко ли мина добре тая нощ? — обърна се той към главния пазач.

— Добре, капитане — отговори Васкес.

— Не забелязахте ли някакъв кораб в открито море?…

— Никакъв, а тъй като небето беше безоблачно, бихме видели светлинка най-малко на четири мили разстояние.

— Добре ли работиха лампите?…

— Без прекъсване, капитане, чак до изгрев слънце.

— Не ви ли беше студено в дежурната стая?

— Не, капитане. Тя е добре уплътнена, пък и двойните прозорци не пропускат вятъра.

— Искаме да прегледаме жилището ви, а после и фара.

— На ваше разположение, капитане — отвърна Васкес.

Жилището на пазачите, намиращо се в долната част на кулата, имаше дебели стени, които можеха да устоят и на най-силните вихри на Магелановия пролив. Двамата офицери обходиха добре обзаведените стаи. Тук човек нямаше защо да се страхува нито от дъжда, нито от студа, нито от снежните виелици, които са така страшни по тия антарктически ширини.

Стаите бяха разделени от коридор, в дъното на който една врата водеше към вътрешността на кулата.

— Да се качим — предложи капитан Лафаяте.

— На ваше разположение — повтори пак Васкес.

— Вие сте ни достатъчен като придружител.

Васкес даде знак на другарите си да останат до входа на коридора. После бутна вратата на стълбата и двамата офицери го последваха.

Тази тясна виеща се стълба с вдълбани в стената стъпала не беше тъмна. Десет амбразури я осветяваха от етаж до етаж.

Когато се качиха в дежурната стая, над която бяха разположени фенерът и осветителните апарати, двамата офицери седнаха на разположената около стената скамейка. От четирите малки прозорчета на тази стая се виждаха всички точки на хоризонта.

Макар че вятърът беше умерен, на тази височина той духаше доста силно, но не можеше да заглуши пронизителните крясъци на чайките, фрегатките и албатросите, които минаваха край тях, размахвайки широко криле.

За да огледат по-добре острова и околното море, капитан Лафаяте и неговият помощник се изкачиха по стълбата, водеща за терасата, която опасваше фенера на фара.

Цялата оная част от острова, която се разкриваше пред очите им на запад, беше пуста като морето, от което погледът можеше да обхване една широка дъга от северозапад към юг, прекъсната само на североизток от височините на нос Сан Хуан. В подножието на кулата се врязваше заливът Елгор, по чийто бряг се суетяха моряците от „Санта Фе“. Нито платно, нито пушек в далечината. Нищо освен необятен океан.

farat_009.jpg

След като престояха четвърт час на терасата на фара, двамата офицери, следвани от Васкес, отново се спуснаха долу и се върнаха на кораба.

Следобед капитан Лафаяте и помощникът му Риегал пак слязоха на сушата. Те искаха да посветят часовете преди заминаването на разходка по северния бряг на залива. Много пъти вече, и то без лоцман — естествено, такъв нямаше на остров Естадос, — капитанът бе влизал денем и хвърлял котва в малкото заливче в подножието на фара. Но от благоразумие той никога не пропущаше да изследва наново тази слабо или недобре позната местност.

Затова двамата офицери удължиха екскурзията си. Като минаха един тесен провлак, който съединяваше нос Сан Хуан с останалата част от острова, те изследваха брега на едноименното заливче, което от другата страна на носа образува нещо като придатък на Елгорския залив.

— Това заливче е великолепно — забеляза капитанът. — То е достатъчно дълбоко дори за кораби с най-голям тонаж. Жалко само, че толкова трудно може да се влезе в него. Ако на една линия с Елгорския фар се построи друг, макар и по-слаб, изпадналите в беда кораби лесно ще намират убежище там.

— А то е последното, което може да се намери, след като се мине Магелановият пролив — забеляза лейтенант Риегал.

В четири часа двамата офицери се върнаха. Те се качиха отново на борда, след като се сбогуваха с Васкес, Фелипе и Морис, които останаха на брега да чакат отплаването.

В пет часа започна да расте налягането в котела на куриерския кораб, чийто комин бълваше кълба чер дим. Скоро морето щеше да се успокои и щом се почувствуваше отливът, „Санта Фе“ щеше да вдигне котва.

В шест без четвърт капитанът заповяда да се завърти руданът[1] и да се уравновеси налягането в машината. Излишната пара изскачаше през предпазната клапа.

Помощник-капитанът следеше маневрата от носа на кораба; скоро котвата бе измъкната и прибрана.

„Санта Фе“ потегли, приветствуван от прощалните възгласи на тримата пазачи. И каквото и да мислеше Васкес, другарите му гледаха не без вълнение отдалечаването на куриерския кораб; офицерите и екипажът също се вълнуваха дълбоко от мисълта, че оставяха тази тройка на тоя остров в крайната точка на Америка.

„Санта Фе“ се движеше с умерена скорост покрай брега, който обграждаше залива Елгор от северозапад. Нямаше още осем часа, когато корабът излезе в открито море. Като мина нос Сан Хуан, той заплава с пълна пара, оставяйки пролива на запад. А когато се стъмни, светлината на Фара на края на света се виждаше на хоризонта като далечна звездица.

Бележки

[1] Рудан — макара за навиване котвата на кораб. Б.пр.